Португалия - страната на вярата и незабравимите гледки - Симеон Идакиев

Моят разказ за Португалия ще започне  от едно свято място, което всяка година привлича милиони хора от цял свят. Разбира се, става дума за Фатима.

Трябва да ви кажа, че усещането при вида на ревностните поклонници, които на колене изминават стотици метри е непредаваемо с думи-едновременно тържествено и вълнуващо.

Според поверието, през 1917 година в местността Кова да Ирия, от 13 май до 13 октомври, Дева Мария се явява шест пъти на три деца-Лусия и нейните братовчеди Жазинта и Франчишку. Запазени са техни снимки от онова време, на които се вижда и първият параклис. Светата Дева предупредила чрез тях хората, че ако не се поправят нравствено Бог ще ги накаже с война, по-страшна от Първата световна. Предсказала и раждането на комунистическата идеология, която щяла да посегне на църквата и свободата на хората, както и покушението над папа Иоан-Павел Втори.

Казват, че всички тези твърдения били проверени от църковните власти и признати за истинни. Други казват, че това е много добър начин да се печелят пари, което си е истина. Доказват го безбройните магазинчета, пълни със статуетки на Богородица. Но е факт, че тук никога не секва сякаш безкрайната върволицата от хора, носещи гигантски свещи, чиито аромат отлита към небето като свидетелство за тяхната вяра.

През февруари 2005 година в Португалия бе обявен национален траур и причина за това бе кончината на приелата монашески сан сестра Лусия-последното от трите деца, свидетели на появяването на Дева Мария. ”Жената от Фатима”, както я наричаха, почина на 97 годишна възраст в манастира на град Коимбра.

На това място е построена най-голямата засега катедрала в Португалия, посещавана от над 2 милиона поклонници годишно. И тя, и площадът напомнят за храма”Свети Петър” в Рим. Служби има ежедневно, но най-тържествени са те на 13 май, когато над 100,000 души от десетки страни се стичат тук, за да се помолят на Божията майка. И да запалят свещ.

Но ако Фатима дължи съществуването си на чудо, то столицата Лисабон се е появила и развивала благодарение най-вече на река Тежу, чиято делта прекрасно се вижда от крепостта Сао Джордже над града. Обилието от вода, плодородната земя и мекият климат били причината още 1,500 години преди Христа тук да се появи удобно пристанище. А днешният му разцвет е плод може би отново на божествена намеса  и не случайно благодарните португалци бяха издигнали огромна статуя на левия бряг на Тежу, която сякаш ги благославя. 1200 години преди новата ера тук се настанили финикийците, които го нарекли ”вълшебно или благословено” пристанище.

Градът нараства и се развива , попадайки във владение на римляни, маври и испанци, преживява нахлуването на Наполеоновите войски, земетресения, пожари, епидемии на чума, че и Светата инквизиция.

След римляните тук се настанили вестготите, а после мюсюлманите когато в 174 година градът паднал, за да остане почти четири столетия под тяхна власт. Но това не му се отразило само отрицателно, защото попаднал в орбитата на арабската култура, в частност архитектура.

Отвоювал го обратно през 1147 година Афонсу Енрикеш Първи с помощта на немски, английски и фламандски кръстоносци. Джамиите били разрушени и на тяхно място издигнали християнски храмове. В средата на 13 век Афонсу Трети преместил тук столицата от Коимбра.Но за мен по-важно беше друго, че от всяка точка на крепостните стени се откриват прекрасни панорами към Лисабон. Съветвам и вас да се покатерите догоре, защото оттам прекрасно се виждат кварталите Байша, Грасу, Алфама, Байру Алту, както и огромното устие на Тежу, която се влива в океана.

Спускането от крепостта надолу също е своеобразно пътешествие в миналото на Лисабон. На победените маври било разрешено да останат в града. Фреска, сътворена от керамични плочки, прочутите”азулежуш”, пресъздава сцена от отвоюването на града.

По тесните улички буквално препускат малки пъргави трамвайчета-неотменна част от чара на стария град. Можете да вземете и едно от тях, което бързо ще ви изведе на площад Дон Жоао Първи, по-известен като „Фигейра”. Казват, че до 1949 година тук бил един от предпочитаните пазари от жителите на Лисабон, който въпреки тяхната съпротива бил преместен. Така там останала само самотната статуя на Жоао Първи.

Но площадът е често посещаван поради многото си модни магазини.

