След три визити в Китай и десетки посетени градове в единайсет провинции, не ми е лесно да разказвам за страната на най-многобройната нация в света. Затруднението идва не толкова от огромните й размери, колкото от многообразието на културата, пъстротата на етносите и забележителната природа, която е била разточително щедра по тези земи. Китай е единствената страна в света с пет-хилядолетно непрекъснато историческо развитие, оставило архитектурни свидетелства и белези на високо развити цивилизации. Всичко това е трудно да се опише и добре че имах камера, за да отнеса със себе си величествените гледки, богатата култура и майсторството на древните, завещали ни уникални строежи и предмети на изкуството.

Рядко се споменава, че китайците наричат своята столица Бейджин и винаги е било така. Градът, кой знае защо известен в цял свят като Пекин, е разположен в плоска като тепсия равнина. Големите пътни артерии са добре планирани и сочат север – юг или изток – запад. Улиците са широки, но това не е достатъчно за нарастващия трафик, затова се строят все нови и нови. Когато за първи път се озовах тук, типичните за Китай велосипеди преобладаваха по улиците. Хората казваха, че колкото са жителите, толкова са и тези любими и полезни превозни средства. При последното ми посещение обаче, само четири години по- късно, автомобилите се бяха увеличили многократно и вече създаваха проблеми.

Безспорният символ на столицата, а и на площада Тянънмън е “Вратата на небесното спокойствие” , главния вход към Забранения град.

Само императорът на Средното царство и малцина избраници можели да преминават през вратата на Забранения град в годините на династията Мин. Императрицата е имала това право веднъж в живота си – при церемонията по коронацията й. Дори за владетеля това било позволено при определени случаи и спазването на установени ритуали.

Днес тук е географският център на Бейджин. В началото на 15-ти век император Хуан Си наел повече от милион работници и около 100 хиляди занаятчии, за да осъществи грандиозните си планове. Искал да построи дворец, който да увековечи славата на империята. Огромни средства се влели в изграждането на палата. Завършен през 1420 година на “Императорския дворец” било съдено да изживее много превратности на съдбата.

В Бейджин се убедих, че китайците знаят да работят, но умеят и да си почиват. Атмосферата в парковете на столицата доказва това, особено в Бейхай. Стара китайска поговорка гласи: “Можеш да си върнеш загубеното злато, но прахосаното време — никога”. Вероятно затова малко хора в този парк са отдадени единствено на съзерцанието. Повечето пеят и танцуват-зрелище, което е трудно да видиш в друга световна столица. Така се спасяват от шума и динамиката на града, в който живеят. Китайците казват още: „Направи щастлив този, който е близо до теб, но също така и дошлият отдалеч”. Тази житейска мъдрост е не само част от фолклора на страната, а и правило, към което те очевидно се придържат.

Друг ярък символ на Бейджин е Храмът на Небето. И ако искаш да си вземеш сувенир от града, най-типични са онези с неговите изображения във всевъзможни варианти: от картички до гравирани върху дърво силуети или рисунки върху порцелан. Тук винаги е пълно с хора и то не само туристи. Отношението „човек – небе” хилядолетия е било във фокуса на вниманието на философите. Според древната китайска космогония Небето е кръгло, а Земята квадратна. В ъглите на земния четириъгълник живеели останалите народи, които според китайците били варвари. Този храм е олицетворение на представите им за устройството на света. Императорът, „Синът на небето”, идвал веднъж годишно на „Олтара на Небето”, за да измоли от него добра жътва.

Храмът е възхитителен и аз дълго се любувах на делото на неговите строители. Изграден е изцяло от дърво без нито един гвоздей. Във фреските лесно се откриват неизменните за Китай символи „ин” и „ян”, чиято виталност и мощ взаимно ги уравновесява. Небето и Земята с човека помежду им е основополагаща идея, която съставлява самото ядро на китайската култура. Идеята за примиряването между тях е отново проекция на символите „ин” и „ян”.

