Австралия - земята между ада и рая - Симеон Идакиев

До Австралия се лети много дълго, а представяте ли си какво е било някога? Макар откриването й да се свързва обикновено с името на Джеймс Кук, предполага се, че първи зърнали нейните брегове португалците-още в началото на ХVІ век.

През 1606 година испанският мореплавател Торес открил пролива между Кейп Йорк и Нова Гвинея, който и до днес носи неговото име. После холандци се опитали да нанесат на карта северния и западния бряг на континента, но бързо се отказали, защото открили суха и негостоприемна земя.

Към капитан Кук и аз изпитвам дълбоко преклонение. Някъде прочетох забавната и вярна фраза:”Ако възприемем мнението, че една страна не съществува, докато не я открие някой европеец, на Австралия й потръгнало с него.” Всъщност Кук бил първият, който зърнал днешното пристанище на Сидни, на което дал името Порт Джаксън.

Преди малко повече от 200 години, когато неоткритите места в света останали твърде малко, по-голямата част на Австралия била все още, както се казва, „бяло петно”, дори се предполагало, че става дума за два големи острова и даже за съществуването на море в сърцето на континента.

За да го изследват към вътрешността му се отправяли доста мъже, чиито имена са запазени: Джон Бас, Матю Флиндърс, Джон Йъри и още други, но немалка част от експедициите завършили трагично-изчезнал някъде на север немският учен Лихард, от изтощение  в Купърс Крийк загинали Бърк и Уилс. По-щастлив се оказал Джон Стюарт, който решил да спечели наградата от 2,000 лири стерлинги за първо пресичане на страната от юг на север. Не успял както през 1860 година, така и две години по-късно, но все пак останал жив. За разлика от драматичната експедиция през 1848 година на сухоземната част на експедицията, предвождана от Едмънд Кенеди. Тежкият тропически климат, липсата на провизии и враждебността на аборигените извършили своето и от 13 души загинали девет. Самият Кенеди бил убит, когато от края на пътуването го делели само трийсетина километра. Единственият оцелял бил неговият верен слуга-аборигенът Джаки-Джаки.

Причина за всички тези несполуки са географските особености на континента. По-голямата част от Австралия е пуста и негостоприемна, затова почти цялото население е струпано в тясната ивица по източния бряг и в един още по-малък район в югозападния край на континента. Тук казват, че интересът към вътрешността до голяма степен се дължи на абсолютната празнота. Един вид-елате в центъра на Австралия, за да откриете…..огромни пространства пустота. Разбира се, на места оскъдната растителност осигурява все пак достатъчно паша на прочутите австралийски стада овце, но по-голямата част от вътрешността е вечно гола земя, сурови каменни пустини и пресъхнали езера, едно от които даже носи името Отчаяние!!!!!

Крайният Север на Австралия, известен под името Горен край е тропически район, изцяло зависим от мусонните дъждове. Всичко това предопределя своеобразният климат на страната и човек от Северното полукълбо тотално обърква всичко свои представи. Коледата е насред лято, а то пък започва през декември, есента-през март, зимата-през юни и пролетта-през септември. Температурата рядко пада под нулата и най-точна представа за студ имат само жителите на южния остров Тасмания.

Разбира се, най-много време отделих на най-известния град на Австралия-Сидни. Колкото и да ви изглежда странно онова, което положило начало на неговото съществуване била……….каторгата. Сидни първоначално бил основан като затворническо селище, построено на територията на сегашното пристанище в местността „Рокс” / Скалите /. Когато Америка извоювала своята независимост и престанала да бъде”удобно място” в кавички за заточение, затворническите кораби на Великобритания, пълни с бунтовници и нежелани люде, поели дългия път към южните морета. Първите каторжници пристигнали тук през 1788 година.

Така всъщност започнала колонизацията на Австралия. Като оставим настрана факта, че тя се славела като сурово и ужасно място, най-страшното било друго-снабдяването на новата колония било изцяло зависимо от Европа. Представете си само-всяко закъснение или не дай си боже, корабокрушение можело да има фатален край за тези хора. Отгоре на всичко епидемия от чума почти обезлюдила селището. Този факт ми припомня думите на пирата-изследовател Уилям Демпиър, направил първите проучвания тук близо сто години преди Джеймс Кук. Ето какво изрекъл той:” Това е едно ужасно място, населено от най-нещастните хора на земята.” Той очевидно имал предвид аборигените, но мисля, че далеч по-голямо основание да изрекат подобни думи имали каторжниците, изпращани толкова далеч от родината си, често по съвсем незначителни поводи.

