Българската Аржентина - Симеон Идакиев

Преди години осъществих голямо приключение- прекосяване на Латинска Америка с джип от Куба и Мексико чак до Аржентина. Пътуването трая цели седем месеца, беше трудно, но изключително интересно.

Главното, което ме привличаше в Аржентина, бяха срещите със сънародници емигранти. Очаквах ги раздвоен и неспокоен, защото предварително си бях създал някаква макар и смътна представа. Още от България се питах каква метаморфоза са претърпели тези хора, до каква степен е съхранен езикът, има ли приемственост на българското в поколенията, родени и израсли в Аржентина, и се страхувах да не се окажа пристрастен в оценките си.

Първата приятна изненада  дойде, когато се промуших през тунела, който свързва Чили с Аржентина на 3000 метра надморска височина, и паркирах пред митницата. От малка лавка с надпис „Ла Фронтера” / Митница /, изскочи млад човек, спусна се към мен, забравил да слави престилката и задъхано попита на испански:

-Колата наистина ли е на Българската телевизия? – (имаше такъв надпис на колата).

-Да – отговорих учуден.

-И вие сте българин?

-Разбира се.

Трудно ми е да опиша онова, което последва.

Младият мъж ме прегърна просълзен, очите му скачаха ту на мен, ту на колата и преди да се усетя, отпивах от бутилка бира, а в ръката си държах топъл апетитен сандвич. Така се запознахме с Флорентино (на български-Цветан), син на престарял български емигрант. Той накъсо и с вълнение ми разказа, че прочел надписа на колата отдалеч, но механично продължил работата си още няколко секунди, докато неговият смисъл стигнал до съзнанието му, защото, както обясни той: ”Никога не можех да допусна, че тук, едва ли не на края на света, високо в планината, и то от Чили, ще се появи кола на Българската телевизия.

Така се срещнах с първия българин в Аржентина и през ума ми се мярна мисълта: ”Брей, навсякъде сме!”

Разделихме се трудно след час, Флорентино се обиди, когато се опитах да платя, прегърна ме топло, с вълнение и още дълго, спускайки се по стръмните серпентини на пътя, при всеки завой различавах високата му, облечена в бяло фигура.

Касно вечерта на другия ден през сателитния град Морон открих булевард „Хуан Хусто”, после, след много километри по „Санта Фе” и „Либертадор”, намерих малката уличка „Мануел Обарио”, където ме приюти българското посолство. Но не задълго, защото сутринта ме извика тогавашният ни посланик там и сухо ми обясни, че трябва да го напусна, защото пристигал човек от УБО и освен това не съм бил служител на Ваншно министерство. Не го трогна и това, че вече нямах даже долар в джоба. Разказвам всичко това, защото ме спаси един български емигрант, Илия / за съжаление съм забравил неговата фамилия / при когото живях 20 дни, докато дойде време да поема обратния път към България. Но това, както се казва, е друга тема….

Казват, че в така нареченият Голям Буенос Айрес живее една трета от населението на Аржентина. Основан през 1536 година от конкистадора Мендоса, градът получил в обичайния испански стил дългото звучто название „Сиудад де ла Сантисима Тринидад и пуерто де Нуестра сеньора де Санта Мария де лос Буенос Айрес.”

В буквален  превод от испански името Буенос Айрес означава „попътни ветрове” или по-скоро „добър въздух”, но това твърдение е донякъде парадоксално, защото през лятото влагата достига до 98 процента и даже сравнително ниските температури изглеждат непоносими, а през зимата вятърът на безкрайната равнина-леденият „памперо”, го превръща в не особено приятно място за живеене.

Такъв е градът, на чието пристанище, окриляни от надеждата за една по-добро бъдеще, са слизали емигрантите българи и не само българи, разбира се.

