Хондурас - Комаягуа и древният град Копан

Когато се отправях на поредното си пътуване направих една своеобразна анкета. Почти всички, които попитах в България какво знаят за Хондурас, вдигаха с недоумение рамене. Отговаряха ми обикновено: ”Една от страните в Централна Америка”. Което беше правилно, но недостатъчно. Аз също не знаех кой знае колко много и бях любопитен да разбера какво се крие зад това име, да науча повече.

И най- после се озовах  в сърцето на Хондурас, в Комаягуа, нейната стара столица. За съжаление съвсем наскоро там се случи една ужасна трагедия- в местния затвор няколкостотин души загубиха живота си при избухналия пожар. Трагедия, която може би има обяснение, но не и оправдание, защото действията на властите, охраната и властите в никакъв случай не могат да бъдат наречени адекватни.

В моите спомени обаче Комаягуа е съвсем друга.

Бях забелязан и удостоен с внимание веднага, но не от обичайната, а от туристическата полиция, защото тук има и такава. Благодарих на услужливия и словоохотлив пазител на реда / в интерес на истината и малко досаден /, после  побързах да остана сам, за да се насладя спокойно на Комаягуа, на изящната резба по фасадата на катедралата, забравила своята възраст и на величието, което струеше от фигурите на почитаните светци .

Вътре беше едновременно тържествено и делнично. Личеше си, че тук хората се отбиват с надежда- не просто да се докоснат до своя Бог и да му засвидетелстват своята почит, а да споделят съкровените си мисли с него – така, както се общува с приятел, да го помолят за повече късмет и щастие-за себе си и своите близки. Аз обичам да снимам хората, които се обръщат към небето с вяра, освен това има нещо много хубаво в усещането, което внушават храмовете на всички религии-че там някъде, горе, има висша сила, която строго следи делата ти, но в същото време е готова да се погрижи за теб, да изцели болестите и намали страданията. А такива в този свят на несправедливост, бедност и болка има достатъчно. И в Хондурас, който даже със своята площ от 112,100 хиляди квадратни километра е сравним с България.

Невероятно е гостоприемството на тези хора – появи се още един доброволен екскурзовод, който копнееше с гордост да ме запознае със забележителностите на своя град.

Необходими са няколко думи за неговата история.  Комаягуа е била столица на Хондурас повече от три столетия-от 1537 до 1880 година и това е причината тук да бъдат съхранени много интересни и важни свидетелства от миналото на страната. Например катедралата, която споменах, освен забележителната си фасада и един от най – старите часовници в света, подарен на града от Филип Втори Испански, е запазила още много реликви, за които се грижи така нареченият музей на религиозното колониално изкуство. Между другото научих, че тук, в Комаягуа, през далечната 1632 година бил основан първият университет в Централна Америка – в така наречената Каса Кураль. Малко градове в света могат да се похвалят с подобна забележителност. Но да се върна в музея и забележителната му съкровищница от експонати, събирани повече от четири столетия. Нямах достатъчно време, за да видя всичко, само ще ви кажа, че той притежава изключително богати колекции от картини, скулптури, облекла, ритуални съдове / включително от злато и сребро /, свещенически одежди и богато украсени тиари, както и безценни документи за миналото на града и страната..

Убедих се и в това, че тук, както и в почти цяла Латинска Америка, времето сякаш няма особено значение. Съдете сами – строежът на първата църква в града, „Ла Мерсед”, бил подхванат още в 1550 година . И една любопитна подробност, с която може би трябваше да започна своя разказ – пълното име на селището всъщност е Санта Мария де ла Нуева Валядолид де Комаягуа и е основано от капитан Алонсо де Касерес по поръка на конкистадора Франсиско Монтехо, които поискал да се създаде опорен пункт, населено място, отстоящо на равно разстояние от Гватемала и Никарагуа. С титлата „град” го удостоява крал Филип Втори през 1557 година,а след освобождението от испанците през 1821 година Комаягуа била провъзгласена за столица на новата държава Хондурас.

Прелюбопитни експонати е съхранил и музеят по археология. Земята на Хондурас се обитава не от вчера, затова не не се учудих колко много са предметите и запазените следи от коренните му жители – прочутите индиански племена най-вече на майте, чоротега, ленка, хикахе. Макар че само първите достигнали сравнително висока степен на развитие и създали собствена държавна организация през първото хилядолетие  след Христа, но за това  ще стане дума по-нататък.

Експонатите в музея са събирани от цялата долина на Комаягуа и днес той притежава забележителни колекции от керамика, скъпоценности от нефрит и жедаит, както и богата библиотека.

Поспрях се по-задълго, за да се насладя на едно добро хрумване – разрез на земните пластове и предметите, открити там, които дават нагледна информация за всяка отминала епоха. Нещо като нашето Караново.

