Камбоджа и Ангкор Ват - изгубеният рай - Симеон Идакиев

Днес е трудно да повярваш, че някога империята на кхмерите със столица Ангкор се е простирала от Тайланд до Виетнам, търгувала с Китай и притежавала огромни библиотеки с документи и религиозни текстове върху палмови листа и животински кожи, които, разбира се, не просъществували дълго.В небитието ги последвали и построените от дърво градове, изчезнала цялата им забележителна цивилизация без да остави нищо след себе си. Ако не броим храмовете.

Но тях за щастие тях ги има и са доказателство, че животът отново се бе оказал по-силен от смъртта. Това си мислех, докато прекосявах джунглата.  Стотици години комплексът „Ангкор” бил просто една легенда. Селяните разказвали, че били виждали храмове”построени от боговете или от великани”, без да подозират, че величествените постройки са дело на техните предци.

История и преоткриване на Ангкор

Когато през 1861 година френският естественик Анри Мюо открива в джунглите на Камбоджа  Ангкор след четири столетия забвение, смаян и възхитен пише в своите бележки:

Тези огромни паметници на строителното изкуство превъзхождат всички останали, съхранили се от древни времена. Даже ако знаех, че трябва да умра, за нищо на света не бих заменил този живот с удоволствията и удобствата на цивилизования свят.

Сякаш е предчувствал, защото само след няколко месеца се разболява от малария и след мъчително двайсетдневно боледуване, умира. Но откритието на тази археологическа сензация обезсмъртява името му и бързо става достояние на целия научен свят.

Всъщност ”забравеният” толкова дълго комплекс Ангкор Ват включва повече от 100 храма на територия от над 200 квадратни километра. Един от най-забележителните е Та Пром, който учените и камбоджанците решили да оставят във вида, в който го зърнал и френският натуралист. Огромните корени на тропическите дървета като пипала на гигантски октоподи са обгърнали каменните стени в чудовищна прегръдка, сякаш за да докажат, че природата е по-силна от каквото и да било човешко творение. Макар че именно Ангкор е добро доказателство за успешния опит да бъде, ако не пренебрегната, то поне забавена разрушителната сила на времето.

Странен и даже малко страховит е този храм, затова често бива използван като декор в научнофантастични филми, а потокът от посетители не секва никога.

Има в него и едно място, където всеки човек може да се почувства истински Кинг Конг, като се тупне в гърдите. Отеква истински тътен. Помислих си, че този акустичен ефект едва ли се получава случайно. Може би е търсен от жреци, изпълнявали тук някакви специални церемонии.

Ангкор в империята на кхмерите

Както вече стана дума, от IX до XII век Ангкор бил средище на империята на кхмерите, която доминирала в цяла Югоизточна Азия. В течение на четири столетия нейните владетели, които се смятали равни на боговете, построили тук величествени дворци и храмове. По времето, когато жителите на Лондон едва ли са надхвърляли 50 хил. души, тук живеели над един милион души. Но през 1431 година войските на съседния Сиам (днешен Тайланд), завладели Ангкор, жителите му го напуснали и комплексът потънал в забвение. Времето и климатът не пощадили постройките от дърво, но каменните дворци и храмове успешно устояли на джунглата, за да изумят, както вече стана дума, първооткривателите със своята монументалност и величие.

През 1907 година районът на Ангкор все още се контролирал от Сиам, но под натиска на Франция бил върнат на Камбоджа. Възстановяването на комплекса започнало още в началото на 20 век, но гражданската война след военния преврат в 1970 г. му донесла много беди. Даже за известно време в развалините на храмовете партизанските отряди на така наречените ”червени кхмери” разположили своята главна база. Истинското възстановяване на Ангкор продължило едва през 1990 година, а от 1992-ра ЮНЕСКО взел под крилото си това архитектурно чудо.

Обиколка на Ангкор Том

Започнах обиколката на древната столица от храма Байон, но преди да се спра повече на него трябва да спомена, че той е част от Ангкор Том. Последното название се превежда като ”Големият град”, защото тук е била цитаделата, централната му част. Ангкор Том бил построен по време на властването на Джаяварман Седми, чието име ще споменавам още. В сърцето на „Големия град” е главната му забележителност, храмът Байон. На най-ниските нива, в своеобразни галерии, са сътворени с изумително майсторство безброй барелефи, които изобразяват сцени от живота на древните кхмери. Общата им дължина надхвърля 1,200 метра. Отдалеч Байон прилича на планина от камъни, но отблизо поразява с хармонията между отделните си части. Украсяват го 52 кули. Те са с различна височина, на всяка от страните им е изобразено лицето на Бодхисатва Авалокитешвара, който сякаш наблюдава посетителя, където и да се намира той в храма.

