Черна гора - Песен за европейското кътче от Рая

Признавам си, че и аз сравнително късно открих съседите на България, особено тези, с които сме в близко родство, че и с почти еднаква историческа съдба.

Повече ме привличаха екзотични далечни страни, което е обяснимо, но колко щях да загубя, ако не бях видял природните, пък и не само природните съкровища на комшиите.

В един пътеводител прочетох следното описание, което ще цитирам дословно:”Всеки, който за първи път посещава Черна гора, с изненада открива, че в пренаселена Европа все още има едно зелено кътче с девствени гори, дълбоки каньони, бистри реки, живописни брегове, обрамчили синьо море, уютни старинни градове, населени с горди, но романтични хора, които предпочитат пред песните за битки, онези за любов и вино!”

Справедливи и верни думи. Веднага ще дам пример. В едно от малките крайморски градчета се приближавах до храм, чиято камбанария се виждаше отдалеч и дочух хорово мелодично пеене. Не долавях съдържанието и реших, че монаси изпълняват някакъв религиозен ритуал. Но после малката уличка изведнъж се превърна в уютен площад с кръчма, пред който насядалите неколцина мъже с чаши в ръка, пееха с упоение и видимо удоволствие. Да се присъединиш към тях е едно от най-лесните и приятни неща на този свят, защото са изключително гостоприемни.

Пристигнах в Черна гора с кола, но ако го правите и вие трябва много да внимавате. След Сърбия пътят се стеснява и се вие на безброй серпентини край река Лим, където се случи ужасното нещастие с автобуса на българските деца преди няколко години. Красиво е, но и опасно, защото с братята черногорци си приличаме като стил на каране-същата липса даже на инстинкт за самосъхранение.

Преди да продължите пътя си към крайбрежието ви съветвам да се отбиете вдясно към Жабляк-селище, което е своеобразна „врата” към националния парк Дурмитор и център на планинския туризъм. Там, на 1465 метра надморска височина не само имаш усещането за докосване до истински чиста природа, но можеш да надникнеш и в битието на планинците.

Изключително красиво е езерото, според мен несправедливо наречено ”черно”, в чиито води се оглеждат върховете Дурмитор, Меджет, Савин и Боботов Кук.

Между другото за името на езерото съществува любопитна легенда. На неговото място някога съществувал манастир, в който пренощувал Свети Сава, придружаван от дякон. На другия ден, когато двамата се изкачили на върха на планината и седнали да похапнат се оказало, че в торбата вместо печената кокошка, която предишната вечер била вътре, има само суха коричка хляб. Разсърдил се люто Свети Сава на крадливите монаси, замахнал с тояжката си и изрекъл клетвата:” Нека на мястото на манастира да се появи езеро”. Както и станало…

„Няма друга страна в света, подобна на тази”, си помислих, когато зърнах серпантините на реката и прелестното Скадарско езеро, най-голямото на Балканския полуостров-истинско малко море с неговите 50 километра дължина и 14 ширина. Някъде по средата му минава границата между Черна гора и Албания. Защото, повярвайте ми, красотата и величието на Черна гора наистина надхвърлят въображението. Най-вече, защото не ги очаквате. Тук разбрах защо английският поет Тенисън е нарекъл тази малка страна „велика”. Давам си сметка и тогава, когато бях там, и сега, че съм безсилен да опиша с думи гледката на чезнещите към хоризонта планински вериги, обагрените сенки в долините или неподозираните нюанси на зеленото. Според една обичана в Черна гора легенда, когато сътворявал света, Господ изсипал купчина камъни там, където е тя сега. Но като видял какво е направил хвърлил в долините шепи от най-плодородната земя .

Не знам дали вие ще го направите, но аз се изкачих до планината Ловчен, наричана”Черногорският Олимп”, не само заради панорамите, а заради внушителния паметник на Петър Втори Петрович, най-известният от династията Ниегош, който между 1830-1851 година централизира властта и почти ликвидира племенният сепаратизъм, води активна външна политика и не е чужд на идеята за общославянско единство срещу завоевателните стремежи на Османската империя. Освен това е автор на множество патриотични поеми, между които”Горски венец”, едно от най-значимите произведения не само на балканската литература. Негов последовател е Раковски с поемата „Горски пътник”. В творчеството и делата си Петър Втори ратува за черногорската идентичност. Показателна е постъпката му в църквата”Свети Петър” в Рим. Когато свещеникът-пазител на синджира, с който както се твърди бил вързан апостол Павел в йерусалимската градина, подава светинята на Ниегош, за да я целуне, той му я връща с думите:”Черногорци не обичат веригите”.

Оценките за този велик син на Черна гора са разнопосочни, но и приятелите, и враговете му признават неговата изключителност. Държавникът, поетът и философ Петър Втори е роден в едно малко селце, което местните хора наричат Варош Негушка и сега къщата му е музей. В нея се съхранява първото издание на знаменитата му поема, както и много други негови творби. Заплениха ме старите къщи и малката църква, съградени изцяло от камък, които, патинирани от времето, носеха възрастта си с достойнство. Но да си призная не само това. Защото……ами защото в една от тях се продаваше нарязан прочутият негушки пршут –шунка, чиито наистина невероятен вкус сигурно се дължи на екологично чистата долина със специфичен микроклимат. Така че, признавам си, отдадох  заслуженото и на тази вкусна местна забележителност, придружена с няколко чашки люта, но пивка и ароматна „лозова”, тоест гроздова ракия. Тези благини са и съвсем поносими за българския джоб.

