Израел, история за обетованата земя

През дългата превратна история на тези земи ме поведе Даниел Абрахам, напуснал България преди повече от 60 години, но не забравил езика й.

Великолепната магистрала бързо ни доведе до Кесария.

Водата,това е бил и продължава да бъде един от най-големите проблеми за хората, които обитават Близкия Изток. Цели 15 километра дълги аквадукти е трябвало да бъдат построени, за да доведат живителната влага от планината Кармел до Кесария. Благодарение на нея е станало възможно съществуването на зелените оазиси и прекрасните градини върху иначе безжизнените пясъци на пустинята. Особено красива там, където я къпят вълните на Средиземно море, но мъртва.

Кесария / тоест Цезария /, е град с пристанище, използвано още от финикийците, където е било седалището на Ирод, назначен от римляните 37 години преди Христа за цар. Но сегашния си вид Кесария дължи на кръстоносците и цели 600 години е бил столица на провинция Юдея.

Даже името на този град, както виждате, е царствено и напомня за разкоша, с който блестял той  в началото на новата ера. Ирод Велики го посветил на Цезар Октавиан Август и го украсил с ценен мрамор и великолепни монументи. Но времето, всесилното време, често се надсмива над ефимерната човешка мания за величие като оставя от нея само полуразрушени стени и купчина камъни.

Причина за интереса към Кесария безспорно било важното му стратегическо разположение на брега на морето. Безброй народи и владетели се сменяли тук-от финикийците, първи основали своя база през ІV век преди Христа, до кръстоносците, пристигнали на това място в 1101 година и превърнали го в град- крепост.

В наличност

Израелски шекел

Продаваме 0,5070 0.507 0,5070

Сравнение Известие Добавете към количката

Стените от времето на Луи ІХ, краля на Франция и развалините на цитаделата и сега са безмълвни свидетели на онова минало, когато войнстващите монаси властвали тук. Следите, оставени от различни култури, религии и влияния в Кесария дават представа колко сложна всъщност е съдбата на цялата страна, минавала от ръце в ръце през вековете. Убедете се сами. 3000 години преди Христа тя била населена от племената на ханааните, 16 век преди Христа я завладява Египет, през 13-ти я заселват древноеврейските племена, 11-ти е образувано Израелското царство-Саул, през 772 година преди Новата ера я завземат асирийците, после пада последователно под властта на Вавилон и Ахеменидите. 332 година преди Христа тя става притежание на войските на Александър Македонски, а после и на Рим. Следват Византийско владичество, арабско нашествие, кръстоносците, османската империя, че и английска окупация. На случващото през 20 век вече сме свидетели.

Най-много следи в този град сякаш бяха оставили римляните. Тук е било седалището и на Пилат Понтийски, осъдил  Исус Христос. Но освен град със славни традиции Кесария в същото време е бил и място на плач, ужас и трагедии, защото в грандиозния му амфитеатър хиляди евреи били хвърлени на дивите животни след двете антиримски въстания през 66 и 131 година след Христа.

Последни крачки по алеите на Кесария, съхранили толкова забележителни следи от миналото. Разделих се с нея при амфитеатъра напълно убеден, че не бих могъл да нарека тази земя с история, която нахвърля 5,000 години другояче, освен свещена.

После се отправихме към място,чието име вероятно е познато на повечето хора на този свят-Галилея.  От Тибериас, град на брега на едноименното езеро, което наричат още Галилейско море, смятахме да тръгнем по местата, описани в свещените книги на християнската религия, за да стигнем до онзи Израел, за който не се знае достатъчно. Но първо спряхме в католическия храм „Благовещение” в Назарет.

На фасадата са изобразени Дева Мария и ангелът, който й съобщава благата вест, че носи в утробата си бъдещият спасител на света. Но този храм,макар и най-голям в Средния Изток се оказа нов, построен едва през 1968 година. В него течеше служба на дълбоко религиозни поляци, дошли на поклонение.