„Златният век” на цивилизацията на кхмерите, без съмнение, бил периодът Ангкор. Дори червените кхмери, които не гледали с добро око на по-голямата част от историята на страната, поставили изображение на тукашен храм върху знамето на Народна република Кампучия, както бяха преименували страната.

Вече споменатият Джаяварман Седми бил ревностен привърженик на „Махаяна” будизма, но най-вече енергичен строител.

Ангкор Том е бил защитен от ров, пълен с вода и високи 8 метра стени, които образуват квадрат, всяка страна на който е с дължина 3 километра. Размери, внушителни и според днешните представи… В самия център на оградената територия се намира „Пименакас”, чието име означава”Небесният дворец”. Това всъщност е била бившата резиденция на кхмерските крале.

Тук някъде започнах да се обърквам от толкова данни и от смайващото великолепие на древните строения. Но не мога да не се върна още малко на стореното от Джаяварман Седми. Защото заслугите му са огромни-освен храмове той построил страноприемници и болници из цялото си кралство. Подобно на римските императори създал мрежа от пътища между столицата и градовете в провинцията.

После продължих към храма Бапун, разположен на около 200 метра северозападно от „Байон”. Най-много посетители привлича източната му част с така наречената”Тераса на слоновете”, от която кралете на кхмерите наблюдавали церемониите на главния площад пред двореца.

Ролята на храмовете в Ангкор

Ангкорското общество се подчинявало строго на йерархията. Кралят, към когото се отнасяли като към божество, притежавал земята и поданиците си. Веднага след монарха и неговото семейство на второ място се нареждали брамините и малко привилегировано общество от длъжностни лица, което през X век наброявало 4,000 души. След това идвали обикновените граждани, които били длъжни да полагат труд за благото на кралството. И накрая, разбира се, много роби-истинските строители на величествените монументи.

Но моето внимание грабнаха най-вече ниските галерии на Бапун с изумително реалистично и майсторски изваяни каменни изображения на хора, богове и митични същества като птицата гаруда.

Невъзможно е даже за няколко дни да се посетят всички храмове на комплекса Ангкор. Но се отправих на доста дълъг път, защото не можех да пропусна онзи, за които всички твърдяха, че е най-красивият. Разположен е на 25 километра североизточно от градчето Сием Рип. Името му е Бантей Сри. Той е миниатюрен, изграден от розов пясъчник в правоъгълна форма, ограден от стени и ров с вода, в чието огледало романтично се отразяват изящните му кули.

Спокойно мога да кажа, че не бях виждал по-изтънчена резба, която напомняше  бродерия, изумителна дантела от камък. Бантей Сри бил построен в края на 10 век от двама свещеници. Централната му част е съхранила няколко по-малки храма, най-важният от които е посветен на Шива. Основните теми, пресъздадени в многобройните изкусни гравюри върху стените и колоните са от прочутия индуистки народен епос Рамаяна.

Тук се сетих и за още една важна подробност, която трябва да споделя с вас. За възраждането на великолепния комплекс Ангкор заслуги имат немалко държави, защото това не е, и още дълго няма да бъде, по силите на разорената от войни Камбоджа. За тридневно посещение на храмовете се плащат от всеки турист по 40 долара, а за седмица-60. Но това се капки в морето от финансови средства, необходими за възстановяването. Затова през 1992 година, след като ЮНЕСКО включи Ангкор в списъка на световното културно наследство, в Токио беше създаден комитет, поставил си за цел да  възроди предишното великолепие на Ангкор. Усилията на хората от различни нации дават резултат и древните храмове сякаш се раждат отново, за да очароват и запленяват  непрекъснато увеличаващите се туристи. До сравнително неотдавна даже част от храмовете са били минирани, но сега тази угроза е наистина отстранена.

