В този материал няма да ви разказвам за градове като Белград или Нови Сад, които повечето българи със сигурност са посещавали и познават, но ви обещавам да научите повече за места, за които може би даже не сте и чували. Смятах, например, че с нищо не може да ме изненада равнината на Войводина, която изглежда безкрайна във всички посоки, но не бях прав . Когато зърнах замъкът, наречен отгоре на всичко “Фантаст”, си казах, че това не може да бъде, че е плод на въображението. Толкова нереален изглежда той, сякаш появил се по приказен начин, като чудо, от нищото.

А всъщност то си е и така, защото е въплътената в реалност мечта на Богдан Дунджерски от най – богатата фамилия на Войводина, живял в края на 19 и началото на 20 век.

Основната сграда е с изключителна архитектурна стойност, необичайна смесица от стиловете барок и романски неокласицизъм. Има две кръгли и две куполни кули, но над всичко доминира най – голямата, изградена по модел на средновековен замък.

Сега дворецът е превърнат в хотел – прекрасно място за почивка с красивия си парк, малкото естествено езеро, с тишината, уединението и спокойствието, които предлага.

Помислено е и за единението с Бога, всеки може да се помоли в черквата “Свети Георги”.

Наблизо са и конюшните, където и днес се отглеждат стотина расови коня, гордост отколе на замъка. И сега човек може да ги наеме – за езда, разходка с файтон през лятото или с шейна през зимата.

Дворцовият комплекс е оригинална симбиоза от изкуство и традиция, както и туристическа атракция, която всеки пътник открива с разбираема почуда след еднообразието на безкрайната равнина.

Не би било пресилено да се каже, че всичко тук около градчетата Нови и Стари Бечей е свързано с името на река Тиса. Тръгвам от Тиски кей, току – що напуснал хотела” Тиски цвет “, но само хвърлих око на спортния комплекс, кафенетата и ресторантите на брега. Защото ме привличаше неудържимо най – вече спокойната красота на реката, изтъкана от пасторалната гледка на полюшващите се лодки, и отблясъците на слънцето върху водното огледало, обрамчено от чезнещото към хоризонта растително зелено море .

Така изглежда дълбоката провинция, но тя само на пръв поглед е такава, защото Нови Бечей е и космополитно място. Просто спокойствието на равнината тук е особено осезаемо.Разположен на левия бряг на реката градът е с богато историческо минало и е съхранил много ценни паметници. Причината може би е в това, че до 30 – те години на 20 век е бил най – важното място в Банат, защото именно оттук се е изнасяло жито за голяма част от Европа. Ако се върнем още по – назад във времето ще открием, че през 1830 година пак тук е основано театрално училище, положило основите на бъдещия Сръбски народен театър в Нови Сад. В Нови Бечей са родени и много знаменити личности , дейци на науката, културата, изкуствата – като композиторът Йосиф Маринкович, в чиято памет и до днес се организират ежегодни музикални празници.

И тук, както и в цяла Войводина, в мир, толерантност и взаимно уважение съжителстват унгарци, сърби, румънци и люде от кой знае още колко други националности…..

Но административният и културен център на тази област от Войводина все пак си остава Стари Бечей. Селището се споменава в писмени документи още в 1238 година. Географското му разположение е великолепно, защото е на кръстопът – тук се срещат железопътните, автомобилни и водни артерии на Банат. В центъра са съхранени грижливо и с любов множество архитектурни паметници, монументални църкви, но се откроява Паметникът на свободата, посветен на борбата на жителите му през Втората световна война срещу фашистките окупатори.

Онова, което наистина ще запомня, са хората тук, както и в цяла Войводина – сърдечни, усмихнати, толерантни и изключително гостоприемни.Трябва да се потопи човек в това море от култури, обичаи и религии, за да разбере колко точно е другото название на Войводина – “малката Европа”.

Моят разказ за Войводина би бил непълен без така наречените”салаши”. Названието е от унгарски,но всъщност става дума за земеделско стопанство, ферма с необходимите сгради/ винаги в центъра на обработваемата земя/, техника и животни.На мен това ми се струваше нелеко занимание, но стопаните,чиито наследствени салаши бяха на повече от сто години твърдяха, че не ги е страх и са готови да обработват много повече от тази земя, която имат -–необходима била само добра организация.Увереност, която вдъхва оптимизъм и надежда.

Но посещението в доста богатата ферма на Имре ме убеди, че работата не е тъй проста. Той беше създал наистина ефективно стопанство. Любопитно ми се стори, че неговите животни могат не само свободно да се разхождат, но и да се къпят в малкото езеро. Стопанинът ми обясни, че се е опитал и успял да “затвори”, тъй да се каже, производствения цикъл. Екологично чистата продукция, добивана в салаша, се предлага на гостите в оригиналния ресторант – вятърна мелница. Всички, които са го посещавали твърдяха, че вкусът на ястията е неподражаем. Но той се оплака, че едва се справя, защото не били много онези, които можели да си позволят вечеря там, въпреки умерените цени. Все неща и на нас до болка познати, както се казва в популярния анекдот” Проблемът не е в парите, а в тяхното количество”.

Салашите са пазители на стари интересни традиции.Отстрани картината на селския живот изглежда идилично – романтична, редували са се работа, почивка и веселие, салашът е бил едновременно дом и работно място.

