Мартиника - среща на другия край на света

Историята, която искам да споделя с вас  донякъде прилича на приказка с тази разлика, че не е измислена, а се случи наистина. Две групи младежи- от България и от далечния карибски остров Мартиника се срещнаха, за да преоткрият себе си и света в който живеят, оглеждайки се в очите на другите.

Поканата към мен за участие дойде от 17 СОУ ”Дамян Груев” с изучаване на френски език в София, а мечтата на тези млади хора, която се сбъдна е рожба на Програма ”Сократ”, подпрограма „Коменски 1”- езикови проекти на европейската комисия по образование. Даже не подозирах за тяхното съществуване, но когато ми се обади тогавашната директорка на училището Тодорина Атанасова, не се колебах нито секунда и с удоволствие приех да направя филм за това.

Темата на този проект, озаглавен „Еврокар” / тоест Европа-Кариби /, се нарича „културно наследство и съвременност”-дълъг и донякъде сложен термин, зад който простичко казано всичко се свеждаше до крилатата фраза: ”Да разкажем за нашите разлики и да изживеем нашите прилики.”

Жан-Жак Перен, директор на колежа „Тервил” от Мартиника сподели пред моя микрофон следното:”Този проект на обмен с ученици от България се получи, защото търсехме партньор за нашите европейски класове, за да могат нашите ученици да общуват с други младежи, по възможност на английски език. А тъй като в училище „Дамян Груев” децата си служат и с френски, и с английски език, така престоят ни тук е още по-полезен. Проектът е интересен за нашите ученици поради множество причини. На първо място за това, че се срещат с младежи от друга култура, от друга цивилизация и ще разширят кръгозора си, защото ние живеем на сравнително малък остров. Европа е далеч, ние сме част от континента, но различията са такива, че е важно да имаме контакти и обмен. Тук нашите деца / имам предвид и децата от България, и децата от Мартиника / работят по проект, който има за цел да изследва различията в техните култури и обичаи, но това същевременно е възможност за тях да открият и какви са приликите между тях, защото това са младежи на възраст между 14 и 16 години, които живеят в свят, в който нещата си приличат въпреки всичко и между младите хора приликите съществуват. Петнайсет дни в България и 15 в Мартиника ще създадат връзки не само между тях, но и между нашите две страни.”

Първото място към което се отправи веселата, шумна група бяха пистите на Витоша-първата среща на мартиниканчетата със снега и ските. След многократни падания и още повече смях, те бяха настанени в една от хижите. Последваха занимания с географски карти и компютри, а вечерта се проведе състезание по танци-хоро, ръченица и салса. Какво по-добро начало за едно бъдещо приятелство……..

Аз също бях много любопитен какво ще излезе от този проект-все пак това бяха младежи от места твърде далеч едно от друго, израсли в напълно различна среда, рожба на различни култури и традиции…….

Записах и първите впечатления на гостенчетата, ето едно от тях, на Максанс Верон: „Българите не са много различни и са добри хора. Единствената разлика е езикът, даже дрехите ни не се различават особено. Като цяло всички са симпатични, така че няма проблеми. А снегът за мен не беше изненада, бях виждал сняг, защото преди живеех във Франция-със студа беше малко трудно, но въпреки това интересно.”

Придружих групата при посещението им в Копривщица и старинната част на Пловдив, където младежите от Мартиника имаха възможност да се докоснат истински до забележителното минало на България- още една от целите на този образователен проект. Най-добрият начин да се запълнят белите полета на незнанието, да видят с очите си, че животът в ежедневието много прилича на този във Франция. Едно от момчетата, Жулиен Волшед откровено сподели учудването си от нещо твърде делнично и обичайно за България. Ето какво каза той: ”Това, което ми се стори странно тук, бяха трамваите. Не знаех, че ги има. Може би защото мислех, че трамваи има само във Франция, Англия и останалите западни страни, а в България и Русия използвате друг транспорт. Това наистина ме изненада.

Приликите са в поведението. Мисля, че се държим по еднакъв начин- с учителите, например, обличаме се еднакво, изобщо приличаме си по всичко. Освен това хората са много мили.”

После мартиниканчетата си заминаха, а месец по-късно групата българчета и аз като придружител отлетяхме за Мартиника. Необходими бяха девет часа от Париж до там и се шегувахме, че това е най-дългият вътрешен полет в света, защото островът е част от територията на Франция.

Не съм в състояние да ви опиша посрещането на аерогарата на Форт дьо Франс, най-големият град на Мартиника, където приключението щеше да продължи- радостно вълнение, даже сълзи и много смях. Беше се родило неподправено приятелство.