В евангелските времена Назарет бил неголямо селище с около 3000 жители, които не се ползвали с добра репутация и презирали останалите хора. Според евангелието на Лука именно тук Исус обяснявал свещеното писание, но след неговата проповед намиращите се в синагогата евреи го прогонили и даже искали да го хвърлят от върха на планината. Но днес го посещават много вярващи, защото в него живеели Дева Мария и праведният Йосиф след завръщането си от Египет, тук преминали детството и младежките години на Спасителя.

Основна забележителност си остава именно този храм, защото в приземието му е запазено скромното жилище на Пресветата Дева, така наречената”пещера на Благовещението”.

Ако според католиците благата вест е съобщена На Дева Мария в нейното жилище, то православните християни твърдят, че това е станало при извора, върху който днес се издига малка гръцка църква. Тя е построена от камъни, взети от развалините на по-рано съществувал храм. От дълбокия кладенец вътре в него, наречен”Изворът на светото семейство”, както уверяват свещениците, си е наливала вода самата Дева Мария. Смята се, че същата тази вода е лечебна за истинно вярващите, затова църквата се посещава и от много болни и сакати хора, дошли тук с надежда за изцеление.

Продължихме пътя си по брега на езерото и скоро се озовахме в малкото селце на име Кана, където Христос извършва първото чудо, превръщайки водата във вино на сватбата на бедни хора, които нямали пари, за да си го позволят. Тук, наблизо, са местата, където той намира учениците си, които ще го съпътстват постоянно и ще станат предвестници на царството небесно. На бреговете на същото езеро се случват събитията, описани в евангелските книги-ходенето по вода, спирането на буря с едно махване на ръката и много други чудеса. От тук на света бива провъзгласен нов житейски идеал, чиято същност са любовта и всеопрощението.

Не подминахме и Табха. Това название всъщност е грешно произношение на гръцката дума”хептапегон”, която се превежда като„седемте извора”. Те наистина съществуват и се славят като лекуващи кожни страдания. Според преданията на това място Йов се отръвал от  всичките си болести, макар че както било установено по-късно, водата на един от тези извори е твърде радиоактивна, за да лекува каквото и да било. Може би е необходима повече вяра….

Своята известност обаче Табха дължи най-вече на преданието, че в нея Исус Христос извършил поредното чудо, като нахранил с две риби и пет хляба 5,000 мъже и техните семейства, общо над 20,000 души. За да се увековечи споменът за чудото на това място през ІV-ти век била построена базилика, от която до наши дни са оцелели само част от великолепните подови мозайки с невероятно изящество и цветове. Те изобразяват животни и растения, типични за флората и фауната на езерото-натуралистична композиция с необичайна елегантност.Най-много хора се трупаха при камъка, на който рибите били насечени  на късчета.

Един от най-живописните градове на Израел, към който се отправихме с Даниел Абрахам беше Хайфа. Този град, който разгърна пред очите ми невероятната красота на бахайските градини, спускащи се стъпаловидно към Средиземно море, за мен беше поредният пример за космополитизма на Израел, защото беше приютил на своя земя един от най-важните символи на тази интересна религия.

Свободен се оказа достъпът до свещената гробница на Баб, прогласил на света  раждането на бахайската Вяра и идването на нов месия. Златното й кубе се виждаше отдалеч, но аз не бързах да стигна до сградата, защото ме заплени наистина изумителната красота на подредените алеи, растения и цветя, предлагащи феерично пиршество за очите.

Знаех, че точно отсреща, край Акко  в имението Бахджи, до което не успях да стигна, беше намерил най-после покой Бахаулла, последният засега от Божиите пратеници  след Авраам, Кришна, Мойсей, Зороастър, Буда, Христос и Мохамед. Тези две точки са най-свещени за последователите на бахайската религия по света, чиито брой надхвърля 5 милиона души.

