Мианмар - страната на хилядите храмове - Симеон Идакиев

Отдавна знам, че няма страна с проста история, но тази на Мианмар  /бившата Бирма/ е наистина пълна с драматизъм. За древните обитатели на тези земи не е известно много-населявали са ги хора от Източна Индия, Тибет и Китай. Нейната „златна епоха” започва през 1044 година, когато начело на царството със столица Баган застава владетелят Анаврата. Но след неговата смърт през 1077 година, когато царят бил убит, /според летописите случайно/, от див бивол, страната била завладяна от сиамците /днешните тайландци/. В началото на 19 век тук се настанили англичаните, после през 1942 година Мианмар е окупирана от Япония , но след края на Втората световна война британците се завръщат. На 4 януари 1948 година е провъзгласена независимостта, но следва борба на небирманските народи за автономия, гражданска война, военен преврат и едва през 1990 година в Мианмар се провеждат първите парламентарни избори.

Столицата Янгон /някогашният  Рангун / е разположена в Южен Мианмар, в плодородната делта на едноименната река. Въпреки че жителите й вече надхвърлят 4 милиона, това по нищо не личи. Широките булеварди, които го разсичат, са обгърнати от зелени площи, често обрасли като джунгла. Това придава на този град облик доста по-различен от повечето азиатски селища, нежели столици.

Едно от най-интересните места в Янгон безспорно е  „Чайна Таун”. Той е населен наистина предимно от китайци, но пазарите му са предпочитани за пазаруване от всички столичани. И макар често да употребявам в своите текстове  фразата:”Тук се продава всичко мислимо”, не съм бил съвсем прав, защото се оказа, че може да се търгува и с немислимото/ според нашите представи, разбира се /. Убедиха ме пакети с изсушени хрущяли от риби, перките от акула/ макар че супата от тях се счита за любимо ястие за китайците/, приписват им, справедливо или не, даже качества на афродизиак. И още зеленчуци и разни тревички, очевидно подправки, които при целия си уж богат скитнически опит, досега не бях срещал. Но сред тях безспорен фаворит, любимец, беше дурианът, макар че е забранено внасянето му на обществени места и автобуси. Ще попитате каква е причината? Агресивният му аромат на нещо,което сякаш се разлага. Този плод е колкото нашенски пъпеш и името му идва от малайската дума ”дури”, което означава „шип”,поради специфичните бодли.Местните жители /които се делят на такива, които го обожават и които го ненавиждат / казват, че в дуриана са събрани ”вкусът на небето” и „миризмата на ада”. Но макар че го наричат ”Кралят на плодовете”, признавам си, не събрах смелост да го опитам.

Пресилено е да се твърди, че този пазар на открито блести с хигиена, въпреки неуморните усилия на продавачите да отпъждат упоритите мухи, но хората купуваха и охотно хапваха още тук на улицата. Това в цяла Азия е обичайно явление, пък и почти всичко минава през огън. А усмивката на слиза от лицето на продавача, който те изпраща с пожелание за един хубав, спорен ден и, разбира се, те кани да дойдеш отново.

Поспирах се по-дълго пред сергийки, където винаги има клиенти.В зеленото листо се увива ядка от така нареченият”бетел”. Струва стотинки, има, казват, слабо, но осезаемо наркотично действие и е много популярен.Лошото е, че оцветява зъбите и венците, и очевидно предизвиква обилно слюноотделяне. Изглежда така сякаш хората, които го употребяват непрекъснато плюят кръв..Сетих се за една забавна история от Индия…………..”болен е от туберколоза, непрекъснато плюе кръв”.

Наистина не знам откъде да започна разказа си за архитектурното чудо, пагодата Шведагон. Невъзможно е с думи да се опише този комплекс от стотици по-малки от нея, но невероятно красиви храмове, ступи/ тоест малки параклиси / и павильони, изпъстрени с всевъзможни цветове.