“Миналото има власт над бъдещето и обяснява настоящето”, казва стара китайска поговорка и това е самата истина. Доказва го известният “Лама темпъл”, най- големият действащ будистки храм в Бейджин. Хората идват тук, за да пречистят душите си и измолят прошка за греховете си. Храмът представлява комплекс от пагоди в типичен китайски стил. Достъпен е за вярващи, туристи и за всеки, който търси уединение. Мистиката се засилва от димящите ароматни пръчки и вярващите с молитвено допрени ръце.

“На дълъг път се тръгва с малка стъпка”, казват китайците и аз, напускайки столицата Бейджин, се огправих първо към…Стената. Няма как да стигнеш до Китай и да не я зърнеш. А когато я видиш друга дума освен “Велика” не ти хрумва. Истински внушителна е не толкова гледката, колкото мисълта , че тя е дълга повече от 7 хиляди километра, със всичките си разклонения от запад на изток./А според последните проучвания тя май ще се окаже и значително по-дълга/. Трудно е да се възприеме като реално човешко постижение това колосално творение. Масивният каменен път следва извивките на релефа. Опитах да се изкача само до една от кулите и се убедих от собствен опит, че това никак не е лесно. Стената е ту равна , ту изключително стръмна. Невъзможно е да си представи човек как са били докарвани тези каменни блокове, нито да се изчисли броят на хората, загубили живота си в това исполинско строителство. Преданието твърди, че мъртвите били заравяни в основите на стената. Дали това е така не знам, но безспорно този градеж е сред най–внушителните в човешката история. Казват, и сигурно е така, че Китайската стена е единственото ясно различимо с просто око съоръжение на Земята от Космоса.

Имах уникалния шанс да преживея и едно друго незабравимо приключение, каквото само Китай може да предложи-плаване по една от най- големите реки в света. Наречена от европейците “Синята”, Яндзъ е известна с още много имена. Извира от ледниците на Тибет, повечето китайци я наричат Чандзян – или “Дългата река”. Популярна е още като „Великата”, „Златната”, а в долното течение като “Реката- море”. Казват още, че е една от люлките на китайската цивилизация, но по- важно е, че тя е съществена част от културата по тези земи. Наричат я още “Реката- майка”, възпяват я , обичат я. Статистиката сочи, че в района на Яндзъ гъстотата на населението е доста висока- 212 души на квадратен километър. Големите градове по дългото 6300 километра течение са 56 на брой. За всички тези хора Яндзъ е извор на живот, а не просто водна артерия.

От 16-милионният град Чунцин отплавах на изток към Ичан. Това бяха три незабравими денонощия. Оказах се от последните хора, зърнали известния каньон Трите дефилета, който само няколко месеца по- късно бе потопен под вода , като част от грандиозен проект за построяване на най – голямата в света хидроелектростанция. След завършването й през 2010 година тя осигурява една девета от електричеството за страната. Амбициозен проект в типично китайски мащаби, които за нас са трудно понятни.

Пътуването през необятната китайска земя ме убеди в изключителното й многообразие. Новите земи бяха все по-интересни, срещите – вълнуващи , а градовете- колоритни. Но има места като Ханджоу, където веднага разбрах, че ще ми се поиска да се върна отново. Дали така се чувства всеки тук, не знам! Вероятно това е част от въздействието на града, негова отличителна черта, а може би е просто магия. Легендата разказва, че някога, много отдавна, Западното езеро в Ханджоу било скъпоценност, която боговете подарили на хората. Дори днес никой не се съмнява в тази история и тук е особено популярна следната поговорка: „Има един рай на небето, но земният е в Ханджоу”! Тя е част от миналото на града, от паметта на хората, предава се от поколение на поколение вече столетия. Убедих се в това и аз. Думите са безсилни да опишат поразителната му красота и нюансите на свежата зеленина, обрамчила водното огледало. А и не е възможно, защото то се променя непрекъснато и е различно във всеки час на деня, но си остава все така прелестно. Пленени от очарованието му творци създали безброй стихове за него, а по време на династията Сон един от знаменитите тогава поети го сравнил с прекрасната принцеса Ксизи, известна като китайската Клеопатра.

