"Хората, които плащат, в крайна сметка не са тези, отговорни за бъркотията". Интервю с д-р Еманюел Мартин

Кой е д-р Еманюел Мартин?

Еманюел Мартин е генерален мениджър на френския проект за масови отворени онлайн курсове (MOOC), наречен “École de la Liberté“ (Училище на свободата). Има докторска степен по икономика от университета в Екс-ан-Прованс във Франция.

Д-р Мартин е директор на Института за икономически изследвания в Европа (образователен мозъчен тръст със седалище Париж), също така е редактор на франкофонските реформистки проекти UnMondeLibre.org, а също така и на LibreAfrique.org. Ръководи и преподава на семинари на Института за икономически изследвания, фондацията Friedrich Naumann и неправителствената организация AtlasNetwork. Пише редовно за Геополитическата разузнавателна служба (Geopolitical Intelligence Services).    

Работил е и за института Cato във Вашингтон, САЩ, както и за Асоциацията за либерална икономика и прогрес в Париж.

Д-р Мартин е написал множество становища по различни теми – от френската политика и икономика до африканските въпроси. Те се появяват във вестници и списания като Les Échos във Франция, L’Écho в Белгия, Il Foglio в Италия, Wall Street Journal Europe, El Watan в Алжир и Libération в Мароко.

Той е научен координатор на книгата Анти-Пикети (Anti-Piketty – Libréchange, 2015), която събира критики срещу тезата на френския икономист Тома Пикети, изложена в неговата книга “Капиталът в XXI век“. Критиките са от водещи икономисти като Мартин Фелдщайн, Ханс-Вернер Зин,  Дарон Аджемоглу и други. Мартин е автор и на още една книга, озаглавена “Парите на другите хора“ (“Other people‘s money“).

Стоян Панчев: Какво мислите, че се е променило във Франция след изборите? Ще успее ли Макрон да приведе така необходимите реформи в действие? Можем ли да очакваме да видим Макрон като френския Тони Блеър – да се насочи от социалистически към по-центристки политики?

В наличност

Златна монета 20 франка Мариана

Продаваме 1006,00 лв. 977 977,00 1006 1006,00

Купуваме 977,00лв.

Сравнение Известие Добавете към количката

Еманюел Мартин: В известна степен Макрон наистина беше реформист в социалистическата партия, като критикуваше старата “твърда” левица, която например беше против позакъснелия ход на Оланд, насочен към бизнеса. Но това достатъчно ли е, за да се нарече сериозен реформист? Разбира се, той иска повече гъвкавост на пазара на труда, а също и по отношение на трудовите преговори на ниво фирма (за разлика от националното и браншовото ниво). Но той иска и държавата отново да поеме властта в няколко важни аспекта. И за да разберем хода му, трябва да разгледаме контекста на френската социална система, както и процеса на децентрализация, започнат в една много централизирана страна преди 30 години.

Френският процес на децентрализация протече тромаво. Децентрализацията е нещо добро, стига да се ограничи броя на децентрализираните звена на управление, те да имат ясни задачи и да се увеличи максимално тяхната отчетност чрез фискалната автономия. Това не беше така във Франция и мисля, че това е основна причина за прекомерно големите разходи: всяко звено може да получава пари директно от правителство, а паричните потоци се разпръскват в различни направления. Този увеличаващ се поток от “пари на други хора” дава на политиците стимулите да харчат колкото е възможно повече (и да наемат, което е добър начин за увеличаване на бюрократичната власт). Следователно не само има прекалено големи разходи, но има и неразумно припокриване на задачи (при политиките в борба срещу безработицата, политиките за развитие и т.н.).

Френската социална държава е странна смесица от публична система с форма на вземане на решения и мениджмънт (на “парите на другите хора”) с т.нар. социални партньори (т.е. синдикатите на работодателите и работниците) под надзора на правителството. Това е най-добрата рецепта за премахване на сериозната отговорност и създаването на недоверие. Още по-лошо: въпреки всички приказки за равенство, френската система за социално подпомагане реално се състои от множество изключения – безброй звена със “специални статути”, които се възползват… отново от “парите на другите хора”. И всеки фаворизиран статут (като този на железопътните работници например) непрекъснато твърди, че не получава достатъчно, което води до така известните във Франция стачки. Френската социална система е определяна като “централизирана, но корпоративна и консервативна”, което аз считам за много точно определение. Звучи като “Стария режим”.

