Лаос - забравената страна на Азия - Симеон Идакиев

За първи път посетих тази страна в далечната 1976 година. Дотогава названията Виентян, Луанг Прабанг и Меконг бяха просто имена, които будеха смътни представи, обвеяни от романтична неизвестност  за забулени в облаци планински върхове, тропическа зеленина на безкрайна джунгла, смугли азиатски лица и оранжеви наметала на лами, които под глухите удари на свещени барабани отдават почит на многоръки богове. От 5,000 метра височина Меконг приличаше на блестяща на слънцето огромна змия, напрегнала гъвкаво тяло в огромно усилие. Великата река, Реката майка. Граница между няколко индокитайски държави, тя ги свързваше и разделяше. Водите й хранеха безбройни градини по двата бряга, а бях чел, че в празничните дни на религиозен екстаз островърхи тесни лодки с по четиридесет гребци литват по нея, подгонвани от честите удари на същия този тъпан, устремени към някаква цел, известна само на Всевиждащия.

И ето ме отново тук след повече от тридесет години.

До неотдавна наричаха Лаос „забравената от всички” страна на Югоизточна Азия, но това твърдение отдавна е неточно и вече не отговаря на истината, въпреки мяркащите се тук-там плакати със сърп и чук, които извикват на живот позабравени асоциации.

Съвсем естествено ми се стори да започна разглеждането на столицата Виентян от центъра с триумфалната арка Анусавари. Тя е построена след Втората световна война в памет на лаоските войници, загинали в нея. Място, подходящо за мислено завръщане в историята.

В древността Лаос бил известен като Ланг Санг, което означава”кралството на милионите слонове”. Така бил наречен от тогавашния държавен глава след обединението на страната в 1353 година. От тогава почти до края на 20 век достъпът до нея бил силно затруднен и тя се сдобила с ореола на най-необичайната държава на полуострова.

Отделих повече време за  храма-музей „Ват Сисакет”, построен през 1818 година, най-старият в града. Три века преди това Виентян бил малко селце в кралството Ланг Санг, но когато през 1563 година кралят Сеттатират преместил столицата тук от Луанг Прабанг, то бързо променило своя облик и днес е симпатичен град с множество интересни храмове и гъмжащи от хора пазари.Това е най-малката столица в Югоизточна Азия- на площ от около 180 квадратни километра живеят 400,000 души.

През 1827 година Виентян бил завладян от армията на Сиам /днешен Тайланд/,  която го разрушила почти напълно. Пощаден бил само Ват Сисакет с неговите знаменити ниши и хиляди скулптури на Буда. Градът лежал в руини десетилетия докато френските колонизатори не го възстановили, като на практика го построили отново. Но в интерес на истината трябва да се каже, че те се постарали да съхранят неговия национален архитектурен колорит. Доловима е носталгията по онези времена-нерядко може да се чуе френска реч, но и днес главни забележителности в столицата си остават многобройните будистки храмове.

Лаос е страна с малко над 5 милиона население, сравнима е по площ с Великобритания и никога не е разполагала с развита туристическа индустрия, но въпреки, че е една от най-бедните в света, интересът към нея се засилва непрекъснато. Доказват го красноречивите статистически данни.

Именно благодарение на храмовете за бъдещите поколения са запазени прекрасни образци, създадени от богатата самобитна култура на етническите групи и народности, населяващи Лаос. Да не говорим за съхранените обичаи и вярвания….

Както вече стана дума, за разлика от съседните Тайланд и даже Камбоджа, Лаос се появява на картата на международния туризъм неотдавна, но по-голямата част от любителите на пътешествия не считат това за недостатък, а по-скоро за предимство и с удоволствие се отправят към тази страна в която, според един сполучлив израз, прочетен някъде,” едва ли не най-шумното средство за придвижване е велосипедът!”

Но ако решите да посетите Лаос трябва да знаете, че е необходимо спазването на няколко правила- не трябва да докосвате хората, особено да ги поглаждате по главите. Никога не бива да давате воля на гнева си, защото те са изключително дружелюбни и гостоприемни. И още- религията е неотменна част от живота им и вие трябва да уважавате техните светини и храмове, да събувате обувките си преди да влезете, да държите главата си по-ниско от изображенията на Буда и от монасите, на които никога не бива да обръщате гръб.

