Аз имам приятели в Коста Рика, много добри приятели. И поради тази съществена причина даже леещият се час след час дъжд от небето когато пристигнах там, не можеше да помрачи доброто ми настроение. Но не само затова, а защото тя е по-различна от всички страни, които познавам, а аз съм виждал доста. Надявам се да ви убедя колко ведра и духовна е, колко мъдри са хората, които я обитават, защото далновидно мислят за бъдещето. Не случайно често я наричат „Бижу между два океана”-лаконично, точно и вярно название. Ето го и първото доказателство.На какво място мислите, ме заведе първо Валтер Варгас Мена, завършил специалността химия в България? В затвора, разбира се. Но бившият, защото сградата вече има съвсем друго предназначение и статут-тук сега е Националната художествена галерия на Коста Рика. Кажете как да не ми е особено симпатична подобна страна, която отгоре на всичко се задоволява единствено с наличието на полиция, без да се обременява с издръжката на армия-единствена от всички страни в Латинска Америка.

Няма по-добро място за опознаване на една страна от нейния национален исторически музей. Бях сигурен в това и второто място, което посетихме в столицата Сан Хосе, беше именно той.

До нашествието на испанците територията на сегашна Коста Рика населявали индианските племена чоротега, борука, гуатар и няколко други, които живеели простичко, прехранвайки се от лов и риболов, отглеждали памук, тютюн, юка, царевица, фасул и какао, познавали и някои занаяти.

Както е известно, карибското крайбрежие на Коста Рика било открито от самия Христофор Колумб на 18 септември 1502 година. Територията й е една от първите, посетени и от Америго Веспучи, на чието перо човечеството дължи първите сведения за Новия свят. Неговите ”Писма” до Европа веднага се превърнали в средновековни бестселъри и за броени месеци претърпели цели 11 издания на няколко езика. Така новият континент получил името на първия си истински изследовател, а не на своя първотокривател. Което дава добро основание на бележития познавач на Латинска Америка, Милослав Стингъл, с чувство за хумор, но справедливо да отбележи, че”въпреки несъгласията на редица известни американисти, в континента Америка, който не следвало да се нарича така, живеели индианци, които не били жители на Индиите, търсени от Колумб.”

Мореплавателят още не знаел, че тази тясна ивица земя, съединява двете части на новия континент, че е разположена на два океана-Атлантическият и Тихият-че няма точка в нея, отдалечена на повече от 120 километра от море. Но открил онова, което най-много интересувало испанците и се превърнало в най-могъщият стимул за покоряването на околните земи и изтребването на цели народи-злато, много злато, прекрасно обработено, което подсказвало висока култура, но не тя привличала испанците, а жълтия метал, който индианците използвали само като украшение.

По-късно се оказало, че не златото е най-голямото богатство на Коста Рика, а невероятно уханното кафе-едно от най-доходоносните пера в нейния износ и днес.

Колумб нарекъл новооткритата земя Неуво Картаго./ Сегашното си име Коста Рика, което означава „Богат бряг” страната получава от испанските хронисти в средата на 16 век, когато била завоювана окончателно /.

От 1560 година Коста Рика била включена в състава на Генерал-капитанството Гватемала, а три години по-късно бил основан първият голям град, Картаго, който станал нейна столица.

Индианците се опитвали да се съпротивляват / най-голямото им въстание било през 1544 година /. Колонизацията била съпровождана от масово изтребление на местното население, числеността на което през 17 век била съкратена двойно. През 17 и 18 век земята на Коста Рика вече била заграбена от крупни собственици, преселници от Испания и основани големи градове като Ередия, Сан Хосе, Алахуела и други.

Преди да си отида от музея поспрях с уважение при паметника на президента Хосе Фигейра, далновидно предложил ликвидирането на армията на Коста Рика като институция.

Заедно с Валтер и още една българска възпитаничка, Мария Алварес де лос Анхелес, се отправихме първо към вече споменатият Картаго- на около 25 километра от столицата Сан Хосе. Град с особено значение за Коста Рика, сега ще разберете защо!!!

Спряхме първо до внушителните останки на една полуразрушена катедрала. Някога посветена на Дева Мария тя била срината от земетресение и хората разбрали, че желанието на Божията майка е този храм да бъде построен на друго място.

Картаго е свещеният град на страната. Всяка година през август към него се отправят десетки хиляди хора и то пеш. Казват че от столицата до тук вярващите вървят цели осем часа, а мнозина пристигат по този начин и от провинцията, за да се помолят на покровителката на Коста Рика.

Градът е основан през 1563 година от конкистадора Хуан Васкес де Коронадо. Няколко пъти земетресения, предизвикани от близкия вулкан Ирасу, го разрушават. Но той е притегателен център за вярващите отдавна и причина за това е базиликата „Нуестра сеньора де лос Анхелес”, която очевидно Дева Мария е припознала за своя, защото стои невредима, въпреки честите колебания на земните пластове.

Внушителната базилика е построена през 1912 година, но мястото е на особена почит от по-рано / след малко ще разберете защо?/.В нея се стичат и здрави, но и много болни с надежда за чудодейно изцеление.