Не отминах, естествено прочутия мост, който жителите на Сидни наричат”старата закачалка за дрехи”, но това непочтително название всъщност е израз на привързаност. Онова, което грабва очите обаче, е екстравагантната сграда на операта, въплътила въображение, смелост на формите и лекота. Красива е гледана отвсякъде, но най-вече откъм морето.

За разлика от повечето австралийски градове Сидни е планиран сложно, има много тесни, криволичещи улички, в които е трудно да се прави човек. За тази хаотичност си има причина-след 1792 година колонията се управлявала от служебни лица, заинтересувани  повече от бързото натрупване на богатства от монопола върху рома, отколкото от каквото и да било друго. Но това не пречи на Сидни да бъде и стилен. Даже в района на пристанището човек не може да не се възхити от хармоничното преплитане на минало, настояще и бъдеще. Реставрациите, извършвани с въображение и фантазия, превръщат рухналите стари складове в истинска атракция. И още- безброй ателиета, бутици, кръчмички, които се редуват с истински селски поляни.

Ситито е истинският център на Сидни, с право го наричат „Мини Манхатън”. При всяко вдигане на глава неизбежно погледът ти попада на 305 метровата кула, за която тук с чувство на хумор казват, че е построена просто за да бъде висока.

За заливите и плажовете на Сидни се пише със суперлативи, но те наистина заслужават това. Наситено синя вода, която залива златен пясък. Най-прочутият плаж е  Бонди бийч, където видях фанатичната привързаност на австралийците към сърфа. Докато не се получи съобщение за опасност от акули. Тогава всичко живо бързо напуска водата.

Много ярки спомени пазя от остров Тасмания. На аерогарата взех такси, чиито шофьор, Уинифред, беше младо, симпатично момче. По пътя се уговорих с него за двудневна обиколка на острова, обеща прилична цена. Защото времето ме гонеше по петите, както се казва и беше добре друг да кара, а аз да се занимавам с моята си работа-да снимам.

Вечерта ми се наложи да облека пуловер и яке-толкова студено стана. И една забавна история… Сутринта, когато дойде да ме вземе Уинифред ми се стори малко смутен, поколеба се малко от деликатност, но накрая се реши:

– Искам да ви питам нещо, мистър Идакиев, само не ми се сърдете. Кажете ми къде се намира България? Снощи дълго я търсих на картата и не успях да я намеря. / А колко често се имаме за пъпа на света!!

Засмях се с глас, отворих моите карти, обясних му, а после дълго му разказвах за нея. Той слушаше с интерес, зададе ми куп въпроси и накрая с въздишка отрони:

– Много е далеч от Тасмания, с тази моя заплата никога няма да мога да отделя достатъчно пари, а страшно ми се иска да видя страната ви.

Уверих го, че по-голямата част от неговите български връстници / Уинифред беше двайсетинагодишен / поради същите причини няма да видят Тасмания и прехвърлих разговора върху родния му остров, за който той знаеше много.

Стигнахме до историческото градче Ричмънд, но преди да влезем в него Уинифред  спря колата и с гордост обясни, че пред нас е най-старият мост в Австралия. Приличаше малко на родопските, слязох да го снимам и погледнах датата- 1823 година. Щях да установя, че всичко в Тасмания, а и в цяла Австралия, претендира, петимно е за древност. Тази млада страна очевидно имаше дълбока нужда от нея. Контактни и сърдечни, австралийците ахваха, когато им кажех, че България съществува вече 1,300 години, а Уинифред беше направо поразен от този факт.

Югоизточната част на Тасмания е забележителна както с красивите си крайбрежни образувания, така и с противоречивото си минало. Паркирахме пред внушителна сграда, потънала в цветя и зеленина. Реших, че е стара църква, а то се оказа…..затвор.

Най-евтината работна ръка, използвана от фермите в околността, били естествено заточениците. Нещо обикновено бил боят с камшик и изтезанията. В средата на вътрешния двор е запазена триногата, на която завързвали провинилите се, за да изтърпят болезнените удари.

