Перлите на Мароко - Маракеш и Агадир - Симеон Идакиев

Потокът от посетители не секва никога, защото тя е истинско пиршество за сетивата-природен храм, изтъкан от пищна зеленина и свежест, шуртене на вода и детска глъчка, които хармонично се вписвта в нейното очарование.

Първият исторически обект, към който се отправих,беш е джамията Кутубия. Немюсюлмани нямат право да влизат в нея, могат да я разгледат само отвън. Минарето й с височина 70 метра се вижда отдалеч, но се оказа че тя е нова, построена в съседство до някогашен храм, от който сега са останали само основите. Бил разрушен, казват, защото минарето му не било въздигнато според изискванията на исляма- да бъде ориентирано в посока към свещения град Мека.

Не се задържах дълго при Кутубия, защото бързах към прочутите гробници на саадитите.

Тук е необходима кратка историческа ретроспекция за миналото на тази династия. Родът на саадитите претендира за произход от самия пророк Мохамед чрез неговата дъщеря Фатима и Али ибн Абу Талиб. Те първоначално владеят само една област в долината на река Драа, но след успешна военна експанзия се възкачват на престола и владеят страната от 1554 до 1659 година. При управлението им Мароко успешно се противопоставя на опитите на Португалия и на Османската империя да я завземат. Най-влиятелният и прочут султан от тази династия, Ахмед Ал-Мансур, наричан поради огромното си богатство почтително „Златният”, построил между 1578 и 1602 двореца Ел Бади и родовата гробница. Тя се състои от три зали, където били погребани тленните останки на 66 владетели и високопоставени членове на династията, както и на стотина по-видни техни родственици.

Следващата династия, ако не се лъжа, на алауитите, сринала великолепните гробници и те задълго потънали в забвение. Били открити случайно. При разкопки, подхванати от французите, първо бил открит тесният криволичещ коридор, който води към някогашния вътрешен двор.

По-нататъшните раставрации връщат към живот некропола на саадитите и днес той е една от най-посещаваните археологически и исторически забележителности на Маракеш.

С труд си пробих път през множеството хора, предлагащи всевъзможни сувенири или просещи пари и се отправих към друга една прочута забележителност на Маракеш, дворецът Бахия.

Още преди да се озовем вътре научаваме любопитна подробност-неговият собственик бил толкова нисък, че за да се улесни качването му на кон или даже на магаре, било издигнато доста високо стъпало.

Точните дати на построяването на двореца не са известни, знае се само, че строителството било осъществено на два етапа. Издигнали първо северната му част. Вторият етап-построяването на южното крило между 1894-1900 година била дело на велекия везир Ба Ахмед, ако правилно изписвам неговото име. Освен нисък, както вече стана дума, той бил грозен и с проклет характер, което не му попречило да има 4 жени и харем от 40 наложници. Защото бил много богат и със значително влияние. Което, разбира се, не се нравило твърде на султана, който заповядал след смъртта на везира през 1900-та година дворецът да бъде разграбен.

Но дванайсет години по-късно френският генерал-резидент маршал Луи Юбер Лиоте го възстановил и го превърнал в своя резиденция.

На територията на двореца, който заема площ от 8 хектара са разположени фонтани, пищна градина с кипариси, жасмин, портокалови и бананови дръвчета, конюшна, мечет /тоест параклис/ и хамам /баня /. Стаите са богато украсени с мрамор, докаран от Мекнес, където пък вероятно бил доставен чак от Карара, теракотените плочи са от Тетуан, а кедровото дърво- от Средния Атлас. Поразява изключително майсторската изработка на мотиви, сътворени от мраморна прах и белтъци от яйца. Много са надписите, цитиращи редове от корана, част от които ни преведоха. Най-много ми се понрави един от тях:”Влез в този дом с добро и си иди с добро!”

Марокански дирхам

Имало три отделни галерии, в които очаквали аудиенциите при везира посетителите-за мюсюлмани, евреи и християни.

Непосредствено до помещенията, които обитавал великият везир, имало стая за верните му телохранители и нещо като сцена, на която се разполагали музикантите, за да погалят неговия слух с музика.