Предание разказва, че на мястото на църквата, на 2 август 1635 година, младото индианско момиче Хуана Перейра, отивайки за дърва в гората, намерила на камък при извора кукла на Дева Мария и радостна я занесла в своя дом.На другия ден, на същия камък, видяла още една. Взела и нея, но когато се върнала у дома първата вече я нямало и тя разбрала, че е намерила същата кукла. Озадачена тя се допитала до падре Алонсо Сандовал и той й обяснил, че това е волята на Светата Дева, която иска да си остане там на онзи камък и в този си образ- на черна Мадона, която местните хора нарекли Ла Негрита.

И започнали да се случват чудеса, които творила Дева Мария. Всеки, който посети това място и се измие на свещения извор оздравява. Вярващите от различни националности оставят с благодарност предмети, между които видях остри пръти и колове от които някои бяха пострадали, имена и снимки с описание на злощастните случки и чудодейните изцеления, но най-много бяха специално поръчаните, изработени от сребро миниатюрни копия на болните органи-на многобройните табла различих всички части на човешкото тяло-от крайници до вътрешни органи. Въздействието върху посетителя на тази своеобразна изложба-белег за милостиво могъщество, е невероятно вълнуващо. Тук просто е неуместно да се говори за сляпа вяра, доказателствата са неоспорими и внушителни.

Но ние трябваше да продължим пътя си, защото аз исках да видя повече от чудесата-природни или сътворени от човека, които крие тази уж толкова малка Коста Рика.

Пътят стръмно възлезе нагоре, зад нас в долината остана религиозният център Картаго, а аз тръпнех в очакване, защото ми предстоеше да видя първия от знаменитите вулкани на Коста Рика.

И ето ме най-после заедно с Валтер Варгас и Мария Алварес, също българска възпитаничка, на върха, където ни очакваше огромната чаша на главния кратер на Ирасу с утаено на дъното смарагдово езеро. Попитах какво би станало, ако вулканът изригне сега?

-Просто умираме-отговори Мария.

Всички пътеводители препоръчват когато се отправяш към този вулкан да носиш със себе си яке и чадър-предупреждение съвсем уместно. Дъждовете, придружени от бурен вятър са чести, а температурата не надхвърля 11 градуса по Целзий. Защото със своите 3,432 метра Ирасу е най-високият от всички вулкани на Коста Рика. Удивителна е тази страна, наистина. Ако можете представете си, че на площ от едва 51,000 квадратни километра, тоест колкото половин България, съществуват 120 вулкана. Повечето от тях спят, но както ми каза моя приятел Валтер”във всеки момент съседният хълм може да се превърне във вулкан”.

Казват, че името Ирасу идва от ”истару”, което означавало m”Планината на гръмотевиците и земетресенията”.

Добре се помнят първото му изригване през 1563 година и онова през 1963-та, когато на посещение в страната бил президентът на Съединените американски щати Джон Кенеди. Вулканът”спи”, ако може да бъде употребен този израз, от 1965 година като само от време-навреме изхвърля пепел, газове и разтърсва земята, за да припомни на хората, че му дължат уважение и страхопочитание. Пищната растителност около кратера създава погрешна представа, защото по-близо до него няма почти нищо живо.

Казват, че оттук могат да се видят едновременно Атлантическият и Тихият океан, но очевидно това се случва изключително рядко.

Сбогувахме се с Ирасу и поехме надолу по безкрайните серпентини на пътя, но спирахме няколко пъти, за да се полюбуваме на ефирните колибрита, които се задържаха във въздуха като миниатюрни хеликоптери и да се насладим на панорамите, които планината щедро разгръщаше пред нас.

Но колкото и да ни беше интересно тук, не се заседяхме дълго, защото бяхме нетърпеливи / особено аз / да видим следващия вулкан.

Пътят стръмно се изкачи нагоре и ето ме отново в националния парк Поас. Последния път, когато бях тук, преди няколко години, не ми провървя-той отказа да отхвърли плътната пелена от себе си и не височината от 2,708 метра беше виновна, а някакъв циклон, който се вихреше наблизо и подгонваше студените облаци към планината.

Днес обаче той склони да го заснема. Гледката към главния кратер с диаметър 1320 и дълбочина 300 метра, е наистина фантастична. Но смарагдовото езеро на дъното не е от вода и казват, че разтваря без остатък всичко живо, попаднало в него. Поас наистина предлага едно от най-забележителните и внушителни зрелища в Коста Рика.

Първото му регистрирано изригване е през 1747 година, а най-голямото е било на 25 януари 1910-та. После в 1950, а няколко пъти е бил затварян за посещения и през 1989 година.

Посетителите тук не секват никога, но не винаги имат късмета да го видят. И сега само след няколко минути нещата се промениха и бели валма започнаха да заливат кратера, скривайки го от очите. Трудно е да се повярва, че долу в равнините в този момент температурата надхвърля 30 градуса по Целзий, но такива са особеностите, които се дължат на изключително разнообразните релеф и климат на страната. Поас присъства и в книгата на рекордите на Гинес с най-високия гейзер в света в един от неговите кратери, но който аз за съжаление не видях.