Обиколка на Ангкор Ват

И най-сетне дойде време да се отправя към главната забележителност на Камбоджа, без която всяка туристическа програма в Югоизточна Азия би била непълна. Сигурно вече се досщате, че става дума за Ангкор Ват. Име, което е достатъчно да бъде произнесено, за да извика на живот представи за древност и величие.

За кой ли път се убедих, че е едно да си чел за него и съвсем друго да го видиш с очите си. Първо отдалеч, а после стъпките ти да те поведат към издигащите се каменни кули в очакване на откритието.

Всеки ден тук се стичат хиляди хора, прекосяват по своеобразния мост пълният с вода ров, в който, казват, някога кхмерите развъждали крокодили. И влизат в „Града-храм”, както се превежда името „Ангкор Ват”.

Той бил построен по време на крал Суряварман Втори / между 1112 и 1152 година / и е посветен на индуисткия бог Вишну. Общата му площ е около два квадратни километра. Запазил се е доста  по-добре от много други постройки в Ангкор, защото даже след запустяването на тези места той бил обитаван / чак до днес / от будистки монаси.

Безбройните галерии започват още от входа и са украсени с барелефи, изобразяващи различни сцени от митологията и живота на кхмерите.

Проникналите от Индия религиозни вярвания се слели с народната представа за планините, обитавани от боговете, което и предопределило основните елементи на храмовите съоръжения-кулите наистина приличат на планински върхове. Умението на някогашните майстори е наистина изумително. Достатъчно е човек да спре вниманието си на дългата стена, на която е пресъздаден върху камък народният епос Рамаяна. Както е известно той разказва историята за демоничния цар Равана, отвлякъл Сита-съпругата на Рама и за битката, която последният спечелил след решителната намеса на армията от маймуни и безценната намеса на смелия им предводител Хануман.

И като стана дума за любов, смърт, предателство и преданост да се спра за кратко върху дейността и съдбата на двама велики крале на кхмерите. Суряварман Втори бил енергичен управник, който разширил империята и установил дипломатически отношения с Китай. Обаче изчезнал мистериозно около 1150 година, като най-вероятно е бил убит и се предполага, че е погребан тук.

В края на века на трона се възкачва Джаяварман Седми, който става най-могъщият владетел на Ангкор. Подхваща огромно строителство благодарение на робите, пленени в многобройните войни, които води. А хубавите жени от покорените народи пълнели харема му, в който имало над триста наложници.

Преминаващите от тази забележителна поема върху камък към следващата изпълняваха донякъде смущаващ ритуал, опипвайки гърдите и корема на каменна женска статуя край вратата, които бяха буквално полирани от допира на хилядите длани. Но тя сигурно неслучайно беше поставена именно тук.

Следващата стена пък пресъздаваше другият велик индийски епос-Махабхарата. Той има за основа древни предания и легенди за враждата между два големи рода, която завършва с братоубийствена война без победител. Притча за равновесието между доброто и злото, истинска енциклопедия на нрави, обичаи и идеи.

Самият храм Ангкор Ват е сложна конструкция на три нива с множество стълби, преходи и галерии. Второто  от тези нива е украсено със скулптурни изображения на митичните танцьорки”апсара”, чиито брой в храма е около 2,000.

Централната стръмна кула, на която и аз се покатерих, се издига на цели 65 метра височина и символизира митичната планина Меру / или Мер /, която според индуистките вярвания се явява Център на света.

Посещението на Ангкор е вълнуващо завръщане в миналото и поставя повече въпроси, отколкото отговори.

Но устоял на времето и даже на войните днес безценният комплекс от храмове „Ангкор” е заплашен от много по-голяма опасност- набезите на иманярите. Многочислени крадци и цели въоръжени банди извозват барелефи и статуетки, които поемат към частни колекции в цял свят. Прекупвачите им плащат повече, отколкото биха изкарали за няколко години честен труд. И в резултат много от статуите биват разрушавани или остават без глави и ръце-жертва на човешката алчност.

След всичко видяно започнах да се питам кой е по-умен-ние, днешните поколения, или някогашните кхмери, докарали водата на езерото Тонле Сап чак дотук. Без тази живителна течност те не биха могли да съществуват.Тя пълнела широките ровове, а после се разливала в по-малките изкуствени езера, които символизирали свещените океани около митичния център на вселената. Но кой знае и би могъл да каже, че този център не е бил наистина именно тук, в Ангкор-древната столица на цяла Югоизточна Азия???