Още по-страшно е било в крепостта Порт Артур на Тасманийския полуостров. Защо? Представете си нос, вдаден навътре в морето, свързан с останалата суша само с ивица земя, широка едва 410 метра. Напреки били навързани цяла глутница свирепи кучета, без да броим надзирателите. Не случайно никой не успял да избяга по суша. Това се удало само на неколцина смелчаци, добри плувци, избягнали по чудо участта да бъдат разкъсани от многобройните акули в тези води. Между 1830 и 1877 година в Порт Артур водели страшно съществуване 12,500 души, които живеели под заплахата от камшика в експериментална система на изолация, която докарала мнозина до лудост. Немалка част от тях намерили най-после покой в общи гробове на близкия остров, който носи зловещото наименование „островът на мъртвите”.

Но да сменим темата. Без Уинифред нямаше да видя скромният бял паметник в дъното на един тих залив, който напомня за далечния ден на 1642 година когато холандецът Абел Тасман стъпил тук на суша и нарекъл острова „Земя на Ван Димен”- в чест на генерал-губернатора на Холандска Източна Индия. Не подозирал, че времето ще коригира тази несправедлива щедрост и за потомците ще остане име Тасмания.

С интерес посетих и два резервата. Да дойдеш дотук и да не се опиташ да видиш типичните  представители на този екзотичен животински свят, от който първите посетители на континента били потресени, би било непростимо. Но това се оказа работа нелека, защото в повечето случай става дума за тихи саможиви същества, които е трудно да срещнеш на свобода, още повече, че немалка част от тях са активни само нощем. Разказаха ми и съм склонен да го вярвам, че учудващо малко австралийци са виждали свободни кенгурута, например, сред природата, а има доста видове. Най-интересни били валабите, но те излизали само след падането на тъмнината. Още по-странни са така наречените куока, големи колкото котка. А научих, че съществува и кенгуру с големината на плъх. И както някой се изрази духовито-всички те имат една особеност-скачат…

Подържах в ръцете си жив тасманийски дявол- грозно, със свиреп вид малко чудовище, което човек трябва да хване здраво отзад през корема, като внимава много за острите му нокти. Не стига това, ами от него в добавка се излъчва не много приятен аромат.

При пристигането на европейците на острова се срещал и така нареченият тасманийски тигър- торбест вълк, колкото голямо куче, но той постепенно бил унищожен- знае се, че последният екземпляр предал богу дух през 1933 година в зоологическата градина на Хобърт. Нямат край наистина човешките престъпления спрямо природата.

Безспорно най-удивителното австралийско животно е птицечовката- междинно звено между влечугите и бозайниците. То има човка като на патица, стъпала с ципи, снася яйца, но кърми малките си.

Съвсем различна е Австралия на север.

Самолетът кацна в Даруин точно в 12 часа на обяд и когато отвориха вратата отвън сякаш нахлу огнен смерч. 38 градуса и страховита влажност на въздуха-именно тази комбинация е убийствена. По гърба и лицето ми заструиха едри капки пот. Казах си като шопа, когато видял дългата шия та жирафа: ”Това не може да бъде…” Но можеше.

После чух фразата: ”Търся мистър Айдакиев”. Това мое трудно за произнасяне име! Откликнах и след малко багажът ми беше натоварен в огромния „Нисан” на Тери Хартли-около 37-годишен висок, симпатичен мъж. И от него струеше пот. Как живееха тук тези хора не ми беше ясно.

Сприятелихме се за една минута. Той работеше като офицер по печата, но това е гражданска, а не военна длъжност в Северния съвет за земята- организация на местните жители, черните австралийци- аборигените.

Шефът на Съвета се казваше Джон А Кит. Оказа се мелез от черната и жълтата раса. След малко се обръщахме един към друг на малко име. Очаквах тези срещи със страх, а се озовах между приятели, които търсеха защитници, които честно да разкажат за тяхната истина. Тери-от ирландско потекло и чернокожият Джон мислеха еднакво. Показаха ми два потресаващи филма:”Все още питаме, питаме!” и „Моят живот е моята земя”, заснети от самите аборигени. Не се бях замислял често, а и информацията е твърде малко, колко е сложен проблемът за приобщаване на коренните австралийци-аборигените, към съвременното общество.

В началото на 19 век белите пришълци се отнасяли към тях едва ли не като към животни и  насила ги изтикали от племенните земи, а в някои райони / като Тасмания / те били преследвани и унищожавани като вреден дивеч.

Днес, разбира се, положението е съвсем различно, но все пак те не успяват напълно да намерят своето място. Не се наемам да съдя, проблемите са много сложни, но очевидно става дума за пари, и то за много пари, защото племенните им земи крият несметни богатства, включително уран.