За великолепните градини се грижат бахаи от над 80 страни. Всички разходи се покриват от доброволни пожертвования на поклонниците на вярата и дарения от други източници не се приемат

Помислих си колко е хубаво, че Израел се е съгласил именно тук, в Хайфа, да бъде седалището на така нареченият Световен дом на справедливостта на бахаите, чиито принципи спечелиха моето възхищение. И не можеше да бъде иначе, защото те ратуваха за пълна равнопоставеност между половете, за единение на големите световни религии, за премахването на крайностите в бедността и богатството, за всеобщо образование и хармония между наука и религия. Все неща, които биха помогнали между всички хора по света, въпреки техните различия, така мечтаната  и на пръв поглед непостижима хармония да се превърне в реалност.

С молитвата „Отче наш” върху камък на повече от сто езика ни посрещна Ярденит, където река Йордан напуска Тибериадското езеро-това особено свещено за всеки  християнин място, независимо дали той е католик или православен, защото според преданието именно тук Исус Христос бил кръстен от Иоан Кръстител.

Красотата на реката, която с плавни завои продължава бавното си течение на юг към Мъртво море, не подлежи на описание. И все пак ще опитам-изумрудена лента, кипяща от живот, обрамчена от пищна растителност. Място, подходящо да останеш насаме със себе си, за медитация или просто за съзерцание……. Няма да скрия, че то днес е и източник на доходи и печалба, защото тук се продават шишенца с вода, считана за свещена, а на желаещите да повторят или извършат ритуала на светото кръщение се предлагат бели халати и други необходими атрибути, включително видеофилми за тяхното незабравимо преживяване. Казват че понякога желаещите да се покръстят идват на цели тълпи от по стотина души, но не случихме на такава група. В замяна на това заснех искреното вълнение на семейство руснаци.

След езерото пейзажът започна бързо да се променя. Отляво съзрях край пътя колове и мрежа с бодлива тел. Това е така, защото долината на река Йордан е границата между Израел и Йордания.

Тук му е мястото да си призная,че не очаквах онова, което зърнах след поредния завой на пътя. Защото контрастът между отчайващата картина на безплодната пустиня и пищното растително богатство на кибуца „Ейн Геди”буквално ме зашемети.

Името”Ейн Геди”в превод означава”Изворът на газелата” и не ми се стори особено подходящо, защото къде ти газели в тази пустош? Но оставих това за по-късно.

Основателите му бяха твърдо убедени / и имаха основание за това /, че „Ейн Геди” е най-красивият кибуц на земята. Може би трябва да поясня, че за разлика от някогашните ТКЗС-та в България, кибуцът е наистина доброволно сдружение на хора, обединени от някаква обща цел.

Тази ботаническа градина, /чието съществуване, пак ще повторя, изглеждаше невъзможно и невероятно сред заобикалящата я пустош/, е призната от 1994 година като една от малкото в света, отглеждана във вътрешността на населен пункт. А за  посетителите ставаше ясно, че всяко дърво и цветче са символи на победата над изключително неблагоприятните условия-солена почва и безпощадно слънце.

Първите членове на кибуца пристигнали тук през 1956 година. Всички били възпитаници на младежкото работническо движение. Искали се смелост и самоотверженост да се озовеш след часове прашен път и да се установиш на това място, където едва  виреели само няколко вида растения, приспособени към 40-градусовата жега, солена почва и валежи от едва 50 милиметра годишно. Но след няколко години изнурителен труд се родила тази прекрасна ботаническа градина, в която днес се отглеждат около 1,000 растителни вида, донесени тук от целия свят, включително колекция от стотици редки видове кактуси. Тук често казваха с право, че”градината е история на любовта на човека към земята, цветовете и водата.”

Чак когато си тръгвах разкрих тайната-причината, която прави възможно съществуването на „Ейн Геди”/Изворът на газелата/-водопад, чиято обилна струя дълга тръба отвеждаше към вечно напуканите от жажда устни на тукашната земя. А не след дълго разбрах и колко точно е все пак названието на кибуца. Стадо газели се появи сякаш от нищото, от пясъците.

