Автор – Симеон Идакиев

Мечтаех да посетя полуостров Юкатан от години и най-после това се сбъдна. Кацнах в град Мерида, където ме чакаше наета за три дни кола и скоро пътувах към центъра. По пътя установих, че просто няма място за паркиране. Не посмях да спра, за да потърся хотел, защото ми бяха казали, че в Мексико полицията работи главно за себе си. Конкуренцията да станеш шофьор на полицейски автомобил от типа „паяк” за вдигане на неправилно паркирани коли била изключително голяма. Прилага се следната „хватка” – натоварват ти колата, но не я откарват, а те чакат. Естествено когато се върнеш, ти с ужас виждаш, че тя всеки момент ще отпътува нанякъде. Удряш го на молба и блюстителите на закона бързо се съгласяват да ти „помогнат” срещу равностойността на 25 долара в местна валута, която прибират, като „забравят” да издадат квитанция. Тъй като официалната глоба е 50 долара, ти радостно даваш половината и двете страни се разделят доволни една от друга. Така че е важно да имаш в джоба си мексиканско песо кеш. Тук му е мястото да споделя, че през 1980 година и на мен ми се наложи да се разделя с немалка сума под убедителното и осезаемо въздействие на два полицейски пистолета, допрели хладни дула до бедната ми глава. Усещане, уверявам ви, твърде неприятно. За щастие поне останах жив…

Но да се върнем към част от забележителностите на Южно Мексико.

Завладяването от испанците на полуостров Юкатан в днешно Мексико, средище на цивилизацията на маите, е истинска катастрофа за коренното индианско население. Но днес ще ви разкажа романтичната история на един конкистадор, останал верен на индианското си семейство.

Във все още прохладното утро, Карибско море близо до градчето Акумал изглеждаше особено красиво с полюшващите се силуети на палмовите корони. Вниманието ми привлече изразителен паметник – мъж със сплетена в плитка коса в едната си ръка стискаше копие, а другата беше положил върху главата на малко момче. В краката му седеше жена с индиански черти на лицето, прегърнала заспало момиченце. Прочетох надписа „Гонсало Гереро” и си спомних забележителната епопея на този испанец, осъществил първия евро-американски брак. Но за да я разберем, трябва да се върнем много назад във времето.

При пътуването си през 1502 година Христофор Колумб достига северното крайбрежие на сегашен Хондурас. Братът на прославения мореплавател и летописец на тази експедиция е оставил следните редове: „Недалеч от острова срещнахме индианска лодка, голяма колкото галера и направена само от едно стъбло. Беше натоварена със стока. Нашите я превзеха без борба и заведоха всички на кораба. Капитанът на лодката през цялото време на разговора с Колумб сочеше на запад с ръка и повтаряше: „майя, майя…”. Така става първата среща между тези два толкова различни свята.

Десет години по-късно конкистадорът Херонимо де Агилар се отправя от Панама за Хаити, но каравелата му претърпява корабокрушение. Спасяват се само двайсет души, но от тях до брега на Юкатан достигат едва половината. Попаднали в ръцете на един от местните вождове, четирима още същата вечер биват принесени в жертва на боговете, а останалите – затворени в клетка до следващия празник. Де Агилар организира бягство, шестимата са на свобода, но бързо попадат в ръцете на друг вожд, заклет враг на първия. Той ги превръща в свои роби и те полека-лека измират от непосилния труд. Оцеляват само Херонимо де Агилар и героят на нашия разказ Гонсало Гереро. Първият с неимоверни усилия и много късмет след седемгодишно скитане се присъединява към отряда на Кортес, а Гереро достига южната провинция Четумал, заселва се сред индианците, скоро става главен военен съветник на вожда, оженва се за дъщеря му и заменя католическата религия с вярванията на своите покровители.

