Люксембург - една шепа вдъхновение - Симеон Идакиев

Не бих казал, че дружелюбно ме посрещна Люксембург, сякаш решен на всяка цена да опровергае ласкателното название, с което е известен- Гутленд, което означава”Добра земя”. Остри пориви на хапещ вятър, след който не закъсня и дъждът от намръщеното небе. Е не беше виновна за това страната, а аз, защото се озовах в нея още през ранната пролет.

Първите неща ,които ми предложи от себе си тя бяха паметник, въздигнат в памет на загубилите живота си за нейната свобода, букет цветя, вечният огън и знамето над него.

Аз не исках веднага да тръгна по дирите на отминалото, защото знаех прекрасно, че няма страна с проста история, но явно тогава така ми е било писано.

След стотина крачки се озовах на Площада на конституцията, където зърнах отново паметник, над който бдеше златна мадона с венец в ръка. Оказа се, че той пък е посветен на доброволците, загинали през Първата и Втората световни войни.

Искаше ми се да се отърся от тъгата, която навяваха тези монументи и дъжда, затова свърнах надясно, но се възправих срещу катедралата ”Нотр Дам”, въздигната отсреща сякаш за упокой на душите на падналите за Отечеството.

Построена в периода 1613-1621 година тя е един от символите на Люксембург и беше наистина величествена с устремените островърхи кули на камбанариите към навъсеното небе.

Разглеждайки библейските сцени по вратите си припомних онази, Парижката Нотр Дам, преди опустошителния пожар. Особено когато съзрях фигурата на Сен Дени. Реших без да съм сигурен, че е той, по главата, която държеше в ръцете си. Легенда разказва, че когато  римляните го посекли през 273 година на хълма Монмартър той удивил своите палачи като взел главата си в ръце, после изминал повече от шест километра и едва тогава рухнал на земята.

Мрачни асоциации, както виждате, за които вероятно бяха виновни несекващите студени струи на дъжда, макар че даже той не успяваше да заличи безспорния му чар, който полека-лека започнах да долавям.

Тесните улички ме примамиха навътре и старият град започна полека-лека да се разгръща като страниците на книга.

С удоволствие открих Площада на оръжията със сградата на общината, за съжаление тогава в реставрация, със странно подкастрени корони на дървета и тишина, нарушавана единствено от възгласите на група жизнерадостни момичета.

В такова време не се надявах да видя тълпи по мокрите улици, макар че не всички от 80-те хиляди жители на столицата бяха предпочели уюта на своите домове.

Сега е моментът да ви кажа, че се интересувах най-вече от туристическите и културни забележителности на главния град на страната. Затова не очаквайте разказ за европейските институции със седалище тук, както и с право недолюбваният от източноевропейците Шенген, спуснал пред тях нова, макар и разбираема от гледна точка на Запада завеса, уплашен да не го залее емигрантска вълна от новите демокрации на континента.

Недоволството ми бързо беше заменено от възторг, защото една от тесните улички  ме изведе на малка тераса, от която се откриваше прекрасна гледка към долината на река Алзет. Другата, която пресича града, Петрюс,  оставих за по-късно. Точно отсреща беше прочутият виадукт, по който непрекъснато сновяха влакове, свързващи Люксембург с Франция, Германия и Белгия.

Оттук най-добре си личеше колко населена е тази долина. Направи ми впечатление, че се обработва грижовно всяка педя земя на многобройните тераси. Стръмна, облицована с каменни плочи стълба, ме поведе от така наречената Скала на Бок надолу към не по-малко прочутият едноименен мост с кула.

За сетен път се убедих, че най-добрият начин да опознаеш един град, е да тръгнеш из него пеш. И откритията няма да закъснеят.Така се случи и сега.

Веднага след моста вниманието ми привлече стена с графики, които пресъздаваха част от сложното минало  на града. Тук човек можеше да види как са изглеждали неговите жители-стражи, търговци, поклонници-през 15 век, колко здраво са били строени защитните стени-тази на Венцел, испанската и величествените бастиони през 16-ти, страховитите мортири и оръдия на 17 век.