И като стана дума за коренното население – следи от него са не само запазените пиктограми, предметите от бита, названия и имена, доказателства, че именно те са помогнали да се формират основни черти в националната характеристика на хондурасците, които са ярки и видими за чужденеца – тяхната любознателност, добронамереност и гостоприемство. Макар че тук си спомних и един нерадостен факт от прочетеното за страната. Колонизирането на Хондурас от испанците се съпровождало от унищожение на коренното население. Това предизвикало през 1536 година въстание, което оглавил касикът, /вождът/ Лемпира. Шест месеца индианците мъжествено се сражавали с испанците, докато на конкистадора Алонсо де Касерес не му хрумнало/ според мен  доста подло/ по време на преговори да погуби смелия предводител. Днес за него напомня валутата на страната, която се нарича „лемпира”.

80 процента от хондурасците са католици и аз безкрайно съжалявах, че не успях да попадна тук по време на Семана Санта / Страстната седмица /, защото бях чел и чувал за пищните и колоритни религиозни шествия. Но какво да се прави, такъв ми бил късметът…Задоволих се да заснема фотосите в музея от тези тържества, които все пак даваха някаква, макар и бегла,представа .

Трудно беше да се повярва, но се оказа  истина, че в една порутена от две земетресения, но определена за реставрация сграда, Каха Реал, построена през 1741 година , някога се е помещавала първата банка на Хондурас.

И дойде времето да се сбогувам с Комаягуа. На връщане хвърлих само бегъл поглед на столицата Тегусигалпа или Тегус, както галено я наричат нейните жители. Името на един от индианските езици, ”наутъл”, се превежда като”сребърен хълм”. Центърът на Тегусигалпа ме посрещна с възгласите и разпаленото френетично слово на един екзалтиран проповедник на Христовото учение. Но малцина му обръщаха внимание.Над врявата и всяка земна суета в центъра на площада се извисяваше внушителният паметникна Франсиско Морасан – син на креол и президент през 1830 година на федерацията „ Съединени провинции на Централна Америка.”

Имах  малко дни за  Хондурас, а исках да видя много неща. Но времето отлита наистина бързо, затова се отправих  с автобус към градчето Санта Рита де Копан, което е почти на границата с Гватемала. Картините, които се нижат пред очите на пътника са колоритни, но не твърде утешителни. По-голямата част от жителите на Хондурас очевидно не живееха богато. Но пътуването с народните автобуси от марката „Форд”, някои от които надхвърлящи достопочтената възраст 30-40 години, си беше истинско приключение. Никога няма да го забравя, защото този с който пътувах се счупи и трябваше да го сменя с друг. Освен че беше горещо и шумно, спирахме на всеки стотина метра – да вземем или да свалим пътник, да дадем възможност на стотиците търговци да ни предложат своята стока-вода, сладкиши, тропически плодове, риба и какво ли още не!!!! Не е чудно, че последните петдесетина километра изминахме за около шест часа. Но каква  по-добра възможност наистина да усетиш пулса на страната, да видиш с очите си как живеят тези хора.

И най-после, след почти цял ден пътуване, се озовах в Санта Рита де Копан. Ще се опитам да ви опиша градчето-малък площад, тесни калдъръмени улички, по чиито камъни с подрусване се носеха невероятно издръжливите триколесни мотоциклети, пристигнали тук чак от Индия. Къщи, оцветени във всевъзможни, но задължително ярки цветове с червени покриви, прекрасна колониална черква

Но мен ме привлече най – вече пазарчето. Обичам тези средища, където можеш да бродиш часове наред. Разговорих се с жителите на Санта Рита, установих, че има цветя, много вкусни, които се ценят като истински деликатес. Научих имената на непознати за нас плодове, опитах и няколко питки тортийяс/ нещо като нашенските палачинки / с пилешко месо. Не толкова от глад, колкото поради невъзможността да се устои на любезността на местните жители. Аз лично ще ги запомня с неизменните усмивки, които се появяваха веднага щом спреш погледа си на тях. Малко странен вид им придаваха широкополите псевдоамерикански каубойски шапки, но бяха естествено дружелюбни и невероятно гостоприемни. Нямах усещането, че съм в чужбина, сякаш бях един от тях.

А на пазара сякаш се беше изсипал митичният рог на изобилието. На едно място колективно гледаха телевизия , както преди десетилетия у нас– явно вървеше сапунен сериал, очевидно с латиноамерикански произход.

Посетих и ботаническата градина в края на градчето. Въпреки бедността и простичкия бит на немалка част от жителите на Хондурас, страната притежава и едно наистина неоценимо богатство – буйна и витална природа. Тук му е мястото да се кажат няколко думи за нея. Убедих се, че е така именно в тази малка градина, рекламирана като орхидариум, съхранила безценни и много красиви  растения. Макар че моето внимание грабнаха”живите цветя” на Хондурас в лицето на група млади момичета, които й се любуваха. За кой ли път установих, че няма нищо по – лесно да се установи контакт в тази част на света и то с усмивка. Стига да си добронамерен.