Разположено в западната част на Ханджоу, откъдето идва и името Уест лейк, то е любимо място за посещение не само от туристите, но и от местните хора. Най-популярна е разходката с кораб. Единствено така могат да се зърнат променящите се пейзажи или да се доловят тайнствени звуци, назовани от подвластните на красотата китайци с поетични имена:” Есенна луна”, „Гаснещ огън”, „Песента на върбите”, „Вечерна камбана”, за да стигнат до прочутата „Пролетна зора”.

Жив е споменът ми и за прочутия будистки храм Линин-комплекс от пагоди, съхранили безценни религиозни реликви, но пътят до тях е истинска галерия на открито от скални скулптури. Всяка фигура е свързана с легенда или поверие. Едно от тях твърди, че който ги докосне, ще се сдобие със здраве, богатство и щастие. Размерите им са внушителни, но въздействието им се дължи най-вече на майсторството на техните създатели. Прекрасно беше да се озовеш сред тази хармония, изтъкана от причудливи каменнитворения, шуртяща нода и обилна зеленина. Особено прочута е една статуя на Буда, за който се твърди, че се усмихва на онзи, който е наистина щастлив.

Храмът Линин е известен в цял Китай. Завършен още през ІV век от Новата ера той е наричан ”Храм на вдъхновеното уединение” или „Място, където боговете се уединяват”. Със своите 1,300 помещения и 3,000 монаси той е един от най-големите в Южен Китай. За вярващите и днес е сред най-светите места на будистката религия.

След Ханджоу поех на север към най- големия мегаполис на страната, наричан “Париж на Китай” и “Кралицата на Изтока”, но по пътя нататък имах възможността да зърна и прочутия воден път, известен като „Големия канал”. Построен преди 1,500 години той е дълъг цели 1,800 километра и свързва столицата Бейджин с Ханджоу. Наистина поразителни са китайските мащаби!!! Твърди се, че значението му намалява, макар че това изобщо не личеше при стълпотворението от кораби, които се движеха по него.

Шанхай е най-големият търговски и индустриален център на държавата. Мащабите и темповете, с които се развива, са наистина поразителни. В централната си част той се разделя на две части от река Хуангпу- „Пуси” и „Пудонг”. От “Пуси” се открива прекрасна гледка към долното й течение и нейния източен бряг. Алеята край реката е може би най–популярното и оживено място в него. Широката 400 метра река служи и като главна транспортна артерия. Доскоро хората предпочитали западния бряг на Хуангпу. Популярен бил изразът“ по- добре да имаш легло в „Пуси”, отколкото къща в „Пудонг”. От няколко години насам обаче това вече не е така. Днес „Пуси” пази типичната си колониална архитектура. Макар блясъкът на “Пудонг” да я заслепява, старата част остава не само традиционна, но и аристократична. “Пуси” е най-вече онова, което човек си представя, когато чуе за Шанхай-оживен и колоритен, пълен с енергия, донякъде непредвидим. Западният бряг на реката е като малък оазис на миналото сред огромния и непрекъснато разрастващ се град. Но икономическият център на Шанхай е в Пудонг.

„Това е малък град,само няколко милиона”-Китай е една от малкото страни в света, където подобна реплика не буди недоумение. Именно с нея ме посрещнаха в Сиан-чиято история ни връща повече от две хилядолетия назад във времето. На фона на модерния му облик е трудно да се повярва, че е една от древните столици. Само фасадите на храмовете подсказват, че той е пазител на миналото и свидетел на значим период от 5,000- годишната история на страната.