Докато бродех из квартала Бока на Буенос Айрес с романтичните улички и безбройни весели пивници „кантинас”, от които се лееше мелодията на вездесъщото танго, си мислех, че за немалка част от българите това е било само началото на пътя-жребий, който веднъж изтеглен, ще ги осъди на изгнание до края на техния живот. Там чести си спомнях за Матвей Вълев и Борис Шивачев, написали чудесни и вълнуващи страници за нашите емигранти.

Този мой разказ няма претенцията за пълнота, всеобхватност и дълбок анализ. Аз самият гледам на него само като на набор от уловени мигове и фрагменти от живота на тези хора. Но съм запомнил и досега, макар че беше доста отдавна, част от техните лица, чувствата, които събудиха у мен, усетих донякъде тяхната мъка, както и радостта, любовта и болката им към Родината-повечето от тях прокудени от неволя.

Присъствах на един празник в дома на българското културно дружество „Иван Вазов” в Берисо-град близо да столицата и средище на голяма колония българи. Играх хоро с тях и изпих няколко чаши вино. Често виждах ръка да се протяга скришом, за да избърше предателска сълза, потекла по сбръчканата буза, и си мислех, че главното нещастие, мъка и раздвоение на тези хора е била необходимостта да обикнат втора родина, когато се имали първа. Безкрайно слижен процес, за който не можем да ги съдим, защото и тук, толкова  далеч от родните си места, във влажната горещина на тропика или леденото дихание на пампата, те са се трудили и са си останали българи. Не само съхранили, но и отдали онези черти, които гордост и достойнство на народа ни. Сменяли са се поколенията, раждали се и умирали надежди, губели и отново намирали вярата, връщали се назад и отново стъпвали на пътя. Направи ми впечатление, че не винаги са единодушни помежду си, но трудното раждане на аржентинската нация е в някаква степен и тяхно дело.

Запознах се в Аржентина със стотици българи, но сега ще спра вниманието ви повече върху един от тях- художника Иван Василев.

Във всяка човешка съдба има моменти, които сякаш я предопределят. Понякога причинатa е в случайността или в онова призвание, което чака часа на своята изява. Случва се и така- един талант да разцъфне далеч от родината, осъден не само да не се върне в нея, но и на забвение.

В малкото селище Беля Виста, сега предградие на Буенос Айрес, на ъгала на една от стотиците улички, които си приличат, е закована скромна табелка с лаконичния надпис: ”Музей на Иван Василев”.

Иван Василев е роден през 1897 година в Лом. Получава първите си уроци по рисуване в родината, а по-късно заминава за Италия и се установява във Флоренция, където работи няколко години с Фелисе Карена. Той намира у Карена и неговите другари от групата „Новеченто” подбуди, които около 1920 година го правят модерен художник. Това е периодът, когато вече е приключила експлозията на „фовизма”, ”кубизма”, и „футуризма”. Отново се появява реализмът, който включва авангардни акценти.

През 1928 година той излага за пръв път свои картини в Аржентина под егидата на президента Алвеар, през 1936 година приема аржентинско поданство и се заселва в Беля Виста, която за него притежавала нещо магическо в името си, а тази провинция му напомняла за равнината, която се простира от Лом до Варна и за България от неговото детство.

Ето какво е написал Хулио Пайро, изтъкнат аржентински изкуствовед от онова време:” Беше изключително скромен. Пристигайки в Буенос Айрес, той вече имаше две европейски дипломи за правоспособност, но не се задоволи с това, а продължи обучението си в Художествената академия, където получи третата си диплома и стана професор. Съвършен артист, изпълнен с вътрешен огън, дисциплиниран и методичен, през целия си живот старателно изучаваше своето изкуство. В последните си дни, когато вече беше достигнал цялото майсторство, би могъл да възкликне като 80-годишният Гоя:”Още се уча!”

Големите познавачи на аржентинската живопис класифицират Иван Василев като „мартинофиерист”. Мартин Фиеро е народният герой, остроумният находчив гаучо и вестник „Моменто” не случайно озаглавява посмъртната си публикация така:”Иван Василев-българин и креол-напусна този свят рисувайки”.