Посетих още един храм, наречен Па Джеди Локаюламани, чието название означавало „Всемирна драгоценна свещена ступа”. Централната му част е увенчана със скулптура във вид на лотосов цвят, височината му е 45 метра, а стените са украсени със свещени будистки писмена. Вярващите, които идват да се молят в храма, понякога залепват по стените топчета ориз, като по този начин изразяват своето уважение към духа на покойния крал.

Столицата е разположена на брега на река Меконг. Между другото историците превеждат названието Виентян / или както го изричат тук „Виенгчан”/ като „Сандаловият” или „Ароматният”/ град. Тук реката тече бавно между сивите пясъчни брегове и ако говорим за аромат той се носи главно от димящите скари, на които цвърчат безброй изкушения-от печени банани до предпочитаното в цяла Азия месо-пилешкото. Десетките приятни ресторантчета, където може да се хапне на открито или да се изпие бутилка превъзходна местна бира, са свидетелство за промените към добро в Лаос.

С особено нетърпение очаквах посещението в най-старият град на Лаос и негова древна столица Луанг Пхабанг, чието название в руска трансприпция се е превърнало в Луанг Прабанг. Този град повече от 800 години бил столица отначало на най-крупното княжество в региона-Ланг Санг, а после и на цялото кралство Лао, докато през 16 век вече споменатият Сеттатират не пренесъл своята резиденция във Виентян. Съвременното си име градът получил в средата на 14 век, в чест на златната статуя на Буда-„Пхабанг” /Свещен/ и думата „Луанг”/ Кралски /.

Този крупен културен и исторически център на страната през 1995 година заслужено беше включен в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО. В града са съхранени множество манастири и храмове, построени между 16 и 20 век. Пагодите са 66, като 32 от тях са в отлично състояние и пазят уникални колекции от предмети на изкуството, които ги превръщат в истинска енциклопедия на културното наследство на Лаос. Разгледах с удоволствие Националния музей, разположен в зданието на бившия кралски дворец, но за съжаление снимките вътре бяха забранени и не можах да заснема прелюбопитните му колекции. Но това ми позволи по-дълго да се насладя на възхитителния парк и пагодата в съседство-шедьовър на лаоската архитектура.

Смятах да се отправя на плаване нагоре по Меконг, но преди това с любопитство се потопих в делничния бит на Луанг Прабанг, а той се оказа изключително интересен. Пулсираше животът в него, но все пак всичко се въртеше най-вече около добиването на насъщния. В малки работилнички приготвяха нещо като крокети от ориз, свински пръжки и препечена кожа, продаваха се много видове сладки картофи.

На главната улица и големият пазар Хмонг се предлагаше най-вече богата гама от традиционни облекла, преливащи от ярки цветове.Повечето от тях са от вълна, което е обяснимо, защото Лаос е предимно планинска страна, макар че отдалеченият на 500 километра от сегашната столица Луанг Прабанг е с надморска височина едва 300 метра.  Трябва да ви кажа, че този град дълго време  беше недостижима мечта за много туристи, особено за идващите от западните страни.  Достъпът до него на чужденци стана възможен едва през февруари 1989 година, макар че пак се изискваше  специално разрешение, за да бъде посетен.

Пазарът в съседство, Дала, предлага още по-интересни неща от Хмонг.Тук се убеждаваш нагледно колко богата и щедра е лаоската земя, която ражда почти всичко. Беше изключително интересно да се снима-от оригиналните бамбукови лъжици до непознати ми зеленчуци и очевидно пикантни подправки. Но по-късно с удивление и изненада зърнах и меко казано, необичайни за нас продукти-малки, очевидно току-що излюпени птички и изкормени гризачи. Кой знае, може пък да бяха деликатес като лястовичите гнезда в съседен Виетнам, за които бях чувал. Но за нас  във висша степен странни.