А в набъбващата с часове от придошлите води река, безразлични към миналото патици, бяха всецяло заети със себе си и с търсене на храна.

После заваля сняг и всичко наоколо, толкова старинно и въпреки това витално, придоби някаква призрачна тайнственост. Отворите на пещерите на катакомбите заприличаха на древни очи, вперени равнодушно към течението на реката, пърхащите птици и редките минувачи, сякаш надсмивайки се над тяхната мимолетност.

Уникално е това място. Смята се, че още римляните са ползвали като свое стратегическо укрепление естествените стръмни склонове в долината на река Алзет, върху които през 963 година граф Зигфрид построява своя замък. Според някои историци оттам идва и сегашното име на страната, което се превежда като”малък замък”. През 13 век възникналото около крепостта селище получава правата на град. Превратностите на европейската история през 15 и 16 век са причина Люксембург да принадлежи на Прусия, на Бургундия или на Испания. Едва през 1815 година става Велико Херцогство и е предаден на холандския крал Вилхелм Първи. По-късно бива въвлечен в конфедерацията Германски съюз и на пруските войски се разрешава да държат свой гарнизон в столичната крепост. През 1866 година съюзът обаче се разпада и тази войскова част започва много да дразни Франция, затова след подписването на Лондонския договор през следващата година прусаците го напускат,  крепостта бива разрушена и Великото херцогство е провъзгласено за независима и суверенна държава.

В наличност

Евро

Продаваме 1,9620 1.95 1,9500 1.962 1,9620

Купуваме 1,9500

Сравнение Известие Добавете към количката

После Люксембург реши да ми покаже най-хубавото си лице-слънчевото и лабиринтът от улички бързо ме доведе до най-официалните сгради-тази на съвета на министрите и Двореца на Великия херцог.Триетажното здание, построено в 1580 година и украсено с кулички и шпилове в мавритански стил, е забележително архитектурно постижение-излъчва величие и вдъхва респект, но без излишна помпозност. Бях прочел някъде колко разумно в Люксембург се изразходват средствата за издръжка на управленския апарат на страната, който се състои от Великия херцог, скромно число министри и  армия от едва няколкостотин човека.

Всичко в този град се оказа близо. Беше събота и попаднах на пазар на цветя. Личеше си, че хората на Люксембург ги обожават. Столицата вече ми се струваше изключително привлекателен и красив град. Питах се къде е причината-дали в хълмистия релеф, дълбоките долини, парковете, паметниците и цветята? Или пък заради архитектурата-хотелите, административните и жилищни здания, които макар в различни стилове и построени по различно време, образуват контрастен, но хармоничен ансамбъл. Което не убягнало и от вниманието на посетилия го някога Гьоте.

Побързах пак към долината на река Алзет, за да й се полюбувам сега, когато я обливаше слънцето. Добре се виждаше високият 85 метра нов мост, който носи името на Великата херцогиня Шарлоте. Но тук му е мястото да споделя с вас, че освен него още 110 моста съединяват различните части на столицата. Представяте ли си-110! А ние с труд ще се сдобием с два между нас и Румъния, ако е рекъл господ. Тукашните мостове не си приличат един с друг. Повечето имат имена, но аз въпреки желанието си не успях да открия онзи,  който кой знае защо беше наречен”Последното су”.

Питах се как е станало възможно хора от толкова различни държави да създадат безспорно хомогенната днес нация на Люксембург? Защото я населяват французи, немци, белгийци, италианци, че и португалци!!! Факт, е че ги привлича жизненият стандарт, но все пак- в ежедневието те си говорят на люксембургски език /това е франкофонски диалект/, който от 1984 година също е официален. В началните училища се преподава предимно на немски, а в гимназията се преминава почти изцяло на френски. И е видимо, че въпреки тази смесица на езици хората добре се разбират помежду си. За разлика от нас, българите. Да кажеш, че са много хора, не са- в столицата живеят едва 77,000 души, а населението на цялата страна е колкото на един голям български град- 420,000. Очевидно жителите на Люксембург бяха достигнали до някаква своеобразна и достойна за възхищение мъдрост.

СИМЕОН ИДАКИЕВ