Две мерки от страна на Макрон ще отслабят, както безотговорната децентрализация (80% от домакинствата няма да плащат данък сгради, един от основните източници на доходи в градовете), така и социалната система (вид “ренационализация” на управлението на помощите при безработица). Мисля, че Макрон е искал да сложи нещата в ред в нашата хибридна система и да избере държавническия начин (а можеше да избере либералния начин за силно овластяване на местните играчи). Това не се харесва на синдикатите и демонстрациите са в процес на планиране. Това е и първото препятствие пред Макрон: улиците.

Сега проблемът на Макрон е да успее да събере президентско мнозинство в долната камара за предстоящите парламентарни избори. Ако няма подкрепящо мнозинство, за него ще бъде трудно да управлява, дори ако може да го прави по силата на постановления (което и планира да направи при реформите на пазара на труда това лято). Първият тур на президентските избори показа ясно разделение между четири равни сили: Националния фронт, републиканците, движението на Макрон En Marche! и движението “Непокорна Франция” (забравете за втория тур – 66-те процента на Макрон бяха основно срещу Льо Пен и в контекст, в който една трета от електората не гласува). Ще бъде сложно да се събере мнозинство. Това е и второто препятствие.

Макрон избра да “обнови лицата в политиката” (т.е. половината от кандидатите в неговото движение “La République en marche” ще бъдат нови лица в политиката и ще бъдат назначени предимно млади хора). Като се има предвид, че изборите са през юни, това оставя малко време на неопитните кандидати да се обучат и да се изправят пред опитните политици с голямо влияние и мрежа. Това може да се окаже сложно – което от своя страна означава друга пречка.

Един от начините да се противопостави на тази пречка беше като гарантира, че някои опитни социалистически кандидати ще се присъединят към редиците на движението, за да увеличат шансовете за спечелването на изборите. Но това може да се види на избирателите като тъжен компромис, а от тук следва и още едно препятствие. Ето защо има един фин баланс, който трябва да се запази (спомнете си противоречието с бившия премиер Валс). Ако Макрон няма мнозинство в долната камара, ще има някаква форма на “съжителство” и за Макрон би могло да се усложни налагането на програмата му дори и чрез постановления. Законодателните лица и улиците ще бъдат трудни за опитомяване.

Първата мярка, чрез която Макрон се опитва да увеличи шансовете си за мнозинство и подкрепящо ново правителство след парламентарните избори през юни, е да приложи техниката “разделяй и владей” по отношение на левицата (социалистическата партия е мъртва), а сега и на десницата с назначаването за първото си правителство, на “десен” премиер, министър на икономиката и министър на бюджета с цел да разтърси сегашната система. Той очевидно се опитва да промени двупартийната политика, но чрез… да го наречем “екстремен” центристки подход. Но дали това ще доведе до обновяване на политиката и до въвеждане на нови реформи? Съмнявам се. Тази “центристка система” би била до известна степен изградена от бивши ученици на ENA (Националното висше училище по администрация), които се характеризират с държавнически и технократичен подход.

И накрая, дори да приемем, че Макрон идва от френската администрация (бюрокрацията) и вече има идеи как да се увери, че висшите държавни служители ще бъдат посветени на каузата му, за него ще бъде сложно да я рационализира (т.е. да я намали). Има твърде много бюрократични интереси. Един от начините е да се отслаби статутът на държавните служители – нещо, което Макрон спомена през септември 2015 г., когато беше министър на икономиката.

Дори да приемем, че може да наложи своето виждане, програмата му все пак не е толкова революционна. Има множество неясни точки по отношение на финансирането и разходите. Мисля, че той бавно ще започне да насажда “бонапартистката си политика” за подновяване на системата, бавно да рецентрализира, за да сложи нещата в ред и да се бори с консерватизма. Обявената идея за намаляване на публичните разходи очевидно не се състои в това да “върне паричните потоци на разрастващия се балон в правителството” (публичните разходи възлизат на 57% от БВП във Франция) и е доста плахо, но може би това е дългосрочна стратегия за бавна реформа.

Мисля, че Блеър беше по-либерален от Макрон. Общото при тях е, че и двамата внедриха “десни” идеи в партиите си. Смятам обаче, че стилът на господин Макрон всъщност е доста авторитарен – може би центристки по отношение на ценности и позиции, но авторитарен. Понякога обаче има необходимост от силен човек, който да предприеме реформи.

С.П.: Какво е бъдещето на Националния фронт? И каква ще е следващата стъпка за Льо Пен? Каква роля изигра имиграцията в нейната кампания? Това ли беше основата й, или може би беше общото недоверие в институциите на статуквото?