Историята на Шведагон пагода е полулегендарна. Тя ни връща 2,500 години назад  чак във времената на Буда Гаутама. На 49-ия ден след като получил Просветлението, при него дошли двама братя от градчето Дагон, които му поднесли медени пити и след като хапнал от тях го помолили за някакъв дар. Буда откъснал осем свои косъма и им заръчал да ги занесат в родината си, като ги поставят в специално построена за целта пагода. Братята така и постъпили-издигнали златна ступа, върху която поставили сребърна, после медна, оловна и мраморна.

С времето Шведагон сякаш била забравена. В 14 век тя била висока едва 18 метра, но бързо достигнала 90, защото всеки владетел я достроявал, стремял се да остави свой отпечатък и тя ставала все по-разкошна и забележителна. Появила се и традицията да я покриват със злато. Казват, че една от кралиците пожертвала 40 килограма злато, равно на собственото й тегло. А нейният богат зет дарил количество, четири пъти по-тежко от самия него. Тогава именно нарекли пагодата Шведагон, ”Златният Дагон”. А около нея, както вече стана дума, били построени още много храмове-първоначално от дърво с изящни резби по фасадите, а после и от други, по-трайни материали.

Шведагон не била подмината от бедите. Главна заплаха били разрушителните земетресения, но след всяко от тях ступата била възстановявана отново, все по-бляскава и разкошна.  В основата си тя е четириъгълна като постепенно и плавно става кръгла във височина. По неписано, но строго спазвано правило, около ступата може да се върви само в посока на часовниковата стрелка.

В Шведагон времето сякаш спира и започваш да разбираш защо толкова много хора-млади и стари, мианмарци и туристи-идват тук- за да медитират, да се помолят  или просто да намерят покой след лудешкото темпо, забързаният, често безсмислен бяг, извън стените на този храм. Да потърсят смисъла на своя живот, докосвайки се сякаш до самата вечност.

Тъй като всеки ден от седмицата според будистките вярвания има свое животно- хората, родени тогава, трябва да положат грижи за него. И едва сега разбрах защо цели семейства, до най-невръстните отрочета, старателно измиваха, поливаха с вода статуите не само на Буда, но и на слонове, тигри, лъвове, и мишки.

Сега, казват, височината на Шведагон достига 100 метра. И още нещо изключително интересно-всяка година тя бива покривана с още един златен слой и сега върху нея има вече 55 тона от драгоценния метал. Разгледах и заснех снимките в музея от връхната й част и с удивление научих, че там са инкрустирани 5451 брилянта с различни размери, най-големият от които е цели 76 карата.

В припадащата вечер, която властно встъпваше в своите права си спомних за поверието, че ако тук, в Шведагон, се помолиш за нещо, то непременно  се сбъдва. И аз пожелах-на себе си, своите близки, на моя и на този народ, на всички хора по света-да бъдат здрави, щастливи и мъдри-като предците, създали шедьоври като Шведагон, които въпреки безбройните беди все пак са удържали победа над забвението и времето.

Мианмар е една от най-гостоприемните страни в Югоизточна Азия и в нея вероятно живеят най-любезните хора на света. Помислих си това, когато се събудих  на едно вълшебно място, запленен от тишина, красота и спокойствие. Смятах да се отправя към Маунт Попа, която местните хора наричат ”Планината на боговете”.

Посетих много храмове в тази страна и навсякъде се чувствах добре, защото неизменно ме посрещаха с усмивка и уважение. Така, както учи Сидхартха Гаутама, наречен просто Буда.

Първото, което срещаш край всеки храм в Баган, са невръстни девойки, които се опитват да продадат нещо на туристите, но не натрапчиво, а гостоприемно и без просия-както е в много от съседните на Мианмар страни.

Нямам представа колко получаваха за труда си момичетата в една работилничка, в която се произвеждаха изумително красиви предмети от бамбук-едва ли беше много, макар че цените на готовите произведения съвсем не бяха ниски. Очевидно им беше забранено да говорят с посетителите, потенциални клиенти, но навън беше удоволствие да се общува с тях и да те облъхне тяхното гостоприемство и внимание. Спомних си възторжените думи на чужденец, опитал се да опише това усещане с думите:”Колкото и поразителни и великолепни да са храмовете на Баган, тези девойки бяха по-големи от тях. Защото излъчваха топлина!!!” Но очевидно не беше лесна битката за добиване на насъщния, която водеха тези полудеца.