Един от най-известните паметници в града носи странното за нас название ”Пагода на голямата дива гъска”. Според легендата император от династията Танг изпратил един от своите монаси, Тан Сюан, в Индия, за да се запознае с учението на Буда. След 17 години, прекарани там, последният се завърнал със свещените писания, превел ги на разбираем език и посветил целия си живот на проповядване на новата религия. В негова чест била издигната и пагодата, наречена така, защото когато се прибирал обратно той се загубил в пустинята и се спасил благодарение на прелитащата в правилната посока дива гъска. Сега пагодата е действащ храм, който се посещава всекидневно от хиляди вярващи.

Но в Сиан мен ме привлече онова, за което вече споменах-уникалният музей от теракотени фигури на войни от времето на династията Цин дошла на власт през 221 година преди Христа. Предишните императори били погребвани заедно със своите слуги и роби. Мъдрият владетел сложил край на тази варварска традиция, като заповядал да бъдат изработени 7,000 фигури на войни от теракота. Вековете не пощадили техните оръжия, но фигурите се запазили непокътнати. Всяка от тях е с човешки ръст, но с уникално изражение на лицето. Нито една не са повтаря, даже прическите позволяват да се съди за различния им социален статус. Гледката е изумителна….

Никога няма да забравя и посещението на Гуилин с неговите „хълмове на вдъхновението”. Според една стара поговорка”природата на Гуилин е първата и единствена под небето”, защото само там може да бъде доловена хармонията между всички елементи на естествената среда и човека. С такава слава се е ползвал винаги този малък град в Южен Китай, ласкаво наричан”туристическа перла” и сигурно тя е причина и днес той да бъде сред най-посещаваните места в страната.

Гуилин има над 2000 годишна история. Основан е по времето на династията Цин през 214 година преди Христа. Значението му нараства когато първият император от тази династия предприема грандиозно по мащабите си начинание-строежа на канал, който свързва най-големите водни артерии на Китай-Яндзъ и Бисерната река посредством Лиджиан, наричана простичко „Ли” или”разделящата река”. Това превръща разположеният на брега й Гуилин във важен стопански център за повече от 1000 години.

Любимо място за разходка на неговите жители е паркът с огромна скала във формата на слон и множество прокопани в нея пещери, най-известна сред които е тази на ”възвърнатата перла”. Древна легенда разказва, че тя била обитавана от дракон, покровител на града и неговите хора, и в нея той пазел любимата си перла. Веднъж, когатоспял, едно малко момче взело перлата и я занесло вкъщи. Бащата накарал детето да я върне, защото ако не я намери драконът може да се разяри и погълне града. Вътре в пещерата през VІІІ век били изваяни будистки статуи. Всеки посетител се опитва да докосне най-голямата от тях възможно най-високо, защото съществува поверие, че колкото по-нагоре достигне ръката му, толкова по-богат и щастлив ще бъде той.

Парковият комплекс се гордее с още една ценност-огромна камбана от стар будистки храм на възраст повече от 300 години. Тя тежи 2,500 килограма и е два и половина метра висока. Надпис върху нея възхвалява тогавашните управници с фразата:”Страната е силна, свободна и много богата.”

Популярна сред посетителите на града е и ”Пещерата на тръстиковата флейта” достатъчно голяма да побере 1000 души и в миналото, казват, често спасявала местното населениепри нападения на врагове.

Животът в Гуилин е свързан преди всичко с реката, защото водата е тази, която напомня за вечността и сякаш носи надежда за бъдещето. Така е било от незапомнени времена, така е и до днес. Изобилието на вода прави възможно отглеждането на няколко реколти ориз годишно. Околностите на Гуилин са характерни с безконечния низ от тераси, които им придават неповторим чар. Допълнителен фактор за това плодородие е мекият субтропичен климат и температурите, които се движат между 18 и 28 градуса целогодишно. Вероятно затова прочутият поет Ду Фу от династията Тан пише:”Когато унищожителна жега залее петте планини само в Гуилин времето остава добро”.