В наличност

Израелски шекел

Продаваме 0,5070 0.507 0,5070

Сравнение Известие Добавете към количката

Благосъстоянието на „Ейн Геди” обаче се дължи не само на ботаническата градина. Кибуцът притежава още бензиностанция, плаж, палмови гори и великолепен спа център.

Колкото и приятно да беше посещението дойде време да напусна този оазис, за да се докосна  до главната забележителност на този регион, наречена с немного ласкавото, но точно и справедливо име Мъртво море. Защото в него наистина не могат да съществуват нито растителни, нито животински видове. Причината е в огромните количества минерални вещества, най-вече сол, отложени в него поради изобилните изпарения. Тук е най-ниската точка на земята-398 метра под морското равнище. Но хората бяха съумели да изтръгнат полза и от това, защото уникалното съчетание на сероводородни източници, лечебна кал, най-високото в света атмосферно налягане, съдържанието на кислород и бром във въздуха и филтърът от минерални аерозоли, създават удивителен оздравителен ефект. Така че названието”Мъртво”започна да ми се струва пресилено за това море…

Не издържах на изкушението и аз да легна по гръб върху еластичната му плътна повърхност, за да се убедя, че е наистина невъзможно да потънеш в него.

И сега, когато си тръгвах от тази привидно негостоприемна земя, бях сигурен, че и най-недоверчивият, който я посети ще повярва в чудото на възкресението, защото оплодена от усилията и любовта на хората, привидно мъртвата пустиня наистина оживява и се превръща за тях в хранителка и закрилница.

Моят разказ за Израел ще завърши със спомените ми от Ерусалим-град, почитан като свещен от три религии.

Поспрях при един макет, който връща посетителя към най-древното минало на Ерусалим. Град, няколко хилядолетия  жертва на нападения от страна на египтяни, вавилонци, гърци, римляни, перси,мюсюлмани, християни, мамелюци и турци. Което го превръща в светиня за цялото човечество. За мюсюлманите е Ел Кудс /Свещеният/, за християните-място на страстите Христови и неговото разпятие, за евреите-Ершалаим /Град на мира/ и тяхна столица още от времената на цар Давид, който го завоюва 1,000 години преди Христа.

Започнах пътешествието си към него именно от гроба на Давид, управлявал Израел 40 години. Големият каменен саркофаг е покрит с драперия, украсена със звезда и с двадесет и две корони, символизиращи царете, сменяли се на трона след неговата смърт.

Много любопитно беше и посещението на музея в цитаделата с така наречената ”Кула на Давид”. Тук си припомних, че Соломон /синът Давидов/, около 950 години преди Христа строи първия великолепен храм на планината Мориах и опасва града със защитни стени. Храмът бил разрушен, но мъдростта на неговия строител увековечена завинаги.

Едно от най-важните и интересни за посещение места в Ерусалим е прочутата „Стена на плача”, с която са свързани множество традиции. Една от тях е поставянето в цепнатините на каменните блокове на малки листчета с написани на тях съкровени желания. Всеобщо е убеждението, че те непременно се сбъдват затова аз също пъхнах своята.

Стената е символ на възвръщане, на обединението на всички евреи и очевидно нищо не е в състояние да прекъсне този, в повечето случаи безмълвен, диалог с нея или със съкровеното у всеки човек. Гледка, която оставя неизгладимо впечатление у  посетителите на този град, който с право, като древния Рим, може да претендира за ласкателното название Вечен.

Протяжен глас на мюезин отекна в тесните старинни улички и ме препрати към друга, не по-малко важна част от миналото на Ерусалим. От двора на малко религиозно училище, медресе, успях да заснема великолепната „Джамия на Омар”, по-известна като „Куполът на скалата”. За мюсюлманите това е третото свещено място след Мека и Медина, защото именно от тук Мохамед с коня-ангел Ал Бурак се възнесъл на небето. За евреите мястото също е свещено, защото пак там, според преданието, се е намирал легендарният Соломонов храм.

