Истината е, че знаех малко за Хашимитското кралство Йордания, което посетих заедно с неколцина колеги от Българската национална телевизия, включително и за столицата Аман. 1,200 години преди Христа той носел името Рабат-Амон, столица на амонитите, а по време на управлението на Птоломей Филаделф / ІІІ век преди н.е./ бил наречен Филаделфия / Братска любов /-име, изпълнено със съдържание и днес.

Първият архитектурен шедьовър, който ни показаха нашите домакини, беше джамията Абдулла-в непосредствена близост до католическата и православна църкви-съжителство, което е символ за единение на нацията. Не е твърде известно, че в мюсюлманска Йордания, Рождество Христово и Великден са официални празници-белег не само за веротърпимост и религиозна толерантност, но и за модерния светоглед на онези, които я управляват.

Войната в Персийския залив става причина за преселването в Йордания на половин милион души. Тези хора, в по-голямата си част проспериращи бизнесмени и специалисти, влагат парите си в недвижими имоти, което довежда до истински строителен бум. С бързи темпове израстват суперлуксозни предградия с къщи-дворци, вили и резиденции, построени и облицовани с бял варовик, чиято употреба е задължителна за всички нови здания, независимо дали са частни или държавни, защото тя е ефикасна защита от немилостивото слънце. И още няколко особености, които веднага се хвърлят в очи в Аман-чистотата, сигурността, редът и спокойствието.

Разбира се, тесните улички в центъра са съхранили екзотиката на традиционните занаяти, веселата гълчава на магазинчетата, където умението да се пазариш се цени високо. Именно тук се срещнахме отблизо с йорданците, за да схванем колко толерантни и винаги усмихнати хора са те-едно изключително приятно усещане, независимо дали са родени в китния Север или в суровата, макар и красива пустиня на юг.

Сред най-живописните постройки в Аман е джамията Абу Дервиш. Изградени от бял и черен камък нейните фасади отвън наподобяват шахматни фигури, но уютният двор препраща към по-други представи, защото служи за духовно уединение. Свободно ни допуснаха да видим как изглежда ислямското училище-медресето.

Но истинската ни среща с бъдещето на страната се състоя в Йорданския университет-един от безспорните академични образователни центрове на Близкия Изток, основан през 1961 година. Грижата за развитието на младите беше очевидна, благоустроеният архитектурен комплекс предлага всичко необходимо-качество на обучението, уют, възможности за спорт и отдих. Място, където мирно и хармонично съжителстват съвременността и традицията. Вероятно това са причините в него да се обучават млади хора не само от Йордания, но и от чужбина.

Амфитеатърът, изграден от император Антоний Пий, най-внушителното наследство от Римска Филаделфия, както и Храмът на Херкулес, построен при управлението на Марк Аврелий на хълма, наречен Цитаделата, ни върнаха към ІІ век след Христа, сякаш за да ни покажат, че ефимерните напъни на всяка империя за безсмъртие, са осъдени на неуспех. Храмът бил сринат от унищожително земетресение през 749 година. Същата участ постига и двореца на Омаядските халифи.

Пътуването към Севера промени още една наша представа за Йордания. Вместо с пустинен пейзаж той ни посрещна с килим, изтъкан от зеленина и цветя. Казаха ни, че след месец изгарящата топлина на слънцето ще превърне всичко в охра, но сега беше толкова свежо….

На входа на древния град Джераш поспряхме, за да се полюбуваме на едно изключително изкуство-с неподражаемо майсторство от насипван в шишенца разноцветен пясък се раждаха оригинални произведения на изкуството-камили, пейзажи от пустинята и какво ли още не…Сувенир от Йордания, който не можеш да не отнесеш със себе си.

Няколко крачки след входа ни демонстрираха още една тайна на някогашните майстори-съвършена акустика в амфитеатъра, трудно постижима и днес. Даже шепотът на изпълнителя достига с лекота до най-отдалечения зрител. Естествено желаещи да проверят това твърдение не липсваха.

Джераш е един от най-добре запазените в света римски провинциални градове. Неговите руини били преоткрити от германския пътешественик Зетцен през 1806 година. Доброто им състояние се дължи вероятно на това, че местността е била необитаема дълго време след вече споменатото земетресение. Едва в края на 19 век тук било основано сегашното селище Джераш. Древният град е бил обитаван от около 20,000 души, оставили забележителни архитектурни творения-колонади с богати фризове, форум, павирани улици, чиито каменни плочи още пазят следи от безбройни колесници, храмове на Зевс и на богинята Артемида-покровителката на Джераш.

