Полша, от Гданск до Бургас - Симеон Идакиев

Моето първо / засега / посещение на Полша е неразривно свързано и с докарването от Гданск до Бургас  на известната от плаванията на семейство Папазови  яхта „Тивия”, в което имах честта да участвам и аз. Яхтата, закупена от Българската телевизия и произведена в прочутата корабостроителница  „Джоузеф Конрад”, в която работеше и Лех Валенса, беше двумачтов „Йол” от типа „Конрад-45 А” с дължина 13,65 метра, ширина 3,60 и газене 1,85 метра. Водоизместимостта й е 10 тона, а площта на платната-80 кв.метра. Предвидена е за екипаж от 6 души и предлагаше доста удобства. Височината на каютата позволява свободно да се стои прав, а тежкият 3 тона чугунен кил й придава устойчивост и успешно компенсира дебалансирането от 16-метровата грот -мачта.

В наличност

Полска злота

Продаваме 0,4710 0.454 0,4540 0.471 0,4710

Купуваме 0,4540

Сравнение Известие Добавете към количката

Според мен пътешествието прилича на растението. Всичко започва от семето. Попаднало в добре обработена почва, то бавно и незабележимо започва да се налива със сокове. После се оформя като крехко невзрачно стръкче и пробива с неподозирана сила земната твърд. Когато корените са много и са се впили надълбоко, стъблото става все по-дебело, бързо открива защитата срещу опасния вятър-еластичното преклонение, и оттук нататък оцеляването му е въпрос почти само на шанс, защото все пак си остава зависимо от ниски температури, продължително засушаване или груба магарешко копито. Сега ще разберете защо ви разказвам всичко това….

Един мартенски ден на 1978 година Дончо влезе в отдел „Киноснимачна техника” на телевизията и сякаш между другото рече:

-Да вземем да докараме „Тивия” до Бургас, а!

Така семето беше хвърлено. Ръководството на телевизията горещо подкрепи идеята и съответните документи поеха своя ход. Решихме да докараме „Тивия” по море до България, защото тогавашното обединение „Български морски флот” поиска умопомрачителна сума, за да транспортира яхтата на борда на свой кораб. Освен Дончо, Юлия и малката тогава Яна Папазови в екипажа бяха включени моя милост и тримата колеги: инж. Борис Сирийски, Румен Костов и Петър Андонов.

И до ден-днешен ме побиват тръпки като се сетя за подготовката. Започнахме с храната. Изготвихме списък и за по-бързо всеки тръгна да купува отделно от другите. В резултат на това се оказа, че притежаваме огромни количества консерви само с гювеч, закуска от овче месо и стар фасул. Кой знае защо на Дончо-единственият, който не обичаше сладко, беше поверена грижата за конфитюри и мармалади. Той се справи добре и на борда по-късно бяха натоварени безчислени бурканчета с мармалад от сливи и ябълки. Те благополучно преживяха и обиколките  в следващите плавания на семейството, включително около света, правръщайки се  по такъв начин в първите продукти, осъществили безпрецедентен в историята на кулинарията тур. Но да оставим това.

И така на 25 август с 45 парчета багаж се изсипахме, за ужас на митничарите, на софийската аерогара. Отначало те проявиха интерес към съдържанието на отделни пакети, съндъци и вързопи, но после махнаха с ръка и само внимаваха да излезе бройката.

На аерогара Варшава най-много треперехме за тенекията със сирене. Прибрана в добре закован сандък, обшит с метални ленти, тя издаваше своето съдържание с тъничка струйка, която, за радост на Яна, бързо се превръщаше в малка, ухаеща  на овце локвичка. Но всичко мина добре. Митничарят просто отвори вратата и даже ни помогна да изнесем подозрителния сандък. Умен човек…

И още един спомен съм запазил от пътуването с влак до Гданск. На една от гарите, точно  когато той спираше, срещу прозореца на нашето купе, съзряхме на перона млад човек във войнишка униформа, който се олюляваше като тръстика на вятър и очевидно беше много пиян. На няколко крачки от него стоеше патрул на военна полиция, който го наблюдаваше зорко. Но младежът, макар и с много голямо усилие, благополучно се качи на влака и униформените не направиха нищо. Един от поляците в купето ни обясни, че човек се брои за пиян само ако падне. Така младият юнак в униформа героично отърва ареста и съответните наказания.