Последната си картина художникът завършва през 1967 година, почти 70-годишен, след като работи 35 години в Аржентина, оставяйки ученици, които днес са майстори на четката, и картини, от които лъха рядко срещана доверчивост. Те се намират в главните музеи на страната:”Роса Галистео де Родригес” и в салона за изкуства в Санта Фе, в Катамарка, в „Мануел Кастагнион” в Росарио, в Баиа Бланка, в Мар дел Плата, Кордова, Тандил, Пергамино, Сан Хуан и Мендоса.

Много са отличията, които е получил, а през 1958 година му е присъдена голямата награда за живопис „Пресиденсия де ла Насион”.

Разговарях със съпругата на художника Аида Троиси де Василев. Попитах я дали е говорил често за България и какво си е спомнял за нея:

Всеки ден говореше за България с мен, с приятелите си. Цяла Аржентина опозна България чрез него, защото непрекъснато разказваше за нейните пейзажи, за нейната природа, за характера и нравите на българите, за ястията, които били много специални и апетитни. Загубата му е много голяма, но все пак имам неговите платна, които го възкресяват. Живея с неговите творби и ще живея с тях до смъртта си.

Иван Василев беше и си остава българин, но родината му не го познава и затова аз реших да възкреся спомена за него. От абстрактното през жизнената прелест на букетите с цветя и загадката на човешките лица от безхитростните портрети, той беше пътувал към една къщурка с разкривен плет и керемиден покрив. Към земята, която е бил осъден да не види никога вече.

И сега спомените ми за посещението в една от провинциите на Аржентина- Чако, са удивително ясни. Километрите от Буенос Айрес до там бяха 1500, но не ги усетих.

Изчерпан

Аржентинско песо

0.0016 0,0016 0 0,0000

Купуваме 0,0016

Сравнение Известие Добавете към количката

Край колата, сякаш отхвърляни от скоростта, прелитаха палмови корони, срещах живописно облечени „гаучос”, яздещи конете си с небрежно достойнство, а от двете страни на пътя се стелеше безбрежният лес на Чако. По време на кратките почивки, във внезапно настъпилата тишина ехтяха стенещите вопли на типичните за този район големи жаби, които по това време бяха в любовния си период.

Ще ви дам още малко данни за тази област, за да си представите къде са били принудени да пуснат корен нашите сънародници, защото в Чако е една от най-големите български колонии в Аржентина. И така-справочниците дават за областта Гран Чако, част от която е и едноименната провинция с площ 99,600 квадратни километра, тоест, почти колкото България, следните сведения. Климат: полуконтинентален, тропически. Тук е полюсът на топлината. През януари / разгарът на лятото / температурите достигат до 46 градуса, за да паднат през зимата от леденото дихание на южния вятър „памперо” до минус 10. Областта е особено богата на дървото „кебрачо”, наричано там „чупя брадва” или „желязно”, защото е с изключително твърда и ценна дървесина. Пак там е съсредоточено и 90 процента от производството на памук в страната. Близо до границата с Парагвай все още се срещат индианци, най-вече от племето ” гуарани”, водещи полузаседнал начин на живот. Има много змии, а и ягуарите не са рядкост.

Лесно е да си представим проблемите на нашите българи и емигрантите от други нации, пристигнали там в началото на 20 век, за да търсят препитание и нова, по-благосклонна към тях родина, както се надявали. Получавали еднопосочен билет до там, докъдето стигала железницата, „въоръжени” единствено със земеделски инструменти и малко семена за посев. Като заселниците на дивия американски Запад. Трябвало да оцелеят в името на едно по-добро бъдеще. За да стигнат до него, трябвало да изкореняват същите тези дървета, задъхвали се в горещия ад, побеждавали отчаянието, боледували и често извършвали погребения. Там започвали да научават и езика.