И ето ни най-после на Ум-кайс, срещу прочутите Голански възвишения, които десетилетия не слизаха от новинарските емисии. От тук добре се виждаше долината Галилея в Израел с Тибериадското езеро, където Исус е извършил толкова чудеса..

Пътят през пустинята ни доведе до Харрана-един от така наречените „пустинни замъци”. Строени в епохата на омаядите / 7-8 век след Христа / като ловни резиденции, отбранителни съоръжения или просто като кервансараи, те олицетворяват някогашната мощ на династията. Почерпиха ни с ароматен чай, подканиха ни да си дръпнем и от бълбукащото наргиле, защото това са места, където всеки новодошъл, даже и непознатият, се посреща радушно.

И тук, както навсякъде в арабските страни, водата се цени особено високо. Именно тя е била причина да се построи Кусейр Амра-самотна сграда сред пустинята. В нея халифът се оттеглял със своя харем, за да отдъхне след успешен лов и да се отдаде на развлечения, забранени за простосмъртните. Доказваха го добре запазените многобройни фрески, покриващи не само стените, но и тавана-от битови, ловни и зодиакални сцени до еротични изображения на разголени танцьорки.

После се изкатерихме до Маунт Небо, защото малката църквица там е може би най-почитаното място в цяла Йордания. Предполага се, че след 40-годишно скиталчество из пустинята начело на еврейския народ, пророкът и патриарх на юдеите Мойсей, именно от тук зърнал Обетованата земя, в която не му било съдено да стъпи.

Разбира се, не отминахме и Мъртво море, което предлага идеални условия за балнеолечебни процедури. От него се извлича луга и множество минерални съставки, които се използват в различни области, но за посетителите е по-интересно друго-плътните мазни водни слоеве не позволяват на човешкото тяло да потъне и това се превръща във вълнуващо преживяване. Можеш спокойно да легнеш на повърхността и да четеш книга или вестник, например. Атракция, на която не устояхме и ние.

Ням свидетел на безброй битки, разрушение и насилия, но и на героични подвизи е внушителният замък на кръстоносците Керак. Стратегическото му местоположение подсигурявало южния фланг на Латинското Йерусалимско кралство. През 1161 година замъкът преминава в ръцете на фамилия де Мили. Настъпват времена на храброст, жестокост, но и на дръзки подвизи. Съпротивата на противниците била сломявана в подземните зали за изтезания. После жертвите били хвърляни от крепостните стени с дървена кутия на главата, лишени от милостта да загубят съзнание и безкрайният сякаш полет завършвал ужасяващо болезнено върху острите зъбери на скалите.

След осеммесечна обсада Саладин, титулуван Велики, превзел замъка, обезглавил предводителя на кръстоносците, но освободил редовите защитници, възхитен от тяхната храброст.

Но аз бях запленен най-вече от селцето Уади Дана. На арабски „уади” означава „долина”. Етимологията на името Дана обаче се губи някъде през последните 400 години, от когато селището съществува. Но то, без съмнение, е едно възхитително автентично кътче от Средновековието, което затрогва с простотата на своя бит. Сгушено с плоските си покриви в една от гънките на изумително красивия каньон, селцето Дана е печелило възхищението на европейските пътешественици, посещавали го последните два века. Както спечели и нашето. Оказа се, че правителството на Йордания е взело под прякото си покровителство това самобитно островче и прилежащия към него природен резерват, поемайки издръжката на неговите обитатели, за да запази автентичния му вид такъв, какъвто е бил. Затрогващо е гостоприемството на тези хора, които посрещат дошлите при тях било от любопитство, било за да вдъхнат аромата на отминалото или да изпият чаша чай. И като споменах чай, ето един интересен обичай- ако човек не желае повече, трябва да разклати празната чашка многократно, иначе тя ще бъде доливана непрекъснато.

След Уади Дана посетихме още едно селце близо до Петра, което обаче беше превърнато в петзвезден хотел-оазис, където колоритът е част от удобството. Прекрасно хрумване-ярък щрих към богатата туристическа палитра на Йордания. Оказа се обаче, че в него минералната вода е по-скъпа от уискито.