Първото място, което посетихме беше колежът „Тервил” в градчето Шелшер, потънал в тропическа растителност.  Именно в него учеха мартиниканските младежи, които посетиха България.

Първото, което се хвърля в очи бяха добре поддържаните сгради, както и двора на колежа, но това не е учудващо, защото длъжността „учител” във Франция се ползва с истинско уважение и за образованието се полагат съществени грижи.

Макар и много по-малък от България остров Мартиника имаше какво да предложи на нашите момчета и момичета- богата и сложна история, за която ще стане дума малко по-нататък, екзотика, различен бит, обичаи и, разбира се, климат. Беше ми интересно и на мен, да не говорим за децата, които всеки ден и час научаваха нещо ново.

Един от най-приятните и забавни моменти беше когато и домакините, и гостите облякоха традиционни креолски костюми, които еднакво добре подчертаваха хубостта на българките и екзотичната привлекателност на мургавите мартиниканки. Ярките цветове бяха в чудесна хармония с буйната растителност на острова, какъв по-добър случай за снимки за спомен.

Тук се убедих, че пребиваването на българските младежи в Мартиника не е просто образователен експеримент, а проект с голямо международно значение. Това беше причината колежът да бъде посетен от един високопоставен гост-началникът на инспектората по образование на Мартиника по онова време, господин Марсел Марибото. В непринуден разговор той с любопитство се заинтересува какви разлики и прилики откриваха участниците-помежду си, между своите страни, обичаи и култури.

Последва посещение на кметството в Шершел-официална сграда , на чиято фасада можеше да се прочете, както навсякъде във Франция, прочутата фраза: ”Свобода, Равенство, братство”. Скептиците биха намерили тази среща донякъде протоколна, но не и аз, защото домакините не скъпяха своето дружелюбие и топлота, а младежите от Мартиника и България-своето вълнение. Освен информация за градчето и за образованието, нашите научиха подробности за благородното дело на Виктор Шершел, посветил живота си на борбата за отмяна на робството на острова. Точно затова благодарните потомци на някогашните роби бяха нарекли градчето на негово име.

После поехме на път, за да разгледаме както трябва острова. Показаха ни църква, за която твърдяха, че е копие на прочутата катедрала „Сакре кьор” в Париж.

Мартиника е един от малките Антилски острови. Както вече стана дума, той е отвъдморска територия на Франция, макар че не винаги е било така. Официален език е френският, но пленява най-вече със своята екзотика. Особено колоритни са пазарите и панаирите, един от които успях да посетя. Точно на тези места може да се долови същността на мартиниканците, тяхната душевност, да се запознаеш с бита, обичаите и вярванията им. Очевидно за местните хора пазарите бяха не само места, където предлагат стоките си, но и средища за общуване с приятели. Тук може да се долови и нещо друго, ароматът на Мартиника-смесица от тропически ухания и солен привкус от морето.

Когато първите европейци достигнали бреговете на Карибските острови, не без основание ги сравнили със самия рай- пищна растителност, вечно лято, гъмжащи от риба изумруденозелени води. Историята твърди и аз съм склонен да го вярвам, че когато Колумб зърнал за първи път тези брегове, с възхищение изрекъл думите:” Най-хубавата земя, която моите очи някога са виждали!!!” А те били виждали твьрде много земи.

Питах се какво беше пленило колонизаторите и кое ги беше накарало да воюват, вплетени в дългогодишни войни за подялба на островите? Във всеки случай не е било обилието от злато. Антилите по-скоро разочаровали още испанците с незначителните находки на този метал. Но един от възможните отговори, поне за мен, се оказа ботаническата градина, носеща името „Болата”. Беше очевидно, че най-голямата ценност на островите е тяхната пищна природа.

„Болата” била отворена за посетители през 1986 година и веднага се превърнала в притегателен център не само за гостите на острова, но и за неговите жители, защото можели да получат пълна представа за богатството от растителни видове, по-голямата част от които запазени единствено в нея. Разнообразието е наистина поразително-от тропически палми, през екзотични цветя със странни форми и багри, до огромни фикуси /цели дървета /, рододендрони и мангрови храсти, които отлично виреят на солени почви. Освен ендемитите обаче тук са култивирани растения от почти цял свят. Има представители от Китай и Япония, Еквадор и Бразилия, Иран, Индия, Малайзия, Виетнам, Нова Зелондия, индонезийският остров Ява и бог знае още откъде!!! Човек трябва да се озове тук, за да разбере защо наричат Мартиника и „островът на цветята.”

