Нова Зеландия - спомени за неподправената красота

Ще започна с уговорката, че това мое посещение беше сравнително отдавна. Многократно съм искал да отида до там отново, но така и не успях да го сторя поради тривиалната, но твърде важна причина, позната до болка на повечето българи-липса на средства.

Пътуването ми към нея започна от Сидни-Австралия. Самолетът излетя точно в 10 часа сутринта, бързо проби пелената на облаците и в илюминаторите плисна ярко слънце. После видимостта се подобри и някъде дълбоко долу се ширна Тихият океан, чиято блестяща повърхност удивително заприлича на трептяща от обедна жега мараня. От тази височина гигантските вълни приличаха на ситни бръчици върху усмихнатото лице на планетата Земя. След три часа полет отпред бухнаха облаци, които слънцето прониза с огнени стрели, и в паметта ми изплува поетичното название на Нова Зеландия, дадено й от първите маори, които след дълго изтощително плаване зърнали първия признак на суша-Ао Теа Роа / Земята на дългия бял облак /. От птичи поглед изглеждаше много красива и с нетърпение очаквах по-близкото си запознаване с нея.

От Оукланд взех друг самолет до столицата Уелингтън, защото там живееше Вера Доменик-българка, която се нае да ми помогне при пребиваването в страната. Позвъних й още от аерогарата,обади се приятен и любезен женски глас. Разбрахме се да взема такси, което не беше скъпо / особено ако имаш пари в брой от местната валута / и скоро се озовах на нейния адрес. Вера чакаше на улицата-хубава, усмихната и ведра жена. Тя е родена и порасла във Варна. После се омъжила за тукашен жител и вече над 40 години живееше в Нова Зеландия. Българският й език обаче беше чудесен / за разлика от този на някои новоизлюпени емигранти, които само след няколко години в чужбина започват да го говорят с акцент /. Обяснението се оказа просто-винаги, когато успява да събере пари, Вера се отправя към България. Къщата й имаше типична нашенска подредба-книги, картини, плочи, касети, халища и китеници. Преподавател по руски език в университета в Уелингтън, тя беше създала и лекторат по български език. По времето, когато аз пристигнах там й гостуваше още една българка-Таня, която живееше в Белгия.

Отправихме се тримата да разгледаме столицата. През 19 век Уелингтън бил обикновено рибарско селище. Стотици години преди Джеймс Кук големият полинезийски мореплавател Купе акостирал на полуостровчето Мирамар и тук се настанило племето на сина му Тара.

За основател на града обаче се смята Едуард Уейкфилд. Неговият брат Уилям купил от маорите мястото, където днес е разположен Уелингтън за, забележете, 100 мускета /примитивни пушки/, 100 одеала, 60 червени нощни шапчици и дузина чадъри…

Исках на другия ден да летя до района на Роторуа, който ме интересуваше най-много, но Вера мило и естествено предложи:
-Защо не тръгнеш с моята кола? Хем ще вземеш и Таня да види това забележително място. Аз също бих дошла с удоволствие, но няма на кого да оставя възрастната си майка. Нали за снимките е по-удобно да разполагаш с кола и да спираш там, където ти хареса?

Че беше по-удобно, нямаше спор. Трогнах се от това внимание и след кратко колебание приех с благодарност, макар че отговорността беше голяма-чужда кола /”Хонда акорд”/ бърза и мощна, ляво движение и десен волан, но изкушението беше твърде голямо-можех да обиколя целия Северен остров.

Вечерта се запознах със семейство Хилиърд. Мъжът, Ноел, е бял, известен писател, а съпругата му Кири е маорка. Идвали у нас два пъти и бяха влюбени в България. Представиха ми се с български имена. Попитах как са се сдобили с тях и те ми разказха следната история. Няколко дни след пристигането Кири, запленена от природата и хората, се обърнала към Любомир Левчев-тогава председател на Съюза на писателите с думите:
– Много искаме да станем част от България. Как да го постигнем?
– Нищо по-лесно-отговорил той, взел китка здравец, топнал я в чаша вода, тупнал ги по челата с нея и обявил-От днес вашите български имена са Калина и Найден.

Сега беше мой ред да мина през този ритуал. Ноел ми поднесе върху нашенска покривка питка и сол, Кири със сияеща усмивка ме тупна с китка по челото, надяна на врата ми фигурка „тики” / по-късно ще ви разкажа за тяхното значение / и обяви:
– От днес твоето маорско име е Танагата Ахуа /”Човекът, който прави снимки” или „Човекът с въображение”/ .