Най-известното, но и най-мистичното място в тази страна, безспорно е Петра и нейният изумителен каньон. Венец на една изгубена цивилизация тя е апогеят на всяко пътуване из Йордания. Изсечени в розово оцветените скали руините на забравеният дълго време град Петра разгръщат пред смаяните очи на посетителите храмове, римски театри и манастири. Столица на староарабски народ, Петра е известна със своята внушителна архитектура и остроумна система за напояване. Тя е своеобразното завещание на набатеите, господствали от този регион чак до Дамаск преди повече от 2000 години. От своите стражеви позиции те контролирали търговските пътища на древна Арабия, като събирали такси от тамян и миро, индийски подправки и коприна, слонова кост и скъпи кожи.

Пътеката води от входа до така нареченият „Сик”-тясно дефиле с дължина около километър и над сто метра високи стени, които почти се затварят над него. И когато човек най-малко очаква, проходът се разширява, за да открие спираща дъха гледка, най-внушителният паметник на Петра-Хазната или Съкровищницата. Вдъхновена от класическата елинистична архитектура тя поразява с размерите си-30 метра ширина и 43 метра височина. Всъщност е създадена през І век преди Христа като гробница на един от набатейските царе, но някои учени смятат, че по-късно е използвана като храм. Името й идва от една легенда, според която на върха е скрита голяма урна с несметни богатства. През 1989 година тя послужи като декор на Стивън Спилбърг, който засне на това място финалните сцени на филма „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”.

Залезът на Петра идва с анексирането на набатейското царство от император Траян през 106 година след Христа. От 16 до 18 век спомените за нейното съществуване потънали в забвение. Едва през 1812 година един швейцарски авантюрист, Йохан Буркхард, успял да убеди бедуинския си водач да го заведе до изгубения град, за който говорела мълвата.

За да стигнем до най-големия монумент в Петра, така нареченият Манастир, трябваше да предприемем дълго изкачване на 800 стъпала. Храмът е изсечен в масивното подножие на огромен хълм и е с размери 45 на 50 метра. Той със сигурност е бил важен поклоннически център, където са се събирали богомолци и жреци, а след ІІ век е бил използван като манастир от местното византийско духовенство.

На десетина минути пеш от Манастира Петра свършва в огромните канари и бездънните простори на Уади Араба-географският вододел между Израел и Йордания.

Никога няма да забравя и една среща докато пътувахме към пристанището Акаба. Спряхме край палатки встрани от пътя и възрастен бедуин-беден, но с неизразимо достойнство, ни почерпи със студен айрян. Тук разбрахме, че разказите за пословичното гостоприемство на тези хора не са легенда. Докато е под тяхна закрила даже непознатият странник не бива да се страхува от нищо-за да го защитят те без колебание биха рискували собствения си живот.

Наричан „прозорецът” на Йордания към света, град Акаба ни донесе ободряваща отмора след прекосяването на горещата пустиня. Пясъчните плажове и богатите на живот коралови рифове привличат както обикновените туристи, така и любителите на леководолазния спорт. Прекрасната хотелска база и амбициозните многомилионни проекти за развитие на бреговата ивица превръщат Акаба в туристически център с огромно значение и перспективи за Йордания. Тя е и единственото морско пристанище на страната, което предопределя и стратегическото й значение за националната икономика.

Гъмжащата от хора плажна ивица предлагаше и сценки с типична за арабския Изток екзотика-жените влизаха във водата, облечени не с бански костюми, а със своите дълги роби и приличаха на огромни водни разноцветни лилии.

Разделихме се с Йордания при Уади Рам / Лунната долина /-още едно от природните чудеса на страната. Някога тя е била дъно на море, чиито води, оттегляйки се, оставили след себе си внушителни скални структури. Цветната палитра е изумително богата, макар че и тук, както в Петра, доминира наситено розовото и яркочервеното. Мълчалива, донякъде странна, сякаш неземна красота. Място, подходящо да си припомня думите, написани от родения в близкия Ливан писател Джубран Халил Джубран за връзките между хората, населяващи нашата планета, независимо от техните различия:” Обичам родното огнище с частица от любовта си към моя роден край, обичам моя край с част от любовта си към родната земя. Обичам земята с цялото си същество, защото тя е простор за Човечеството, което е божественият дух на Земята”.

СИМЕОН ИДАКИЕВ