Да оставим за малко Гереро, за да проследим следващите набези на испанците. През 1517 г. експедицията на Франсиско Ернандес Кордова край град Чампотон завързва истинско сражение с маите и претърпява съкрушително поражение, но разказите на завърналите се живи за многолюдните каменни градове на Юкатан разпалват апетитите. Паднала е могъщата империя на ацтеките, испанците владеят Гватемала, Чиапас, Табаско, Хондурас, а земята на маите, обградени отвсякъде с врагове, все още е независима. Причина за това е един исторически парадокс. Тъй като не са обединени в държава, а разпокъсани, враждуващи помежду си малки владения без централизирана силна власт, те не рухват като империята на ацтеките след смъртта на Монтесума, а всяка държавица се бори сама за себе си и това удължава съпротивата. Освен това, испанците не намират злато в достатъчни (според тях) количества. И все пак идва редът и на Юкатан. През 1526 г. кораб с Франсиско де Монтехо и Алонсо Давила на борда хвърля котва край Косумел. Двамата, посрещнати гостоприемно от маите, тръгват на север и без малко да загинат, ако не били конете им – животни, каквито маите виждали за първи път. Завързалата се битка при пристанищния град Поле завършва злощастно за амбициозните завоеватели – от 125 души оцеляват само 60. Испанците скоро се отърсват от неприятните спомени и отново се отправят към свободните земи – този път на юг. Стотина души под командването на Давила отплават с кораб, а Монтехо тръгва по суша. Идеята е двата отряда да се срещнат. След много трудно пътуване Монтехо достига Четумал, където пред очите на испанците се открива величествената картина на град с около 2,000 къщи, обграден отвсякъде от вода. Но най-голямата изненада за испанците е новината, че в него живее Гонсало Гереро, когото те отдавна считали за мъртъв. Опитите на Монтехо да го привлече на своя страна са безуспешни и войната започва. Гереро, който добре познава нападателната тактика на испанците, си служи с хитрост. Съзнавайки, че на бойното умение на испанците неговите войни могат да противопоставят само безразсъдната си смелост той пръсва слух, че Монтехо и отрядът му са загинали. Новината стига до кораба на Давила, който е съвсем близо до града и последният решава да отплава обратно. На Монтехо пък било подшушнато, че корабът е претърпял корабокрушение. Той се отказва от атаката, построява малка бригантина и също отплава. Така завършва първият етап от покоряването на Юкатан и макар че опитите на Монтехо са пълен провал, с присъщата си самоувереност той пише на краля: „Храня велика надежда, че с помощта на нашия повелител, ще мога да покоря тази страна за най-кратко време”.

Дълго стоях пред паметника и си мислех за Гереро. Кой би могъл да го осъди като предател? Сигурно затова благодарните потомци на маите бяха издигнали скулптурата му на брега. Сплетената по индиански маниер коса и копието го правеха много повече майя, отколкото европеец. Не знам какво е станало по-нататък с него, дай боже неговата вярност да е била възнаградена поне с една естествена смърт, макар че това изглежда твърде малко вероятно. Но благодарение и на него последната свободна държава на маите пада цели 175 години след първия голям успех на испанската конкиста.

А посещението на Паленке е връщане към първоизворите. Очаквах с нетърпение да го видя, защото бях чел, че за европейците, след Куско и Теночтитлан, това била третата великолепна индианска столица. Но завоевателите били разочаровани, защото не намерили тук злато, той криел съвсем различни съкровища. Градът получил името си от малко селце, появило се в следколумбовата епоха, в което и днес живеят индианци от племето чоло. Първоначално било просто мисия, но и свещениците и подопечните им не подозирали, че само на няколко километра в Лакандонските джунгли лежи скрит най-красивият град, съществувал някога в индианската Америка.

Днес Паленке е култово място за посещение. Аз имах честта и привилегията да ме предвожда един голям приятел на България, легендарният гид сеньор Моисес Моралес, работил тук над 50 години и познавал отблизо знаменитият археолог Алберто Рус, откривател на саркофага в „Храма на надписите”, за който ще стане дума малко по-късно.

Четири са главните пирамиди в центъра на Паленке, но най-много се хвърля в очи така нареченият „Дворец” с внушителните си размери 104 на 80 метра. Главни негови забележителности са пететажната кула на обсерваторията, нещо необичайно за архитектурата на маите и четирите вътрешни двора. Тук добре са се запазили каменните релефи на военнопленници, както и на господарите на града, окичени със знаците на своята власт. Над тях са галериите, разделени на помещения, чието предназначение е неизвестно. Но тук изследователите открили истинска парна баня и даже две добре оборудвани тоалетни.

Паленке бил открит за света от един ексцентричен монах – Рамон Ордонес, който след посещението си тук изпаднал в такъв възторг, че при завръщането в своя манастир написал за него трактат, озаглавен кой знае защо „История на сътворението на небесата и земята”. А индианците, които живеят наблизо до Паленке смятат, че първоначалното му име е „Градът на змията”. Надморската му височина е около 100 метра, но развалини на здания се срещат в протежение на 7,5 километра. Засега е разчистена и проучена една незначителна част от тях