Златният период на салашите бил между 1890 – 1910 година.Днес те постепенно и все по – успешно се превръщат в модерни ферми или атрактивни туристически обекти.Онова, което на мен ми се стори най – важно беше, че никъде във Войводина не съзрях пустееща, необработена земя……

Голямото ми откритие във Войводина все пак беше Сомбор. Град за който знаех твърде малко, почти нищо. В центъра са съсредоточени ценни и интересни сгради, свидетелства на богатото му минало. Не могат да се изброят всички, но все пак трябва да се споменат черквата с двете внушителни кули “Свети Георги”, историческия музей, градската библиотека, народния театър, тъй наречената Пашина кула, за която се предполага, че е някогашен харем. История, въплътена в камък, която пази и помни миналото.И още нещо, което ми се струва наистина важно – многобройните храмове на различните вероизповедания се ползват със защитата на държавата и на тях се гледа като на важни исторически паметници.И с право, защото разнородните култури, дали си среща тук, са се развивали и обогатявали взаимно.

Две думи ще кажа и за образованието във Войводина. То се осъществява на пет езика – сръбски, унгарски, словашки, румънски и русин/ски/. А културните дружества, които запазват народното творчество на съответната малцинствена група са над 420. Това превръща Войводина в мултинационално и мултикултурно общество, единствено по рода си в света.

Тук за кой ли път си дадох сметка,че трябва по – често да пътуваме едни към други, за да се опознаем по – добре като съседи.Трябва да се пътува, но не с кола по магистралата, разсичаща плодородната равнина на Войводина или ако е с кола трябва да се отбием по страничните пътища, които водят към градове като Сомбор и Бечей,към спокойното течение на реките Дунав, Тиса и Сава, към резерватите ,чиято тишина се нарушава само от плясък на скочила риба или птичи криле и най – вече към хората на тази земя – толкова различни като етническа принадлежност,а всъщност толкова еднакви в своите стремления, желания и мечти. Защото ако с право наричат Войводина”благодатна земя” именно те са я направили такава.

От Войводина се отправих към сръбската”Света гора”, така е популярна планината Фрушка гора. Всъщност думата „планина” не е съвсем на място, защото най – високата точка е 539 метра, но тук сред необгледната, безкрайна равнина, тя изглежда наистина висока. Дълга 78 километра и широка 12 и половина, с площ от 500 квадратни километра Фрушка гора е национален парк, защитен от закона. Изведнъж се промени всичко – въздухът стана свеж, погледът с наслаждение откри зеленината на гората и си почиваше, приласкан от нея.

Но тук хората идват най – вече, за да открият друг покой, този на душата, търсят единение с Бога. Защото 16 манастира е съхранила Фрушка гора, кой от кой по – достолепен и значим. Много от тях през Втората световна война били разрушени, после възстановени, а няколко от тях усилено се реставрираха и обновяваха.

Аз успях да посетя четири от тях. Започнах от”Шишатовац” – женски манастир с църква, посветена на Света Богородица. И той, и останалите, са произведения на архитектурното изкуство, съхранили през вековете/ както и българските, впрочем / безценни съкровища – книги, ризници, ковчежета с мощи на светци и много други……

Манастирът Ново Хопово, построен през 1576 година е мемориален музей на видния книжовник Доситей Обрадович и по предание е дело на сремските Бранковичи. Тук е работела и печатница, въобще този манастир е бил значимо културно средище няколко века. В църквата му “Свети Никола” се пазят мощи на светец. Казват, че по време на храмовия празник от тях се разнасяло блогоухание, което можел да долови всеки посетител.

Женският манастир Гргетег, строен от 1465 до 1485 пострадал тежко по време на Втората световна война, но по – късно бил възстановен, през 2002 година реставриран и получил като подарък от Хилендар копие на известната икона “Света Богородица Троеручица”.

Много прилики между Войводина и България открих тук на Фрушка гора, но най – голямата ме очакваше в манастира “Петковица”, където ме посрещна с вълнение, светнали очи и вдъхновено слово неговата игуменка, която разказа следното:”Манастирът”Петковица” е посветен на Света Петка Търновска, чиито мощи сега са в Яшин, а са били при вас в Търново, много години. Построен е през 1551 година тук в тази долина на Фрушка гора, на прекрасно място, както виждате –като че ли самото небе се е спуснало на земята в тази божия чаша, сред дивна природа и птичи песни.

Разбира се, забравата през последните години беше причина манастирът да бъде реставриран едва наскоро, а напоследък се обновява и духовно. Събрали сме се ние монахините тук, за да възкресим „Петковица” от мъртвите и понеже е от изключително значение за сръбския народ. И самия народ, и държавата полагат усилия „Петковица” да заживее отново. Хвала на Бога, благодаря ви, че и вие дойдохте. Православен поздрав”Христос Возкресе” за всички наши вярващи – и българи, и сърби. Бог да помага.”

Много неща запомних от Войводина, поне така си мисля сега. Но каквото и да изтрие времето от моята памет, все пак ще остане усещането за ведрост и жизненост. И когато отново се отправя нанякъде, може би при други съседи, отново ще загърбя предразсъдъците, ще зарежа предубеждението и ще взема със себе си само онова, което ми трябва – добрите помисли, слова и усмивката, с която ме дариха Войводина и Фрушка гора.