После двамата потриха носовете си в моя-висш израз на дружелюбност при маорите-и се разделихме. / Няколко месеца по-късно, при поредното им посещение в България, отидох да се сбогувам с Ноел и Кири в парк-хотел”Москва” и пред смяните погледи на присъстващите във фоайето ние с въодушевление потрихме носовете си –за всеобща радост на неволните зрители. /
Тръгнахме с Таня рано сутринта. Отначало внимавах много, макар че да карам в лявото платно за мен не беше новост, особено след пътуванията в Индия и Пакистан. Час след тръгването нямах никакви проблеми, но не отслабих вниманието си, защото навиците, изграждани с години, лесно могат да те подведат. В Индия на няколко пъти, когато умората се натрупваше след дълги часове шофиране, изведнъж установявах, че в моето платно, срещу мен лети някакъв идиот и тъкмо да се надигне справедливият ми гняв, се сещах, че идиотът съм аз.

Бях чел и чувал, че Нова Зеландия е много красива страна, но видяното надхвърли и най-смелите ми очаквания. Суперлативите, изказани за нея, са напълно заслужени. Няколко часа след тръгването зърнахме езерото Таупо. То е в географския център на Северния остров и е най-голямото в страната. Падината, в която се намира, е образувана от вулканично изригване. Още в далечното минало маорският вожд Таматеа забелязал, че земята кънти под краката му и нарекъл мястото Тапу Аеа Руру /”отекващи стъпки”/.

Отбихме се, за да разгледаме и да заснема геотермалната електроцентрала Уайракей. Първите опити за добиване на електроенергия от геотермални източници били направени в Италия в края на 19 век. Уайракей тогава беше втората от този тип в света /вероятно сега са много повече/. Основният геотермален район на Нова Зеландия е дълъг 241 и широк 50 километра. Тук земната кора е много тънка, осеяна е с гейзери, кални езера и горещи извори. За тази централа не се използва никакво гориво. Парата от над 100 сонди, някои от които достигат 600 метра дълбочина, постъпва направо в шестте турбини за високо и ниско налягане, които осигуряват мощност от около 200 мегавата.

Привечер влязохме в Роторуа. Така се наричат и селището, и цялата област. Посетилият я през 1934 година Бърнард Шоу си тръгнал от нея с любопитните думи:”Бях много доволен не само да стигна така близо до пъкъла, но и да се завърна оттам.” За вярващиге англикански пионери този район наистина носел всички характеристики на Дантевия ад-гола земя с оскъдна растителност, прорязана от кратери, осеяна с клокочещи кални езерца и гърмящи гейзери, изхвърлящи вряла вода в наситената със сяра атмосфера. Не случайно една от най-активните области наблизо е наречена още през 1885 година „Вратата на Ада”. От миризмата на развалени яйца не можеш да се скриеш никъда. Въздухът, храната, дрехите-всичко мирише ужасно.

Главната забележителност на Роторуа е гейзерът Похуту, който достига 30 метра височина. Тук научих, че местността била заселена от пристигналите от легендарната прародина „Хавайки” маори с канута Те Ауара-около 1350 година. Сред тях бил Ихенга, който зърнал първо Ротойти / малкото езерце /, а по-късно и Роторуа / в превод-„Второто езеро”/.

Тихоокенските антрополози твърдят, че маорите са дошли на тези острови с канута около VІІІ век, но маорските легенди разказват съвсем друго нещо-че животът се родил от изначалните родители Ранги / бащата небе / и Папа / майката земя /. Техният най-голям син Тане, бог на гората, с огромно усилие през една дълга тъмна нощ ги разделя, украсява Ранги със слънцето, луната и звездите, а Папа- с растенията и животните. Океанът, реките и езерата се родили от сълзите на Ранги, скърбящ за своята любима.

Пак според легендите стотици години преди първите европейци тук пристигнали десет големи канута, чиито имена и до днес се знаят, но още преди тях имало маори, получили името”ловците на моа”. Моа била гигантска / два човешки ръста / птица, прилична на днешното ему. Археологическите данни потвърждават нейното някогашно съществуване. Заедно с изтребването й изчезнали и ловците на моа.