После се отправихме към една от най-атрактивните зони на Коста Рика-тази около вулкана Аренал, но при градчето Ла Палма вниманието ни грабна малък частен зоокът, който се радваше не само на детското внимание. Това е един от начините да се покаже на подрастващите колко красиво е всяко живо същество и колко важно е опазването на природата. В Коста Рика това е основен приоритет на държавата. Има какво да се поучим от нея, защото наполовина по-малка от България и с двойно по-малко население, тя все пак е напълно сравнима с нашата страна. Но докато ние пилеем своето богатство, тя далновидно го умножава. Това си мислех, докато разглеждах малката сергия край пътя на самоук художник, който изработваше на място самобитни, оригинални сувенири.

Скоро се озовахме при езерото Аренал и едноименния вулкан за нещастие забулен в облаци. Всъщност езерото е изкуствено създадено. През 1973 година насипна стена прегражда течението на река Аренал и така се образува дълга над 30 километра водна площ за водни спортове, най-голямата в Коста Рика. Тук може да се наеме лодка, да се отиде за риба, да се кара сърф/ не липсва вятър / или просто да поплува човек, защото температурата целогодишно е 20 градуса по Целзий.

Аренал, наричан още ”огнената планина”, е млад вулкан, роден едва преди 4,000 години, но е най-неспокойният, затова го наблюдават непрекъснато. Висок 1633 метра той е истински опасен. Изригване през 1968 година отнема живота на 77 души. Следват нови ерупции през годините и на 22 август 2,000 година той взема последните / да се надяваме / жертви-загиват опитният водач Игнасио Проти и две жени, туристки, на които той показвал вулкана. Спасението често е невъзможно, защото отровните газове и пепел се спускат по склоновете му с над 80 километра в час.

Но заплахата от тази съвсем реална опасност сякаш не плаши, както обитателите на близкото градче Ла Фортуна, така и несекващият поток от туристи. По-скоро обратното, събужда тяхното любопитство.

В Ла Фортуна седнахме да пием кафе, както го приготвят тук-върху кафето в торбичка от платно просто се изсипва гореща вода и сместа се разбърква с лъжица. Поднесоха ни и”скромна”, както се пошегувах, закуска. В нея винаги присъства неизменното”гайо пинто”-ориз с черен фасул, но има още яйца, парче сирене, често и пържола, царевични питки и пържен платано / банан за готвене/.

Мария де лос Анхелес имаше къща в провинция Лимон, което ми даде възможност да видя още едно от лицата на Коста Рика.

Наблизо до къщата е природният парк ”Тиримбина”. Той ме подсети за нещо особено интересно-че в Коста Рика съществуват многобройни, частни, да, не се учудвайте, частни природни зони, които са повече от сто. Те освен полезни за опазване на природата, са и доходоносни, за посещението им се плаща доста, особено ако си чужденец и правилата в тях са точно толкова строги, колкото и в държавните. Задължително е движението само по добре маркираните пътеки, а в някои от тях посещението се разрешава само ако ви придружава опитен гид, защото немалко хора са загинали, губейки се в задушните дъждовни тропически джунгли, ухапани от змии или разкъсани от ягуари, тоест, опасности съвсем реални. Но няма друга страна в света /няма да се уморя да повтарям това/, чиито национални и природозащитни паркове да заемат над една трета от нейната територия и вместо да намаляват, да речем от дърводобив, да се увеличават всяка година.

Тропическата гора, пронизана от безброй звуци, има особен чар. Но преди да влезете в нея е добре да употребите достатъчно репелент, който да защити кожата ви от облаците комари.

С малка лодка се отправихме през сърцето на тропическата джунгла на река Сарапики с надежда да зърнем нейните обитатели-птици, непознати животни, цветя.

Районът на Сарапики, разположен на север от Централните Кордилери в провинция Ередия, е едно от най-интересните места в Коста Рика и също е защитена територия. Едноименната река, която тече на юг, се влива в граничната с Никарагуа река Сан Хуан.

Изненада ме спокойствието, с което групичка деца се къпеше в мътната вода, въпреки наличието на крокодили. Но, честно казано, ние не се осмелихме, защото знаехме, че всяка година те вземат по някоя жертва-обикновено тийнейджъри като тези, които скачаха в мътната вода.

След Сарапики ни очакваше посещение на провинция Гуанакасте, една от най-престижните туристически зони на Коста Рика, където пък Валтер имаше къща.

Горещият климат и краткият дъждовен сезон превръщат Гуанакасте в отлично място за посещение на някой от безбройните прекрасни плажове като любимият на Валтер Карильо. Любителите на водни спортове, особено сърфистите, също се стичат тук, заради океанските вълни. При това Гуанакасте е само на 4-5 часа път с кола от столицата Сан Хосе. Особено много са посетителите през ученическите ваканции, около Коледа и Нова година.

След всичко, което видях, вече бях убеден, че наистина Дева Мария е причина за раждането на тази земя. Защото само с покровителството на небето може да се обясни очарованието на тази малка, забележително красива страна Коста Рика, наричана ласкаво и напълно заслужено ”Бижу между два велики океана!”