Нациите се смесвали, представите се променяли, особено на децата, израсли и възпитани тук и затове не се учудвах на отговори, макар че изглеждат странни:

-Вие българин ли сте?

-Не, аржентинец.

-А родителите ви?

-Те са българи.

Ето какво ми разказа един от старите  заселници: „Искахме да се върнем още от пристанището. Тогавашната Аржентина не изглеждаше като сегашната. Посрещнаха ни просяци, а ние идвахме пари да печелим. И никой не мислеше да остава, смятахме, че е само за няколко години. После ни предложиха земя в Чако. Когато пристигнахме, видяхме, че всичко наоколо е само гора. За да засаждаме, трябваше първо да отвоюваме място от джунглата, змиите и ягуарите. Мнозина измряха, но издържахме. После пуснахме корени и останахме, а и децата ни вече са семейни. Къде да вървим тепърва.”

Но онова, което видях и снимах с възторг и умиление, беше участието на българската група в един специфичен аржентински интернационален празник. Той се нарича „Ден на емигранта” и завършва с дефилиране и национални танци.

Но първо трябва да ви опиша мястото и обстановката. Малко извън градчето Лас Бреняс различните националности бяха построили свои павилиони. Пред нашия, след традиционното „Добре дошли”, можеха да се видят два внушителни лъва и голям надпис БЪЛГАРИЯ. Вътре шетаха жените и изкусните им ръце теглеха кори за баници. Дъхави и апетитни, те се разграбваха светкавично и се оказа, че това от години е гордостта на нашата женска половина там.

За мен този празник беше истинско откровение, зов на кръвта, изблик на радост, докосване до родината. И не можеше да му попречи нито проливният тропически дъжд, който се изля, нито даже крилатите мравки, които, опарени от лампите, падаха върху отрупаните с лакомства маси.

Изчерпан

Аржентинско песо

0.0016 0,0016 0 0,0000

Купуваме 0,0016

Сравнение Известие Добавете към количката

Но върхът на празненството се оказа танцовият състав на българската колония. Зазвучаха игривите звуци на „Дайчово хоро” и интернационалното множество притихна. Трупата се предвождаше от пряпорец, на който на латиница беше изписано името на състава РОДИНА.

После се люшнаха престилките, затрептяха ръкавите на везаните блузи, краката с навои тропнаха звънко върху дъските на естрадата и във влажната горещина на Чако дойде България. Не само за мен, а за всички. Замлъкнаха щурците и стенещите вопли на жабите, лесовете като че ли отстъпиха и луната изплува над… Тракия. Ако човек се взреше по-добре в себе си, можеше да долови раздиплените гънки на Родопите, бавното течение на Янтра край Царевец, върховете на Балкана и селца с цъфнали овошки-всичко, което би искал да види. От тези звуци бликаше веселие, но и носталгия, дъхаше на току-що окосено сено и зеленина, на дим от огнище. А аз с горчивина се сетих, че в България да видиш млади хора да играят хоро с такова упоение е не твърде често явление.

С удивление научих, че в този състав само на едно момиче майката и бащата са българи, останалите са от смесени бракове, а имаше и такива, в чиите жили не течеше нито капка българска кръв. Но идвали и вземали участие, привлечени от красотата на българското. Може би тук някъде е и разковничето. Ръководителят им, Хорасио, завършил в България школа за художествена самодейност, също се оказа само наполовина българин. Когато го попитах откъде е тази любов у него, той лаконично и точно отговори:

-Аз съм и българин, нали? Затова спокойно мога да кажа, че НАШАТА народна музика привлича с три главни компонента: сила, нежност и ритъм.

А аз си помислих, че България- тази болка и обич- то не е само спомен и мисъл, а същност, за която даже не подозираш, че съществува, докато не се откъснеш задълго от нея. Една любов, която не умира.