Но голямото преживяване, което човек не може да забрави никога, е плаването по реката. ”Добре дошли на красивата река Ли! Пригответе се, защото това, което ще видите, ще плени сърцата ви и ще го помните цял живот! ” С тези надписи посрещат на борда на многобройните кораби, готови за поредното пътешествие. И това наистина е най-добрият начин да се докоснеш до неповторимата красота на реката по време на 83 километровото плаване между Гуилин и селцето Янджоу, защото именно там е най-живописната част на дългата 437 километра река Ли.

Преживяването, уверявам ви, е наистина незабравимо, защото край борда се нижат едни от най-красивите панорами в света-обрасли в буйна зеленина внушителни хълмове с неправдоподобни форми, сътворени сякаш от развихрено въображение. Още повече чар им придаваше лекият филтър на мъглата.

Преди няколко стотици милиона години тази област била дъно на море, където се натрупали пластове варовик. После тектоничните процеси нагънали земната кора и те се озовали на повърхността, където с тях се заели дъждовете и ветровете. Геолозите смятат, че 70 милиона години са били необходими на ерозията, за да оформи сегашния неповторим пейзаж на Гуилин-причудливи, сякаш свръхестествени форми на самотните хълмове. Гледката, която се ниже пред очите, е наистина внушителна и те връща назад във времето сякаш към самото сътворение на света.

”Ти, който пътуваш край хълмовете на Гуилин, се намираш в едно вълшебно царство”-написал някога неизвестен поет. И още:”Ти,който плаваш по течението на река Ли, се намираш на борда на най-сладката мечта!”

Тази река е вдъхновявала мнозина поети, писатели и художници още от древността и с течение на времето силуетите на хълмовете в Гуилин се превърнали в любим сюжет на китайското изобразително изкуство, особено на традиционните миниатюри. А един от най-известните поети, творил по време на династията Тан написал химн, който започвал така:”Хълмовете са смарагдови украшения край водата, която лъкатуши като прекрасна нефритена лента..”

С течение на времето хората дали имена на повечето хълмове. Поетични, разбира се:”Момчето Буда”,”Деветте коня”,”Отражението на жълтото плато”,”Лунният хълм”,”Заливът на зеления лотос”….

Посещението на Гуилин е докосване до самата вечност. Вероятно затова един прочут поет и художник от династията Сон с възхищение възкликнал:”Често изпращам на приятели и роднини у дома нарисувани от мен картини на хълмовете в Гуилин, но малцина от тях вярват, че те наистина съществуват!”

Както виждате, не е лесно да се разказва за тази страна. Което и аз убедително доказвам.

Китайците са дали на света велики открития като компаса, книгопечатането, хартията и барута, тласнали напред развитието на човечеството. Още преди хилядолетия мъдреци като Конфуций и Лао Дзъ положили основите на хуманизма и нравствеността- все морални категории, в които и днес всички ние вярваме. Имах щастието да се убедя лично, че свидетелствата от миналото красноречиво говорят за историята на една цивилизация, която би могъл да създаде само народ, пословичен със своите умения, скромност и трудолюбие. И вече бях сигурен, че тази велика и едновременно с това загадъчна страна, върви уверено по път избран от самата нея, като винаги остава себе си-неподвластна на влияния, което е едно от главните й достойнства. Припомних си, че съвременният глагол „зная” /„чжи дао” на древно –китайски/, буквално означава „зная пътя”. И наистина, хората тук знаят своя път и го следват. Безспорно днешният ден на Китай може да бъде разбран единствено с познания за историята му. Но колкото и да е забележителен със своето минало, след трите ми посещения там днес аз съм убеден, че той ще бъде по- значим за света със своето бъдеще.

СИМЕОН ИДАКИЕВ