Безспорен център на града е не Фигейра, а Росиу, чието официално название е площад „Дон Педру Четвърти”. Застила го хитроумно измислена мозайка от чернобели каменни блокчета,която създава измамен зрителен ефект, все едно че е вълнообразен.  Някога на него се извисявал дворец, в който кралят приемал чуждестранните посланици, а  по-късно в него се нанесъл страховитият съд на инквизицията. Днес мирно шуртят два изящни фонтана,които сякаш охраняват колоната,увенчана от статуя на Педру Четвърти, провъзгласил независимостта на Бразилия.

Следващата забележителност, която не бива да се пропуска в съседния квартал Байша  е металният асансьор на Руа Ауреа, наречен Санта Жушта . Той съединява Байша с Байру Алту. Едни казват, че бил проектиран от самия Густав Айфел, други-че е дело на Раул Мение де Понсар. На мен ми се стори по-важно друго-че построен още в далечната 1901 година, той безотказно си работи и до ден-днешен.

За мен обаче най-изящното архитектурно творение на Лисабон ще си остане  сградата на манастира Жеронимуш. Както е известно, в края на 15 век, благодарение на Великите географски открития, настъпила ерата на разцвета на Португалия. През 1502 година, тук в Белен, мястото откъдето Васко да Гама се отправил със своите каравели към Индия, крал Мануел заповядал да бъде вдигнат  храм за монасите от ордена на Свети Йероним в знак на благодарност за успешната експедиция. Зданието,построено в стил, получил заради краля названието ”мануелиньо”, предизвикало сензация още в тогавашния свят, но и днес, 500 години по-късно, си остава най-величественият архитектурен паметник на столицата.

Невъзможно е да се разкаже с думи за този манастир, да бъде описана неговата богата украса  от готически и романски прозорци, великолепни витражи, изящни скулптури, релефи и емблеми. Това трябва да го видите с очите си. Веднага след входа в ляво е гробницата на Васко да Гама, великият мореплавател, установил търговски контакти с Изтока.

Тук е намерил вечен покой и знаменитият португалски поет Луис Камоеш.

В главната капела са гробниците също така на кралете Мануел Първи и Жоао Трети, на кралиците Мария и Катарина. А куполът е украсен не с друго, а с бронзовите гербове на каравелите, извършили пътешествия към бреговете на Индия и Бразилия.

В църквата се провеждат не само традиционни богослужения,но и церемонии при различни тържествени случаи.

Трябва само да се пресече булевардът, който не случайно носи името Индия, за да се види прочутата мозаечна карта на света. Показвана с гордост на всеки турист тя нагледно илюстрира, че през 15 и 16 век Португалия е била наистина водеща страна във Великите географски открития и буквално за броени години  се превръща в колониална империя с владения в Източна Африка, Бразилия, Индия и Югоизточна Азия.

Основна заслуга за тези изключителни постижения имал принц дон Енрике, по-известен като Хенри Мореплавателя. Неговите флотилии от каравели с триъгълни платна-бързи и издръжливи малки корабчета-всяка пролет напускали Лисабон, за да стигнат все по-далече.

Не може да не се снимате за спомен пред паметника на първооткривателите във формата на кораб с издути платна, който увековечава подвига на хората, допринесли за величието на страната. На носа е принц Енрике, следван от картографи, математици, астрономи, корабостроители, оръженосци, щтурмани и капитани, учени, мисионери и хроникьори-всички, които са взели участие в откривателската епопея.

Няколкостотин метра по на запад е и кулата Белен, обявена от ЮНЕСКО заедно с Жеронимуш за паметник на културата със световно значение. Те са и единствените  две сгради, оцелели след катастрофалното земетресение през 1755 година, което сринало Лисабон. Построена между 1515-1521 година също в прочутия архитектурен стил ”мануелиньо”, тя е не само красива, но е играла важната роля на врата към пристанището,респективно към целия свят. Някога се намирала в средата на реката, но след земетресението огромните приливни вълни донесли толкова пясък, че тя се озовала на самия бряг.

Пак там наблизо може да се види и един самолет-хидроплан, поставен на пиедестал. Още едно свидетелство за неспокойния приключенски дух на португалците. Макар и с тегло само 2,500 килограма и скорост 115 километра в час, през 1922 година двама смели военни пилоти се отправят с него на рискован полет през Атлантика и благополучно достигат Бразилия.