И още нещо изключително любопитно-екскурзоводката ни показа ниша в стената на спалнята, която се оказа трезорът, сейфът на везира, където съхранявал своите скъпоценности. Само той знаел как да бръкне с ръка в него, защото ако това опитал да стори крадец го очаквала неминуема смърт- вътре била скрита силно отровна змия.

Днес вече никой не си спомня за всемогъщия някога велик везир, но дворецът Бахия е безценно свидетелство за майсторството на някогашните му безименни създатели, сътворили истински архитектурен шедьовър.

И най-после се озовах в самото сърце на Маракеш-Медината / старият град/, опасан от стени, високи от осем до десет метра, с дължина 19 километра и 19 врати. Поледвах една от стотиците, а кой знае-може би и хиляди колоритни улички с безброй магазинчета, в които се предлага всичко мислимо-сред глъчка, цветове, клаксони и аромати. Тя беше изключително тясна, което не пречеше по нея да се ниже безспирна върволица от мотоциклети и триколки, което би хвърлило в ужас всеки европейски полицай, но тук не правеше впечатление никому. Пулсираше сърцето на Медината-очевидно тук е истинският Маракеш-такъв, какъвто е бил и преди столетия.

Градът е основан около 1070 година от първия берберски владетел от династията на Алморавидите, която произхожда от Западна Сахара. Името на династията се превежда като ”монасите-войни”. В миналото цялата страна Мароко е била известна с наименованието Маракеш, както и до днес е наричана в Иран, което е неточно. Това е четвъртият по големина град на страната след Казабланка, столицата Рабат и Фес. Предполага се, че го обитават около два милиона души, но преброяването на неговите жители очевидно е задача с повишена трудност.

Основната част от населението са бербери, но има и немалко заселници от Европа, главно от Франция, чиито протекторат страната е била. Затова и днес тук е по-лесно да се разбереш на френски, нежели на английски език. Бях чел, че хигиената в Медината, а донякъде и безопасността не са в цветущо състояние, но това не пречеше негово величество Туризмът да променя стария град към добро. Твърди се и съм склонен да го повярвам, че броят на занаятчиите, които се трудят тук, надхвърля 40,000 и именно техните произведения привличат многобройните туристи към суковете или откритите чаршии. Казват още, че не са малко реставрираните от европейци и местни богаташи стари къщи в Медината-романтични няколко- етажни сгради около вътрешни градини, с фонтани и тераси по покривите- което ги превръща в очарователни и скъпи бутикови хотели с две съществени неудобства-невъзможността да се стигне до тях с кола и напълно реалната опасност да се загубиш в плетеницата от сокаци. Още повече, че чужденците са атакувани от множество просяци или предлагащи съмнителни услуги жители на Медината.

Марокански дирхам

В казбата се намира едно от най-интересните места за посещение от туристите-така наречената берберска аптека. В нея се предлагат след дегустация безброй сокове, подправки, мазила и лечебни продукти, но сред всички тях първенството безспорно принадлежи на аргановото масло. Дърветата, на които растат плодовете му са тъй гъсто обсипани с бодли, че хората не рискуват да ги берат. Разчитат на козите, за които те са лакомство и след като ги изядат, изплюват костилките им на земята. Хората ги събират след това, изваждат ядките и чрез пресоване извличат ценното масло. Именно трудният начин за неговото добиване е и причина за високата му цена.

Туристите биват богато възнаградени, когато след лабиринта от улички се озовават на централния площад Джема Ел Фна, включен в списъка на ЮНЕСКО като шедьовър на устното и нематериално наследство на човечеството. В миналото място за масови екзекуции днес този площад е една от големите туристически атракции на Маракеш, привличаща хиляди туристи с пазара от сергии, дресирани маймуни, змиеукротители, певци и танцьори. За съжаление не успях да зърна площада вечер, когато се появявали стотици импровизирани ресторантчета, предлагащи местни лакомства сред невъобразима глъч, пушеци и миризми чак до сутринта.

Заснех и сръчните майсторки на временни татуировки, свързани с вярата в джиновете-невидими духове, които биват както добри, така и лоши. Дълбоко е убеждението, че могат да бъдат омилостивени единствено с къна.

После се сбогувах с Джема Ел Фна, защото ми предстоеше очакваното с оправдан интерес пътуване към Агадир.