Малко се темите, така спорни, като тази за произхода на маорите. През 19 век учените обсъждали безброй теории-че били скитници арийци, индийци или израелско племе, че са дошли от Месопотамия, Египет или Южна Америка. Но лигвистичните и археологическите факти убедително доказват, че маорите са полинезийски народ, чиято култура-такава, каквато е позната днес-е възникнала сред хората „лапита” / по името на керамиката, произвеждана от тях / в Тонга и Самоа. Предполага се, че точно от този полинезийски район тръгнали първите заселници на Нова Зеландия.
Земята, която достигнали те, била съвсем различна от онова, което били виждали преди. Тя била много по-голяма-1,500 километра от север на юг, и по-разнообразна от от колонизираните преди това острови, с по-скоро умерен, отколкото тропически климат. Това е причината на Южния остров да не могат да виреят традиционните за маорите култури. Освен прилепите други бозайници нямало, но маорите донесли със себе си мишки и кучета, а вероятно-свине и кокошки, които не успели да се адаптират. Но липсата на месо се компенсирала от изобилието на морски „плодове”-риба, скариди, раци, водорасли, китове, делфини и тюлени. Земята осигурявала ядливи корени, имало и много птици. Към всичко това новопристигналите добавили таро, кратуни и черници. Да не забравяме и неумеещата да лети моа, от която съществували 24 вида. Всяка птица осигурявала солидно количество месо, което можело да се сравнява по вкус с това на китовете.

Новозеландските гори предложили на маорите много по-големи дървета от тези на Полинезия. От тях издълбавали големи канута. Развило се сложното изкуство на дърворезбата, ленът осигурявал влакна за дрехи. Имало достатъчно подходящо камъни за тесли, длета и свредели, разнообразни кости за куки, острия на копия и украса, както и обсидиан за ножове. С тези прости средства полинезийците развили тук една от най-значимите неолитни култури.

В средата на езерото Роторуа се намира остров Мокоя, свързан с една красива легенда за маорските Ромео и Жулиета. За разлика от европейския маорският вариант завършва ведро и жизнено, нещо твърде типично за светоусещането на този народ: „Младият вожд Тутанекай се влюбил в девойката Хинемоа от друго племе, която живеела на брега. Любовта му била споделена, но семействата на двамата се възпротивили на този брак. Младите се уговорили, че през нощта, когато от острова долети мелодията от флейтата на Тутанекай, девойката ще избяга с едно кану при него. Нейното племе обаче се досетило за този план и когато прозвучали призивните звуци, Хинемоа открила, че всички канута са здраво завързани. Тогава прикрепила кратуни към ръцете се и с тяхна помощ преплувала студените води на езерото. Преди да отиде при любимия, тя се съвзела от ледената прегръдка на водата в топлия извор на острова, който днес носи нейното име.”

Специален белег за ранг била лицевата татуировка. С остри птичи костици, потопени в пигмент, се правели дълбоки, болезнени разрези. Изключителното изкуство на някогашните татуировчици може да се види днес по мумифицираните глави, запазени в музеите. С това изкуство се занимавали висшите жреци. Високо било уважавано умението на ръцете и често даже вождовете се занимавали с изкуство.

Маорите вярвали, че човекът, изработваните от него неща и предметите притежават своя вътрешна сила, наричана „мана”. Мана има много смислови отсенки: престиж, влияние, власт, но най-важната от тях е сила.

Мъжете обработвали по-твърдите материали-камък, дърво и кост, а жените се занимавали главно с производството на тъкани. Мъжете се смятали за по-висши същества и на жените не било разрешено да се приближават до тях, когато работят. Престъпването на тази заповед било наказвано строго.
Фигурките тики, за които стана дума, в скултурното изкуство олицетворявали дедите и боговете и били изработвани от различни материали, но най-ценен бил нефритът, който се смятал за свещен. Фигурките обикновено се резбовали на колоните поддържащи покрива на къщите за събрания. Често имали дръпнати очи, събрани ръце и уста във формата на клюн. Това вероятно се дължало на вярването, че душите на мъртвите и боговете използват за „превозни средства” птиците.

Маорите били простодушни и дълбоко суеверни хора. Показателна е историята на мисионера Самюъл Марсдън, който пристигнал тук през 1814 година. Всеотдаен евангелист той вярвал, че търговците-мисионери не само ще покръстят маорите, но и ще ги научат на дърводелство и селско стопанство. Маорите наистина се занимавали със земеделие-отглеждали сладки тропически картофи-но нямали никакъв опит в отглеждането на добитък и и зърнени култури. Когато първата пшеница израснала, те я изскубнали, за да търсят храна в корените й. Пак Марсдън бил първият, който докарал коне и крави. Вълнението на маорите при вида на тези животни било неописуемо и скоро се превърнало в паника, когато една своенравна крава се врязала в редиците им. Те я взели за някакво животно със свръхестествени сили, изпратено да ги унищожи. По-късно, когато Марсдън яхнал един кон и обиколил плажа, бил обявен за безсмъртен.

Мисионерите-търговци, на които толкова разчитал той, трудно можело да се определят като цивилизована евангелистка сила, защото по-голямата част от тях се заели главно с продажба на оръжие, пиянство и разврат. Разбира се, имало и щастливи изключения-Томас Кендъл написал първата граматика и речник на маорския език.