Разбира се, не пропуснах и Кабо да Рока-„Носът на съдбата”. Това е най-западната точка на континентална Европа. На него се издига голям каменен кръст и когато се изправите на скалата, в чието подножие се разбиват вълните на Атлантика и вие ще се  изпълните с възхищение към смелите синове на Португалия, които със смешни по размерите си кораби тръгвали към неизвестното и своята съдба именно от този бряг, от тук, според сполучливия израз на Луис Камоеш „където земята свършва и започват моретата.”

Ще споделя с вас  спомените си и от Гибралтар, към който се отправихме след като напуснахме Лисабон. Беше много отдавна / 1978 година /-плавахме с яхтата „Тивия” около Европа на път към България. Бяхме седмина-Дончо, Юлия и Яна Папазови, както и екипаж от четирима души от БНТ, сред които и моя милост.

На траверс остана испанският град Кадис. Имахме намерение да се отбием в него, но времето беше чудесно, затова продължихме напред към Гибралтар.

Отдалеч Скалата-барутен погреб, е импозантна. Откъсната от Испания, тя винаги е служила на Марс. Древните гърци я наричали Херкулесовите стълбове, а арабите-Джебелат-Тарик. Висока е 429 метра. И до днес Англия и Испания враждуват за парчето земя с площ 6 кв.километра. На върха непрекъснато се въртят локатори, при необходимост, казват, оръдията в издълбаната, почти лишена от зеленина скала могат да прострелят всяка точка. На пистата, част от която построена във водата на залива, непрекъснато кацат и излитат самолети, като за целта бариери спират колите, които трябва да я пресекат, за да продължат пътя си.

Апетитите към Скалата винаги са били огромни, спорът е стар и деликатен, защото след  проведените допитвания / доколкото знам /, по-голямата част от населението й е изразило желание да остане във владенията на Англия.

Имахме и едно не много приятно, но донякъде забавно преживяване там. Пак да припомня годината,  1978-ма / Когато акостирахме, на кея вече ни очакваха. Щом заглъхна двигателят, на палубата стъпиха двама хладно любезни англичани. Бяха категорични.

-Не можете да останете тук повече от няколко часа. Имате право само да заредите с вода и гориво. Слизането на брега е забранено!

/ Нямахме визи /

Вече беше нощ. След дълги увещания направиха отстъпка-Дончо и Джу могат утре да прескочат до града, за да купят продукти, а останалите трябваше да останем на яхтата. Служителят от яхтклуба беше далеч по-доброжелателно настроен. Когато платихме таксата, той подаде квитанцията и деликатно се осведоми:

– Няма ли да имате неприятности в България, че сте били в Кралския яхтклуб?

Уверихме го, че няма от какво да се тревожи, но недоверието остана в очите му.

От съседната яхта с любопитство следеше развоя на събитията среден на ръст човек, с рижа брада и весели очи. Когато погледите ни се спряха на него, той подхвърли:

-Проблеми, а? – после шепнешком добави – Безумни формалисти са тези англичани-избухна в смях и шеговито се представи – Ив, французин. Ваш идеологически враг.

След половин час Ив и съпругата му бяха превзети от нашето гостоприемство. Малко след това ни поканиха у тях. Яхтата им беше далеч от лукса на махагоновата „Тивия”, но вътре имаше пиано. Джу вдигна капака и в тясната каюта се разля носталгичната, скъпа на сърцата ни мелодия на „Хубава си, моя горо”. Всеки пееше както може и ако ние спечелихме двамата французи с нещо за България, това не беше с виртуозност на музикалното изпълнение, а с вложеното чувство.

Такъв е споменът ми от Гибралтар…..

Навсякъде в Португалия можеш да срещнеш отгласи от онова минало, когато дните са текли бавно и безметежно и се редували празници с религиозни процесии, съпровождащи светците-покровители. И че може би отдалечеността и изолацията на тази страна е причина за стремежа на нейните синове към неизвестното! Португалските мореплаватели в края на 15 век сигурно са знаели, че ги очакват не само открития, но и опасности, на които може да ги подхвърли неведомата съдба-бури, зло от глъбините на океана и може би краят на света там някъде зад видимия хоризонт!

Всяко историческо събитие очевидно е калявало характера на португалците и не се е отразявало пагубно на техния нрав, меланхолия и страсти-да не говорим за песните „фадо”, в които тъгата често се преплита със сълзите на радостта.