Гледките от автобуса ми дадоха въможност да се убедя колко точно е и названието”розовият град”, с което е наричан Маракеш.

Пресичането на част от Атласките планини, разположени в Мароко трае дълго. Те са своеобразна природна ос, която свързва като мост Атлантическия океан със Средиземно море. Общата им дължина е над 2,300 километра, а широчината им около 400, като между отделните вериги са скътани равнини и плата.

Тук някъде древният герой Атлас е поддържал на раменете си света, давайки своето име на внушителните планински вериги. Типични са сухите речни долини-уадите, които през влажния сезон се превръщат в реки. Коренни жители на тези земи били различни либийски племена-древните бербери, занимаващи се преди всичко със скотовъдство, лов и отчасти със земеделие. По-късно идват арабите и районът на планините бил включен в Арабския халифат, а местните берберски племена ислямизирани.

След няколко часа напуснахме планината и влязохме в Агадир, разположен на брега на Атлантическия океан. Веднага се хвърля в очи интензивното строителство. Градът, основан още през 5 век преди Христа от картагенските мореплаватели изглежда така днес, но от някогашният му облик няма и следа, защото 15 минути преди полунощ на 29 февруари 1960 година го срива мощно земетресение продължило едва 15 секунди. Старият град бил напълно разрушен, а жертвите надхвърлили 15,000 души.

Марокански дирхам

През 1961 година крал Мохамед Пети поставя началото на възстановителните работи по изграждането на нов, модерен град, които продължават и днес.

Агадир първоначално носел името Акра. През Средновековието бил малко рибарско селище, назовавано Агадир Ел Арба, после през 1505 година Португалия основава тук търговския пост „Санта Круз до Кабо де Гуе”, но през 1541 година градът се връща под мароканска власт, а през 1572 година на хълма над него била построена крепост, която съществува и днес. На стръмните подстъпи към нея отдалеч се вижда надписът:”За Аллах, за родината, за краля”!

Днес Агадир не е типичен марокански, а съвременен и динамичен град с широки булеварди, модерни хотели, кафенета и ресторанти в европейски стил. И още-основен риболовен център и важно търговско пристанище, от което се изнасят манган, кобалт и цинк, добивани в планината, както и цитруси, които виреят прекрасно в долините.

Но в същото време градът се слави най-вече като морски курорт. Огромният плаж доказваше убедително колко точно е това определение. Широката и дълга ивица с фин пясък беше пълен с хора, които спортуваха или просто се разхождаха.

Посещението на Мароко не би било истински вълнуващо, ако страната не бъде видяна от гърба на корабите на пустинята-камилите. В това бяха убедени тази група от наши сънародници, които охотно ги възседнаха и малкият керван се отправи на 90-минутна разходка в околностите на Агадир.

Оказа се, че и в Агадир има сук. Така се наричат закритите базари в арабския свят. И тук, разбира се, в множеството магазинчета се продаваха дрехи и бижутерия, но сякаш преобладаваха хранителните стоки. От безбройните отрупани сергии се носеха благоуханни аромати-на кафе и всевъзможни подправки, характерни за тази част на Африка. Но моите млади приятели, с които заедно посетихме това място си поръчаха фреш от нар и портокал и твърдяха, че никъде другаде не са опитвали по-вкусна и свежа напитка.

Идваше времето за раздяла с Мароко, но вечерта на последния ден преди излитането за България Маракеш ни предложи пищно зрелище, което не беше за изпускане. Многобройни автобуси изсипаха многобройните туристи пред развлекателния комплекс „Чез Али” в околностите на града.

Вътре фолклорни групи от различни области на страната демонстрираха своите певчески и танцови умения, но най-яркият спомен, което убеден съм, всеки посетител щеше да отнесе със себе си от тази вечер, главната атракция, беше конното берберско шоу. Оказа се изключително зрелище.

За всеки посетител беше ясно, че предците на тези артисти-берберите- са били наистина войнствени мъже, които яростно са се противопоставяли на всеки завоевател, бранейки с оръжие в ръка правото си да живеят в свободни от когото и да било племена. Точно по този начин се противопоставили и на прииждащите мюсюлмани, но в VІІ век били принудени да приемат ислямската религия.

Марокански дирхам