В Гданск ни чакаха Дончо и Пешко. Последният само повтаряше”

-Ако знаете, колко е хубава!-ставаше дума за „Тивия”, а Дончо прегърна всички поред и развълнувано каза:

– Страшно се радвам, че вече сте тук.

Валеше през десет минути. В тези последни дни преди отплаването трябваше да се рашет всички проблеми, което изглеждаше невъзможно. Боби и Румен отделяха по няколко часа на ден за снимки. Намерихме време да го зърнем и ние. Градът ни печелеше все повече и повече с изумителната архитектура, сърдечността на хората, строгите силуети на катедралите и поезията на каналите. Мисълта, че е бил сринат почти до основи изглеждаше невероятна, но беше достатъчно да се взре внимателно човек, за да види линията между новия градеж и старите руини-граница, разделяща съзиданието от варварството. И двете дело на човека. Недалеч оттук бе Вестерплате, където през 1939 година проехтяха първите изстрели на Втората световна война. Учебният кораб „Шлезвиг-Холщайн”, използван от хитлеристите като „Троянски кон”, припомни още веднъж на човечеството правотата на старата поговорка: „Когато лъвът си показва зъбите, не дмятайте, че ви се усмихва.”

Всеки час от камбанарията на храма в стария град се разливаше нежна мелодия, която дълго отзвучаваше в тесните улички. Привечер слънцето обагряше в златистожълто проядените от времето, влагата и вятъра стени и бавно потъваше в сивите води на Балтика. По плажа на Гдиня се разхождаха влюбени, а високо над тях, загледан в морето, вдъхновило го за толкова вълнуващи страници, стоеше каменният образ на писателя-маринист Джоузеф Конрад.

Времето отлетя бързо, последните работи бяха привършени и добре екипиранета „Тивия” се полюшваше нетърпеливо на кея на завода. На 6 септември се сбогувахме с десетките приятели, запалихме двигателя и бавно потеглихме. Цветята полетяха зад борда / в морето  те според поверията носят нещастие /. Ритуалът беше спазен. Приключението започваше. Отпред беше търсената и примамлива низвестност.

Отправихме се към тесния проход. Отстрани, по пясъчната ивица, успоредно на канала тичаше съпругът на известната полска мореплавателка Кристина- Хойновска Лискевич и коригираше движението ни, за да не се натъкнем на опасната плитчина при устието. Дълго гледахме с благодарност смаляващата се фигура, която неуморно размахваше над главата си сваленото яке.

През тези последни дни не успяхме, а и нямахме право според полските закони да излезем в морето поне веднъж и първите ни действия с платната бяха жалки за гледане, но криво-ляво се справихме. Корпусът на „Тивия” потръпна от устрема и водата заструи с тихо шумолене край борда.

След три денонощия пристигнахме във Варнемюнде. Имахме намерение да продължим бързо по-нататък по маршрута, но престоят ни се увеличи с цяла седмица, защото в Балтийско море бушуваше буря. Там беше и последната ни среща с Полша. Донякъде необичайна защото до нас се швартова яхтата на политехниката във Варшава. Контактът беше установен мълниеносно и няколко часа по-късно обединената група вече пееше. Трогателна гледка бяха двамата капитани. Рижият поляк измъкна от джоба си песнопойка с яхтсменска тематика, разгърна я, а Дончо, изцяло лишен от музикални дарби, старателно движеше пръст по петолинието, одобрително клатеше в такт с глава и даже се опитваше да приглася.

В наличност

Полска злота

Продаваме 0,4710 0.454 0,4540 0.471 0,4710

Купуваме 0,4540

Сравнение Известие Добавете към количката

На сутринта се оказа, че сме се справили по-добре. Поляците се появиха на своята палуба няколко часа по-късно, пуснаха в ход двигателя и направиха умопомрачителен опит с кърмата си да отнесат част от оборудването на „Тивия”, но успяха само да счупят своя флагщок. Веднага след това Пешко застана на щурвала, развъртя почти на пета „Тивия” и след малко бяхме в открито море. Маневрата ни изпълни с гордост. Предстоеше ни дългият, но винаги приятен път към България.

СИМЕОН ИДАКИЕВ