Е.М. Льо Пен се справи доста добре в първия тур на изборите. Но въпреки че представянето й по време на дебата с Макрон преди втория кръг беше много лошо, тя все пак успя да спечели гласовете на 10 милиона френски гласоподаватели. Проблемът на Националния фронт е същият като този, на която и да е от другите четири основни партии: ще бъде трудно да спечелят места в Народното събрание. Тя изгуби Марион Марешал Льо Пен (племеница на Марин Льо Пен), която беше доста успешен фактор в нейната кампания. Предполагам, че Националният фронт ще продължи с интензивната си кампания от базата (през последните месеци щях да получавам агитационни материали от Националния фронт всеки месец и веднъж седмично по време на кампанията, а същевременно – почти нищо от други партии). Предвид историческите резултати на президентските избори подозирам, че този път Националният фронт ще може да сформира парламентарна група (минимум 15 места) в Народното събрание.

Имиграцията наистина е чувствителен въпрос и липсата на културна, а и икономическа интеграция на много имигранти от арабско-ислямски произход, е използвана като инструмент от Националния фронт. Но източникът на тази липса на интеграция трябва да се търси в много социални програми и икономически регулации, които правят хората зависими от благосъстоянието и им пречат да работят – “социализъм” – биха казали някои – създаване на бедност и опасност от затваряне на обществата в гета.

Но Националният фронт е националистическа и социалистическа партия. Тяхната антиглобалистична и антилиберална позиция привлича мнозина от работническата класа. В съседния на моя град (Gardanne), който някога е бил комунистическа крепост, Националният фронт получи 48% във втория тур и 31% в първия, далеч преди левицата на Меланшон. Силата на Националният фронт днес е, че партията наистина е със силно “мобилизирано” местно движение. И все повече младежи се записват в партията. За мен беше шокиращо да науча каква голяма част от моите ученици са били привлечени от тези идеи.

Не ми се вярва скоро да има и “отслабване” на движението – особено ако настоящите политици не се занимаят по-сериозно с въпроса за интеграцията и регулирането. Двете неща са свързани: скъпите регулации и липсата на икономическа свобода пречат на имигрантите да работят и по този начин да се интегрират икономически, което от своя страна е необходимо условие за социална интеграция. Социалните помощи създават зависимост и предотвратяват интеграцията. Липсата на икономическа свобода също е причина за липсата на успех на прекалено много талантливи французи във Франция, особено в контекста на глобализацията и съпътстващите я възможности. Ако успеем да се справим с тези въпроси, все по-малко французи ще се страхуват от имигрантите и от глобализацията.

Така наречената “диктатура на Европа” е втората най-предпочитана тема на мадам Льо Пен, точно както Меланшон. По време на дебата тя казва, че на 7-ми май “Франция ще бъде управлявана от жена – или от мен, или от г-жа Меркел”. Избирателите от Националния фронт искат да се отърват от Европейския съюз и да възстановят френския “суверенитет”. Без съмнение Националният фронт ще използва проевропейските възгледи на Макрон и фаворизирането на глобализацията като “червен шал”.

Статуквото на двете доминиращи партии, които си поделят големия политически и бюрократичен “пай”, заедно с всички съпътстващи “афери” и скандали, също е водеща тема и с право, поне по отношение на двете доминиращи партии до тези избори. Но не мисля, че ни е необходима политиката на Националния фронт, за да се отървем от това. Замяната на едно неработещо правителство, една статична система с друга, наистина не е решение.


С.П. Каква е връзката между това, което се случва във Франция, и политиката на Европейската централна банка (ЕЦБ)? Виждате ли Брюксел да реагира на това, което се случва в много страни в Европа – възхода на националистическите партии и движенията срещу Европейския съюз?

Е. М. Френцузите гласуващи за Льо Пен или Меланшон трябва да благодарят на политиката на ЕЦБ, която “печели време” на Франция по отношение на реформите. Без политиката на ЕЦБ френските лихвени проценти по кредитите щяха да скочат неимоверно и настоящите нива на дълга и публичните разходи биха били просто немислими. Проблемът е, че Франция е малко далеч от реформите. Нивото на публичните разходи се задържа на 57% от БВП. Това не намалява сериозно броя на излишните държавни служители и т.н. Много хора тук обвиняват Брюксел за строгите политики във Франция, но истината е, че във Франция няма строги политики. Либералите имат шега за това, наричайки го “faustérité” (fausse означава фалшив).