От всички страни шуртяха потоци и аз си спомних, че Хондурас е страна с богати водни ресурси. Някои от големите реки като Патука, Улуа, Агуан и Коко даже са плавателни в долните си течения.А тропическият пасатен климат и високите температури в долините способстват за съществуването на едно истинско растително богатство.

Любувах се дълго и на забележителната колекция пеперуди, чиито видове, ако не ме лъже паметта, надхвърлят няколко стотици, а може би и хиляди.

Оказа се, че и Санта Роса де Копан има музей. Макар и малък той се оказа удивително богат. Не беше учудващо, че преобладаваха пиктограмите и ритуалните предмети от може би най – интересната и най – непроучена  доколумбова цивилизация- тази на маите. Всъщност време е да ви кажа, че именно това селище е входната врата към един от най – прочутите им градове, Копан. Място, което копнеех да видя и заснема от години.

Хондурас, Гватемала, Белиз и Южно Мексико са люлка на тази загадъчна индианска култура. В не докрай изследваните джунгли могат да се видят все още стотици хълмове, под които очевидно се крият постройки, останали от маите, но археологическите разкопки изискват огромни средства, непосилни за страни като Хондурас. Очевидно трябва с търпение да очакваме бъдещите открития на археолозите и историците.

Че все повече се мисли и разчита на приходите от туризъм беше доказателство и посадата / хотел / в непосредствена близост до древния град на маите. Тя беше не само красива, но предлагаше и много удобства на посетителите. Срещу сравнително скромна цена.

Най-после стъпих на земята на култовият град Копан. Посрещнаха ме пронизителните крясъци на папагали, които тук, в сумрака на джунглата, си бяха съвсем намясто.

С вълнение пристъпих към неговите руини, обгърнати от мистика. Може би оцветените от влагата в зелено камъни създаваха усещането за тайнственост и древност. А може би не беше така, може би” вината” беше на прочетеното, внушеното от книгите? Във всеки случай за мен това беше допир до самата вечност, не бях виждал досега нищо по- величествено от тези патинирани сякаш от самото време храмове. Подобен трепет очевидно е изпитал и големият изследовател на древноамериканските  култури, чешкият етнограф Милослав Стингъл, за да напише в книгата си” Тайните на индианските пирамиди „ следните прочувствени редове:” Аз исках да разкажа само за градовете на най – блестящата култура в доколумбова Америка, за великолепните центрове на маите. Маите, чията удивителна цивилизация сякаш се беше появила без каквито и да било предшественици, от съвършено своеобразни собствени корени….За тези градове ние знаем все още твърде малко и за да напиша тази книга аз се отправих към тези необикновени индианци, в техния необикновен свят в толкова необичайните им градове.”

Разглеждайки Копан и аз се питах дали ние, днешните хора, убедени високомерно в превъзходството си над своите предшественици, сме по – напредничави и щастливи? Отговорът очевидно е по – скоро отрицателен, доказват го многобройните конфликти в съвременния свят – политически, икономически, да не говорим за военни. И макар че тук, при тези храмове, са принасяни и кървави жертви, днес те внушаваха спокойствие. Беше очевидно, че маите са живеели тук в своеобразна хармония – със своята общност и окръжаващата ги природа.

Произходът на тази цивилизация е забулен в тайнственост. Знае се само, че развита култура при тях се появява някъде в първите векове на нашата ера. Загадките, въпросите, са повече от отговорите, макар че историци и археолози упорито търсят веществени свидетелства и сведения в малкото запазени до наши дни писмени източници – епосът на маите – киче „ Попол Вух „,хрониката на юкатанските индианци” Чилам Балам „ както и в летописите на конкистадори и монаси – Диего де Ланда, Ернандо Кортес, Бернал Диас дел Кастильо, Давила и много други.

И до днес най – великата цивилизация на американския континент е и най – неизвестната. Каква е била причината за драматичната й гибел? Природно бедствие, чужди нашествия, социални сътресения, епидемии – хипотезите са много, но нито една от тях не се е наложила достатъчно убедително.

При Копан казвам” довиждане” на Хондурас. Отдавна знам, че нито едва страна не може да бъде описана с думи, а когато времето е малко не помага особено и всевиждащото око на камерата. Но съдейки по себе си, аз все пак тая надеждата, че нещичко от разказаното ще остане и във вашата памет, уважаеми читатели– за тази страна, изтъкана от буйната зеленина на тропика, красивите смугли лица на нейните жени, от добротата и сдържаното достойнство на мъжете, от паметниците на древните маи, на които ще се спра по-подробно в някое от следващите издания на „Посоки”-паметници, които столетията само са накърнили, но времето е пощадило. Може би за да се поучим от грешките им и да се възхитим на тяхната мъдрост. Единственият смисъл от това завръщане във времето.