Но една от най-красивите гледки в света безспорно предлага Адриатическото крайбрежие на Черна гора. Гледано отвисоко то прилича на мираж или  родено от буйно въображение.

Спуснах се надолу, но скоро спрях, за да видя по-отблизо „Свети Стефан”, често наричан”перлата на Черногорското приморие”.Название заслужено, защото от двете страни на изкуствения насип, който свързва острова със сушата се плиска едно от най-бистрите морета на планетата. Но не може да се кажат много добри думи за бреговете с чакълести плажове. На които се излежаваха хора , по-голямата част от които говореха не сърбохърватски, а руски.

Името „Свети Стефан” се споменава за първи път през 1442 година и идва от едноименната църква на негова територия. По-интересно е друго-цели 400 години го наричали”място на правдата”, защото в него заседавал своеобразен съд, който решавал споровете между отделните черногорски кланове. Последното”заседание” се провело през 1929 година. Някога той побирал 100 къщи и го населявали няколкостотин души, но в началото на 20 век миграцията в чужбина го обезлюдила и свела неговите обитатели до двайсетина. Възражда го интелектуалният елит на нацията, който издига лозунга”Да спасим „Свети Стефан”. Изоставените къщи се реставрират и през 1957-ма той се превръща в нещо като град-хотел, най-атрактивният и луксозен комплекс на Адриатика. Самобитната архитектура, удобствата и разкошът го превръщат в истински рай, предпочитан от световноизвестни личности. Сега не съм сигурен, че е било за добро. Защото се опитах да го посетя, но вратите му се оказаха заключени. Бил продаден, казват, на някакъв богаташ от чужбина и достъпът до него очевидно ще бъде за малцина. Така наречената „приватизация” в действие. От която и ние като народ имаме спомени, нали? Жалко за някогашните усилия на интелектуалците да запазят този град-музей за нацията.

Никога няма да забравя и тесния планински път, който с нищо не подсказваше, че от всеки завой ще предлага фантастични гледки към  Бока Которска-залив дълъг 32 километра, врязан в сушата между планините Ловчен и Ориен. Любувах му се дълго от високо, защото серпантините надолу по-скоро го закриваха.

На винаги спокойното пристанище освен местни съдове бяха намерили приют яхти от Великобритания и чак от Южна Африка.

Живописно беше, но не се задържах дълго тук, а побързах към крепостта, която криеше романтичен старинен град. Над него нагоре по склона се вие една изумителна  стена, която може да бъде сравнена единствено с Великата китайска. И всичко това в Котор!

Още след входа започва парадът на внушителни барокови сгради, сякаш да ти подскаже веднага в град с какво славно минало си се озовал. Спрях по за дълго пред катедралата, построена още през 1166 година -един от символите на града, главна забележителност и гордост, доказателство за история, преживяна с достойнство.

Днес Котор е намерил място в световния списък на културните и природни забележителности на ЮНЕСКО и причина за това са най-вече безбройните му паметници и храмове, които ни най-малко не накърняват неговия космополитизъм, напротив. Доказателство бяха туристите от различни националности, които срещах по тесните улички с магазинчета за сувенири и уютни заведения.

После се отправих към Херцег Нови, но погледа ми грабнаха две малки островчета, увенчани с храмове,приличащи отдалеч на кораби,хвърлили котва завинаги в спокойните води на залива.

С ферибота пресякох най-тясната част на залива и веднага плисна дъжд. Бяха ми казвали, че тук вали изключително често и това се оказа истина. Но в тази страна е ясно видимо, че красотата на природата хармонично се допълва с другата, сътворената от човека.

Крайбрежието е низ от стари и по-нови градчета-Котор, Пераст, Рисан, Херцег Нови. Аз нямах време за всички, затова реших да спра по-задълго в Будва-перлата на крайбрежието на Черна гора.  Място, което пленява с чар, история, красота и спокойствие.

Будва се счита с право за едно от най-старите селища на Балканите. Според древногръцки легенди градът бил създаден от митични същества и богове, и когато се озовеш тук е лесно да повярваш, че именно това е истината.

На малкото пространство, което заема старият град съжителстват четири храма:три православни и един католически.

Днес Будва със своите крепостни стени, бойни кули и тежки порти  прилича повече на декор за исторически филм, но в същото време всичко в него е толкова истинско…Много чар и романтика се крият зад всяко ъгълче на тесните криволичещи улички, които изненадват с безброй кафенета, ресторантчета и магазини, със забравили възрастта си къщи, в които и до днес живеят хора. Интимност и уют лъха от малките площадчета, които през лятото често са средища на културни прояви.

Ще завърша своя разказ за Черна гора с редове, излезли изпод перото на Иво Андрич:” Доверете своята планинска тъга на морето-беше написал той-то е безкрайно и неудържимо като непрекъсната покана за пътуване. Тук, на каменната ивица пред морската шир, замлъква нашата планинска песен с възклицание от възхищение и изненада.”

Ето, това са думите, намерените, най-точните за моето усещане за Черна гора-възхищение и изненада. Което ви пожелавам да изпитате и вие. Не е твърде далеч тази интересна страна, по-достъпна е за нас от мнозина други.