Брюксел вероятно е ненавиждан за това, че се придържа към някакъв вид ортодоксалност по отношение на бюджета и дълга. Но дори и маастрихтските критерии не отразяват днешната представа за устойчивост и са с по-ниски темпове на растеж. Парадоксално е, че въпреки че някои хора мразят еврото и политиката на Франкфурт, това реално е условие за избягване на сериозните реформи. До известна степен такива монетарни политики – тъй като те спомагат да се купи време и да се избегнат сериозни сътресения – също спомагат и за избягване на придържането към екстремни движения. И отново това действа като наркотик: страните привикват към тях и се въздържат от реформиране. Това е порочен кръг.

Доставка до 1 седмица

20 френски франка Наполеон III

Продаваме 1006,00 лв. 977 977,00 1006 1006,00

Купуваме 977,00лв.

Сравнение Известие Добавете към количката

С.П. Как виждате връзката между Франция след изборите и Европейския съюз? Загубил ли е ЕС своя първоначален облик и посока и, ако да, способен ли е да го намери отново?

Е.М. Това зависи от смисъла, който влагате в израза “първоначален облик и посока”. Аз бих казал, че винаги е имало два различни възгледа за Европа: този на Жан Моне и на Робер Шуман. Първият е политически и технократски проект, насочен от горе надолу. Другият представлява процес от долу нагоре, с който хората да търгуват и обменят, за да изградят мирни отношения. Разбира се, втората концепция се нуждае от някаква обща рамка, а също и от някаква конкретна политика. Но това, което е от решаващо значение за нея, е ролята на гражданското общество.

В тази връзка мога да кажа, че Франция не е страна на свободната търговия. Това е технократично, консервативно, корпоративно и преразпределително общество. Като се има предвид нейната тежест в европейския проект в началото, икономическото отваряне на Европа трябваше да бъде “компенсирано” от преразпределителни схеми и най-вече от Общата селскостопанска политика (ОСП). Тя би била от полза първо на френските фермери, което до известна степен представлява технократичен контрол на Европа, както и някои глупави, но скъпи символи, като втори парламент в Страсбург.

Господин Макрон е до голяма степен технократ и визията му за Европа звучи доста технократично. Той иска някои общи инвестиционни пулове и т.н. Поне на думи фаворизира идеята за свободната търговия – но в рамките на ЕС. Той говори за “протективна Европа”: до известна степен той е “европейски националист”. Това може да противоречи на визията, която има Германия – въпреки че първата среща с Ангела Меркел беше много сърдечна и г-н Макрон е не само германофил, а и новото правителство е изпълнено с проевропейски настроени личности. Но това е дипломацията на един млад президент: той се нуждае от подкрепата на Германия и на г-жа Меркел и трябва да има няколко жокера в ръкава си (реформи). На свой ред това ще накара германския народ да си отдъхне (германците виждат Франция като най-големия лош ученик в Европа) и по този начин позицията на Меркел ще се утвърди.

Въпреки че съм сигурен, че г-жа Меркел се чувства облекчена от това, че Макрон е самопровъзгласил се реформист, френският навик за поискване на изключения може да се прояви отново (като отлагането на придържането към маастрихтските критерии). Например позицията на новия министър на икономиката е, че дефицитът от 3% не трябва да бъде “мантра”… Без опозицията на Обединеното кралство се чудя дали германският здрав разум ще бъде достатъчен, за да се противопостави на тази тенденция, в случай че се осъществи. Но нека бъдем оптимисти.

Европейската криза разкри антиевропейските чувства сред европейските народи. Но трябва да е ясно, че кризата е свързана най-вече с налагането на “конструктивистката” валута и преразпределителните схеми за “спасяване” на държавите-прахосници като Гърция (всъщност, за да “спасят” френските и германските банки). Конструктивизмът и социализмът винаги водят до създаване на разделение, защото намаляват отговорностите: хората, които плащат в крайна сметка, не са тези, отговорни за бъркотията. Нищо чудно, че те отхвърлят системата! За съжаление терминът, използван в тази връзка, е “либерален”, а случаят е точно обратният.

Един от начините да върнем Европа в правия път е отново да внедрим отговорностите и  последствията от тях: да няма колективизация на загубите, да няма еврооблигации (разбира се), но също така да няма вече депутати, които да се подписват на присъствения лист, след което да напускат залата и т.н. Трябва да има деполитизиране, дебюрократизиране и гражданско общество, което да излезе на преден план (като същевременно се създаде обща рамка за търговия). За съжаление интересите против една така нужна тенденция (на политици, бюрократи и лобисти) са огромни.

Интервю: Стоян Панчев, БЛО