До идването на будизма народите, живеещи на територията на Мианмар вярвали, че някои хора след смъртта си се превръщат в духове, така наречените

”ната”, които имат влияние над всяка житейска ситуация. За да измолят тяхното благоволение хората организират фестивали и извайват скулптури в храмовете, макар че преобладават изображенията на Буда.

Будизмът е удивително  демократична религия. Посещавал съм храмове на всички вероизповедания и знам, че нехристияните не се чувстват уютно в църква, както неевреите в синагога и немюсюлманите в джамия. Докато в будистките храмове никой няма да погледне накриво изповядващите друга религия или да ги упрекне, че не целуват икона или друга светиня. Тук рядко взимат пари за вход, а снимането е разрешено навсякъде. Единственото, което се иска от посетителя, е да свали своите обувки. И те няма да изчезнат, колкото и скъпи да се…Което не винаги е така другаде. Единственото нещо, което е странно, че местните не гледат с добро око на татуировки на Буда. Едва ли някой ще направи проблем, но покрийте тези татуирани места по тялото си.

Маунт Попа, родена от вулканите и устремена към небето,изглеждаше особено добро място за обитаване от духовете”ната”или от боговете на планината.

От подножието на хълма тръгваше стръмна стълба, по която не е лесно да се изкатериш догоре, защото си сподирен от безброй свещени маймуни. Край стъпалата пулсира живот, самобитен и пъстър, може даже да се хапне в импровизирани ресторантчета.

И най-после се озовах на върха с прилепени един до друг малки храмове, окичени със звънчета, които по традиция трябва да удариш, за да известиш небето за своето присъствие. Предание твърди, че ако на тази площадка се помолиш усърдно, ще се сбъднат всичките ти мечти. И аз отправих мислено молба към добрите духове на Маунт Попа и към боговете да помогнат на  дружелюбните хора на Мианмар и да направят така, че те да живеят в мир, любов и ако не в благоденствие, то поне да не си лягат гладни вечер

Бях чувал за Баган- долината на хилядите храмове и отдавна исках да я видя, но когато това наистина се случи, не можех да повярвам на очите си. От двете страни на пътя, във всички посоки, докъдето поглед стига, се редяха стройните силуети на свещените ступи, с най-различни големини, цветове и форми-поставени тук сякаш от ръката на самия Буда. И въпросите напираха сами:”Защо именно тук? Кой ги е строил и поради каква причина?” Оставаше да потърся и да науча отговорите.

Помогна ми моят симпатичен гид Мин Хан, ако произнасям правилно името му, което никак не е сигурно в тази страна. Той не само знаеше много, но и обичаше истински града, в който се беше родил и едноименната долина.

Отправихме се към може би главната забележителност на Свещената долина.

Пагодата”Шуезигон”или „Швезигон”, както е по-популярна сред туристите, е на около 4 мили североизточно от древния Баган. Вижда се отдалеч, защото е висока около 50 метра и е също толкова широка в основата си.

Владетелят, за който вече споменах, Анаврата, поискал от Шри Ланка зъб на Буда и когато го донесли кралят бил посъветван да построи пагода, в която да го съхранява. До края на 11 век тя била пищно украсена и позлатена, а около нея възникнал комплекс от многобройни по-малки храмове.

Щях да установя, че по-голямата част от храмовете в Баган са построени от тухли, които не са най-добрият материал за тропическите зони, но тази долина прави изключение с ниската си влажност. Сигурно затова температурите, макар и високи, не бяха толкова мъчителни. Питах се какво ли е по време на дъждовния период? А може би тайната на съхранението се криеше в добре изпечените тухли, устояли векове на климатичните промени или на мазилката, следи от която можеше да се съзре по фасадите им.

Не мога да нарека гледката отвисоко към долината с безчислените храмове другояче освен мистична. Съзнанието отказва да повярва на очите, че всичко това наистина съществува. После почудата се сменя с възхищение и изумление. Когато попитах Мин Хан как е станало възможно това, той простичко ми отговори:”Мирни времена и заможни хора, които са решили, че е важно да се погрижат за своята духовност!”Което, уви, не може да се каже/особено що се отнася до второто/за днешният ден на тази изключително красива страна с много сърдечни, но твърде бедни хора.