Но по-добре да цитирам самия Джон Кит, така, както съм записал неговите думи тогава:” Много преди идването на капитан Кук, преди първият бял човек да стъпи тук, тази страна принадлежеше, както и сега принадлежи на аборигените. Ние сме коренното население, единствените, които могат да твърдят, че тази страна е тяхна. Горди сме с нашата расова принадлежност и тази гордост ще просъществува в нашите деца. Аборигените винаги са изпитвали и ще изпитват силна привързаност към земята. За нас светите места и пътищата на сънищата ни привързват силно към нея. Затова аборигените често казват, че не земята им принадлежи, а те принадлежат на земята.

Никой от нас не смята, че социалните промени се извършват лесно. Но ние бяхме изправени пред нов език, технологии, идеи, образование, начини на мислене, ценностни и религиозни представи-всичко това в продължение само на няколко поколения и напълно чуждо на опита ни. Но ние успешно управляваме своите градски съвети, аборигени ръководят медицински служби, жилищни сдружения, дават художници, артисти, спортисти, политици и духовници на австралийското общество, работят в различни клонове на промишлеността, от дълги години са гръбнакът на животновъдството, особено в северните територии.

Това, че ние продължаваме да се борим за своята независимост, е доказателство за нашата смелост и достойнство. Онова, което искаме, е да бъдем равноправни, да бъдем аборигени-австралийци. Ние имаме право на истински шанс.”

Думи, с които не може да не се съгласи човек.

Ще завърша с един последен спомен от Австралия, за който винаги ще си спомням за австралийския ирландец Тери с благодарност. Последната вечер гостувах у тях и жена му Елизабет ме изненада много приятно като настърга върху доматите сирене и то  българско бяло саламурено сирене, което можеше да се купи по онова време в Австралия. Без да подозира, че открива прочутата ни шопска салата.

От дума на дума стигнахме и до темата за националния парк „Какаду”.Споменах, че много съм искал да го посетя, но той за жалост е много далеч. Ентусиазираният, макар и много уморен Тери се засмя и попита дали мога да стана в три часа сутринта? Отговорих, че мога и да не лягам, а той отсече:

• О, кей, тръгваме, но трябва на обяд утре отново да сме в Даруин.

Самолетът ми излиташе в два и петнайсет. Никога няма да забравя този жест.

В хотела се пребрах точно в полунощ, а в три часа вече бях на крак. Тери пристигна с големия си син, който спеше на задната седалка и след малко „Нисанът” зафуча със 140 километра в час през пустия град. Отпивахме кафе от термоса и препускахме шеметно през тъмнината. Отминахме табелка, на която пишеше:”Алис Спрингз-1430 километра” Тери отбеляза безстрастно, че с кола от Даруин до Бризбейн се пътува 4 дни.

Светлината на фаровете изтръгваше от двете страни на пътя разкривени стволове на дървета. Летяхме, гумите свистяха та завоите. Тери беше много напрегнат. Обясни ми, че през нощта дивите биволи често пресичат пътя и сблъскване при тази скорост означава сигурна смърт.

Към 6 сутринта тъмнината започна да се отдръпва и сякаш се вдигна завеса-пищна природа-бамбук, евкалипти, ливади и мочурища, от които с пронизителни крясъци излитаха хиляди папагали / Сигурно оттам беше дошло и името на националния парк-Какаду?”/

Често подплашвахме диви кучета-динго. Повечето светкавично отскачаха встрани, но едно се обърка и дълго тича пред колата. От време на време зървахме кенгурута, които с гигантски отскоци изчезваха в гъсталака. И диви биволи, които разплискваха плитката вода на блатата.

Спряхме при свещените скали Наурланджи, изпъстрени с рисунки. Местността е рай за аборигените, защото има птици, риба и сладководни миди в езерата, разнообразен дивеч и сладки тропически картофи. Кога и как са били създадени двете своеобразни галерии от рисунки тук никой не знае, но те са важен исторически документ за миналото на коренните жители и традиционните им вярвания.

Заснех каквото успях и хукнахме обратно. От гарнитурата на двигателя избиваше масло, беше горещо като в ада, но за спиране и ремонт не можеше да става и дума. Тери доливаше и отново препускахме. Към 12,15 влязохме в Даруин. За осем часа, въпреки многобройните спирания, бяхме изминали над 500 километра.

Няма да забравя това преживяване. И не само него. Спомените за Австралия никога няма да ме напуснат, все така са живи в паметта ми, сякаш е било вчера.