Докато бродехме със сеньор Моралес из лабиринтите на Ел Паласио, аз се сетих отново за лекотата и безапелационната категоричност, с която писателят-фантаст фон Деникен сочи този град като едно от безспорните доказателства, че някога извънземни пришълци са кацнали тук, за да предадат своите знания на аборигените. Повод за това му даваше капакът на саркофага, открит от Алберто Рус в съседната пирамида. По-точно фреските, които според Деникен изобразяват не нещо друго, а човек с индиански черти, който управлява космическа ракета. Знаех, че Алберто Рус е бил против тази теория, посочвайки, че на капака е изобразен не седнал, а легнал, тоест починал, владетел и около него са изобразени символи – на южноамериканския кактус, на царевицата и много други, но всички те са плод на вярванията и земните ръце на индианците. Попитах и сеньор Моралес какво мисли за тази теория. „Лесно е да се отговори. Фон Деникен превърна краля Сепулто в астронавт, който каца тук и става господар на варварите-индианци, като ги учи да живеят по-добре. И когато в края на краищата умира, те го поставят вътре. Има нашенци, които се нуждаят от екзотични идеи и приемат този отговор, защото е лесен. Не е вярно, но е доходоносно. А фон Деникен така и не успя да си извоюва име на учен, но направи пари, при това много пари.”

Сменихме очевидно болезнената за сеньор Моралес тема и той ми разказа още една история, която по удивителен начин ми напомни вярата в прераждането, особено популярна сред народите на Изтока. Възрастен индианец от едно от племената на маите му обяснил, че за тях времето и смъртта не съществуват като понятия. Посочил наоколо и казал: „Когато му дойде времето, аз привидно ще си тръгна, но всъщност ще остана тук завинаги и ще живея вечно – част от мен ще бъде в тревата, водата, птиците или други същества. Затова няма „време”, нито „смърт”.

в „Храма на надписите”.

Алберто Рус пристига тук през 1952 г. начело на голяма научна експедиция. Интуицията му помага да открие затрупана с камъни стълба и след тежък труд успява да стигне до изключително богатата на находки гробница.

Откритието на Алберто Рус е една от големите археологически сензации на 20 век. Днес в подземието се поддържа постоянна температура и влажност, допускат се малко хора със специално разрешение, за да се запази уникалната находка за бъдещите поколения.

След Паленке продължих към Чичен Ица, известен най-вече с така нареченият жертвен кладенец, в който според легендата в години на суша били хвърляни скъпоценности и млади девойки. Жертвите, пречистени чрез опушване с ароматичната смола „копал”, политали с отчаян вик надолу, за да измолят живителната влага от живеещия на дъното бог на дъжда Юм Каш. Когато застанах на ръба на кладенеца и мен ме побиха тръпки, макар че никой не се канеше да ме хвърля в него. С диаметър 60 метра, височина от ръба до повърхността на водата 21, дълбочина 10 метра и относителна недостъпност, той без съмнение е всявал суеверен ужас у жителите на града.

Особено внимание в Чичен Ица обърнах на Чак Моол, зловещия бог на толтеките, покорили града някъде на границата на между Х и ХІ век. Винаги го изобразяват в доста странна поза – със сгънати колене и обърната нагоре глава. Чрез специално отверстие, което най-често е на корема, той приемал човешка кръв, предпочитаната от боговете жертва. Описанията на мнозина от ранните изследователи за начините, по които местните жители изпросвали милостта на небето, изваждат на показ безмилостна жестокост, но този факт се обяснява с тяхната космогония. Маите отреждали на човека голяма отговорност за световните дела, изпитвали ужас от цикличната (на всеки 52 години) възможност за свършек на света и, за да не спре времето, щедро принасяли жертви. Те невинаги проливали чуждата кръв, понякога самите убождали лактите, ушите, езика и дори половите органи.

В Тулум (името се превежда като „крепост”) – град, разположен на романтичния бряг на Карибско море – отделих най-много внимание на стенните рисунки, изобразяващи подробности от житейския бит, който е бил изключително интересен. На пазарите се продавали птичи пера за украшение, ароматни смоли, мед и кремък, сушена риба, костенурки и техните яйца, злато и нефрит (слънчевият камък), подправки и роби. За всичко се плащало с какаови зърна. Роб струвал сто, а нощ с жена – десет. В „съдопроизводството” престъпникът бил наказван не от палач, а от пострадалия или неговите роднини. При изневяра главна вина носел прелюбодеецът, не жената, а символ на красота било кривогледството, което се постигало посредством люлеещо се топче, окачвано между очите на младите девойки.

И това селище не разкрива голямата загадка на цивилизацията на маите, особено причината за драматичната й гибел някъде там в края на Х-ти век. Необичайните градове ще продължат да предизвикват любопитството на родените по-късно, опитващи се да преценят кой е бил по-мъдър: съвременните хора, въоръжени с научни познания или те, постигнали изключителни върхове в толкова области с прости средства и мускулна сила. Безспорно е само, че те напълно заслужават нашето уважение.