Очевидно всички тези растения бяха намерили прекрасни условия да виреят тук и основна причина за това е географското разположение на Мартиника. Островът е център на „дъгата” на  малките Антили. Дължината му е само 60 километра, в най-тясната част едва 15, климатът е мек и влажен, а средногодишната температура 27-28 градуса по Целзий. Наистина би бил сравним с Рая, ако не страдаше периодично от набезите на разрушителни циклони и урагани. За щастие, нашето посещение съвпадна със сухия сезон. „Болата” е място, където думите са излишни, времето отлита неусетно, красотата и пищната зеленина сякаш те връщат във времето, когато светът е бил млад и неосквернен от делата на Човека.

Островът уж е малък, а се оказа, че едва ли ще успеем да видим всичко. Отправихме се към музея със звучното название „Дом на тръстиката”. Става дума, разбира се, за захарната тръстика. Музеят се оказа изключително интересен, съхранил старинни документи, автентични фотографии и най-вче пособия и машини. Беше много любопитно да се види всичко това, особено за нашите младежи.

Наблизо се оказа и дестилерната „Сент Джеймс”. От захарна тръстика, както е известно, се добиват освен захар още десетки други продукти, но вероятно най-важно за острова е производството на ароматен ром. С особен интерес групата посрещна дегустацията на тази прекрасна напитка. Не изглеждаше твърде възпитателно, но подобна оценка би била подценяване на качествата на тези чудесни момичета и момчета, които съвсем скоро щяха да поемат истинска отговорност за своите действия. А ще могат да го направят само ако са добре информирани.

Но ако за едни захарната тръстика е благословия, за други тя се превръща в проклятие. На всички Карибски острови тя вирее прекрасно и се превръща в истинско богатство, но някой е трябвало да я обработва и именно с плантациите е свързана най-срамната търговия в човешката история-с хора. Райският остров се превърнал в истински пъкъл за нещастните африканци, които оковани във вериги са били докарвани до тук, полузадушени в трюмовете на робовладелските кораби, за да се трудят на безкрайните плантации.

Идилично и романтично изглежда днес имението „Пажри”, където е родена Жозефина, съпругата на Наполеон Бонапарт, но разкошът му се дължи на труда на безчислено количество хора. Даже и днес техните потомци не помнят с добро някогашната императрица, защото тя била фанатичен привърженик на робството. Доказва го и центърът на Форт дьо Франс, където е нейният паметник. Той е без глава, а шията й е оцветена с червена боя, което прилича на кръв. Казват, че няколко пъти била изработвана нова глава за статуята, но на следващата сутрин я намирали отново отделена с ярост от тялото. Накрая я оставили така, както я видяхме и ние. Презрението и безграничната омраза заслужено я преследваха даже в отвъдното.

Разгледахме и една от главната забележителности на столицата, катедралата „Сент Луис”, построена още през 1985 година.

През двете седмици, прекарани на острова се намери време както за плаж, така и за овладяване на морски умения под ръководството на опитни инструктори. Но едно от незабравимите преживявания за нашите момчета и момичета според мен беше посещението на рибарското селце Бельфонтен. Ако за младежите от Мартиника снегът беше неизживяно до тогава от тях приключение, днес беше ред на връстниците им от България да се докоснат до тайнствата на Карибско море и до един традиционен начин за улов на риба, практикуван тук столетия. Когато започна изтеглянето на хвърлената мрежа емоцията им можеше не просто да се усети, а да се пипне. Задружните усилия едва скриваха нетърпението. Какви ли дарове беше приготвило за тях това богато на живот море??? Въпрос, чиито отговор очакваха и мартиниканчетата, и техните връстници от България. Първите вероятно вече си даваха сметка колко трудно е било за техните предци да извличат прехрана от морето, а нашите просто не знаеха какво да очакват. И ето, след много усилия, торбата на мрежата се показа над водата,  вътре имаше нещо наистина голямо, вълнението и стълпотворението бяха неописуеми. Оказа се морска костенурка. В суматохата, единственият възрастен риболовец, някак несръчно я изпусна от ръцете си и тя се гмурна обратно в морето. Разочарованието беше огромно, но това едва ли беше случайност-костенурките тук са защитени видове и тя, изиграла ролята си на атракция, беше освободена.

Сбогувахме се с Мартиника безспорно по-богати от видяното и преживяното. Всъщност смисълът на стореното от този проект е мечта на много велики хора откак свят светува. Може би най-точните думи е намерил в своята книга „Земя на хората” големият писател, мислител и мъдрец Антоан дьо Сент Егзюпери: ”Да бъдеш човек- това означава да бъдеш отговорен, да се гордееш с някоя победа, извоювана от другарите, да чувстваш, полагайки своя камък, че участваш в градежа на света.”

СИМЕОН ИДАКИЕВ