Може би именно това сложно съжителство на трите религии-юдаизъм, християнство и ислям, предопределя противоречивата съвременност на този град. Почитайки своите знакови храмове в същото време хората, които го обитават, са се разделяли и обединявали, воювали и помирявали. Главно по религиозен признак. Което не е чудно, защото в него, казват, днес има 1200 синагоги, над 150 християнски черкви и над 70 джамии.

После побързах към Витлеем или както го произнасят тук Бетлехем-име, което на иврит означава ”дом на хляба”, а на арабски ”дом на месото”. Към него ме поведе българката Емилия Маринова Салхаб, омъжена за палестинец.

С вълнение, като всеки християнин, прекрачих прага на базиликата, построена в 332 година по нареждане на Константин Велики, разрушена два века по-късно и отново възстановена от Юстиниан. Изслушах обясненията на Емилия, но нямах търпение да зърна подземието, където се е родил Исус. Застоях се дълго в пещерата, сега владение на православната гръцка църква и заснех вярващите в малкото пространство със стени, облицовани с мрамор. После запалих свещ в малкия олтар с петнайсет лампади, окачени над сребърната звезда, отбелязваща мястото, където се е родил Спасителят. Вдясно от това място има още два олтаря-в първия бил положен току-що роденият Младенец и втори-където влъхвите коленичили пред него.

Тръгнах си, изпратен от гласа на мюезин, който отправяше към небето петъчната си молитва. За съжаление Витлеем, това библейско място, където е роден и Давид, почти не се посещава от евреи. Между тях и палестинците вече се издига стена-тъжно свидетелство за нестихващия  конфликт.

Следващите места, които посетихме с Даниел Абрахам, бяха Гетсиманската градина и храм, в който са гробовете на родителите на Мария-Анна и Иоахим, както и на мъжа й Йосиф.

После поехме по Виа Долороса /Пътят на страданието/, който ме доведе при Божи гроб, от който щях да се завърна в България като хаджия. Отдавна исках да посетя това място, безспорно най-святото за нас в Ерусалим. Някога то е било извън градските  стени и тук се изпълнявали смъртните присъди.

Стръмна стълба води към Голгота-име, което идва от думата”гулголет”, което се превежда като”хълм на черепите”, макар  друго предание да твърди, че се нарича така, защото тук бил погребан черепът на праотеца Адам.

Днес за Голгота се грижат две църкви-римокатолическата и гръцко- православната. През оставен отвор може да се докосне скалата, в която е бил закрепен кръстът с разпнатия Христос.

Това място, където историята се преплита с легендата и човешкото състрадание се слива с религиозната вяра, извиква на живот съкровени чувства  и се оказваш във властта на огромно вълнение и екстаз.

Последната, четирнайсетата спирка по този Път е в средата на кръглото съоръжение, наречено”Анастазис”/Възкресение/. Според Матея Йосиф взел тялото на Спасителя, обвил го в чиста плащеница и го положил в гроба, който изсекъл в скалата.

Има обичаи, които спазих и аз-един от тях е ритуалното запалване на сноп свещи, които после се гасят, за да си ги отнесе човек в къщи и да ги раздаде на близки и роднини. Мнозина пишеха на бележки своите молби и желания, за да ги оставят в гробницата на Спасителя. Храмът буквално гъмжеше от поклонници, желаещи да се докоснат до святото място, което днес е поделено между шест религиозни общини: католическа, гръцко-православна, арменска, коптска, сирийска и абисинска.

Именно оттук отправих молитва към боговете и на трите религии, почитани на многострадалната земя на Ерусалим- да дарят с мъдрост своите последователи, да им помогнат да намерят пътя към щастието и мира, без който то е невъзможно, да спрат омразата между човеците, която не им е донесла нищо добро. И тогава този град, опожаряван и разрушаван до основи десетки пъти, но винаги възкръсвал от пепелищата за нов живот, не ще може да бъде наричан другояче освен град на надеждата и вярата.