Но това не намалява въздействието на гледката отгоре. Ако можете, представете си-на площ от 42 квадратни километра са построени 4,447 храма, от които 3,320 са отворени и достъпни за посетители. Няма друго подобно място в света, на което да са събрани толкова много духовни средища. Което е свидетелство за безспорната религиозна всеотдайност на мианмарци и тяхната привързаност към учението на Буда.

Храмовете по един нетрадиционен начин служат на жителите на Баган и днес, като не само задоволяват духовните им потребности, но им помагат и за добиване на  насъщния. Около всеки от тях посетителите биват посрещани от десетки търговци, които любезно, но настоятелно предлагат всевъзможни тъкани и сувенири.

Опитах се, но си признавам, че не успях да запомня имената на всички храмове, които посещавахме. А то не беше и възможно-за мен те бяха почти непроизносими, макар че имаше и няколко по-лесни: Киансита, Умин, Губиаки,  Мануха, Нангая и Бупая. Почти всички са издигнати между 11 и 13 век, като началото било поставено по време на държавата Паган /което е другото, вероятно по-старо име на Баган/.

Съществувала традиция всички крали и кралици, принцове и принцеси, че и обикновени, но по-състоятелни хора, да строят храмове в чест на Буда и в своя прослава. Било, както се казва, въпрос на престиж. За да набавят средства продавали даже своите накити и скъпи предмети. И към небето се устремявали все нови и нови куполи.

Често виждах хора със странно оцветени в пастелно сиво бузи. Оказа се, че е от  дърво, наречено ”танака”, което не се използва за горене, а за козметични цели. Всички жени, деца, че и част от мъжете, старателно втриват праха от мекото стъбло в кожата на своите бузи. Дълбоко убедени, че това я подхранва, предпазва от слънцето, а очевидно го намират и за изключително красиво. Изглеждат малко странни, но безкрайно симпатични.

Последният храм, за който събрах сили през този уморителен, сякаш безконечен, но безкрайно интересен ден в Баган, се казваше струва ми се, ”Суламани”.

Построен през 1181 година той се оказа доста по-светъл вътре от останалите. Името му означава нещо като ”Висша скъпоценност” и е първият и най-важен храм от така нареченият”късен период”/ 1170-1299 година/. Стените вътре някога са били изцяло покрити с фрески-сцени от бита или с религиозно съдържание. Днес от тях са останали само бледи следи. Но не бива да се забравя, че за поддържане на хилядите храмове са необходими огромни средства, които бедна страна като Мианмар просто не е в състояние да отдели. Между другото, името й идва от две думи:”миан”, което означава”бърз” и „ма”, което се превежда като”силен”. Но тук, в долината на Баган, си помислих, че страната и нейните хора напълно заслужено могат да добавят към названието и определението”религиозен”. Бях съвсем сигурен, че никога повече и никъде няма да видя толкова много храмове на толкова малко място.

Беше време да си ходя, но исках да зърна още едно импозантно зрелище-„шеметният залез” над долината, който щедро обещаваха всички туристически агенции.

Скоро заедно с многобройни туристи се озовах на една от най-високите пагоди и търпеливо зачаках. Леката мъглица обаче, която скоро забули диска на слънцето ми подсказа, че рекламираният, очакван с трепет залез, точно тази вечер няма да се състои.

Местните хора долу бавно се оттичаха към своите домове или с разбираемо учудване / и както ми се стори с лека насмешка/ се взираха към тълпата от чуждоземци на върха. Но те живееха тук, можеха да видят залеза всеки ден, а за нас изкачването си струваше усилието-гледката на настъпващата вечер се оказа щедра награда за него. Ще се опитам да я опиша-чак до хоризонта, докъдето ти стига погледът, към небето като кафяви скъпоценности се въздигаха безбройни храмове-свидетелство за порива на хората към добро и вярата им в справедливостта на Сидхартха Гаутама, наречен Буда,”Просветленият”.В което е смисълът на всяка религия, която трябва не само да носи утеха, но да дарява и надежда.