Както споменах в последните години Лаос все по-успешно развива своята туристическа индустрия. Доказателство за това са селцата-сателити на Луанг Прабанг. Аз успях да посетя две. Първото се славеше със своите майстори-ковачи. Тук се създаваха сечива за обработка на земята и полезни в джунглата с похватност, която беше много приятно да се наблюдава. А в другото се изработваше хартия по старинна оригинална технология-от кората на специално дърво, която се сварява, счуква на каша, утаява  и след като се изсуши на слънце, е готова за употреба.

Моят придружител ми обясни, че от Луанг Прабанг можеш да се отправиш, /срещу съответно заплащане, разбира се/, на сафари или екскурзии на гърба на слон, но на мен ми се искаше да науча повече за живота по бреговете на величествения Меконг, да зърна онези места, които доскоро бяха табу за чужденеца.

Дългата тясна лодка се оказа неочаквано бърза. Отдавна мечтаех да плавам по Меконг, която хората от няколко страни в Югоизточна Азия почитат като свещена. В народните предания тя символизира плодородието, изобилието, самият живот. А защо ми стана ясно именно сега, преди очакваните мусонни дъждове. Но макар и привидно малка, сякаш укротена от сушата на дъното на огромната долина, Меконг си оставаше внушителна. Припомних си, че само на територията на Лаос нейната дължина е цели 1850 километра. Тя е основна транспортна и съобщителна артерия, въпреки многочислените прагове и водопади. Да не говорим за рибното й богатство и плодородните земи, на които дарява живот след всеки разлив. Като в своеобразен калейдоскоп пред очите ми се нижеха делнични картини на хора, заети най-вече с грижата за своята прехрана. Имах чувството, че и техните предци преди векове са го правили по същия начин, което може би не беше толкова далеч от истината.

Предишната вечер в ресторанта на хотелчето ми бяха сервирали едни странни, зелени на цвят кори, които бяха вкусни, но така и не разбрах от какво бяха направени. Сега видях платната от преплетени бамбукови ленти, на които същите тези кори бяха проснати да се сушат и разбрах-това бяха водорасли, извадени от реката и подправени с късчета домати, чесън, сусам и кромид лук. Продължихме плаването си нагоре и аз съзрях отдалеч събирачите на водорасли с надеждата, че онези, с които аз вечерях, са били обработени добре, защото Азия е континент, известен с множество непознати в Европа болестотворни организми. За щастие ми нямаше нищо.

Спряхме в едно селце, разположено високо на стръмния бряг. В ниското вече обираха плодовете от градините, защото скоро настъпваше дъждовният сезон и Меконг щеше бързо да покачи своето ниво и да ги залее.

Видях как се строи типична лаотянска къща, но изведнъж зърнах и нещо неочаквано-сателитна чиния, с която, както ми обясниха, може да се приема програмата на един от каналите на телевизията на Китай.

Чудех се какво правят децата на брега на реката, които носеха като хоругви дълги бамбукови пръти, но скоро ми стана ясно. Прътите бяха намазани с някакво ароматно лепило, което привличаше подхвърчащите наоколо щурци. Малките ловци сръчно ги прибираха в една кошница и съвсем скоро те, изпържени, щяха да се окажат добро попълнение към вечерята.

Лодката, направлявана от опитна ръка, с лекота пресичаше пенливите водовъртежи и аз се отдадох на съзерцание, а имаше какво да се види-рибари хвърляха сръчно своите мрежи и ги изваждаха с богат улов, жени промиваха пръст в бамбукови съдове с надежда да открият на дъното им блестящи люспи злато, което, ако се съди по техния бит, се случваше изключително рядко. А лодката продължаваше да пори жълтеникавата вода, сякаш за да ме върне назад във времето……

Спряхме и в още едно село, Банмуангкео, населено със скромни и сърдечни хора, живеещи все още така, както техните предци някога. Простичък бит и недоимък, освободени от завистта и жаждата за още и още блага-този бич на така наречената „цивилизация”, който извиква у човека пориви, които не можем да наречем благородни. Не твърдя, че този начин на живот е за предпочитане, макар че от него струи завладяваща хармония. Причината за това усещане може би беше пагодата в съседство или приятелските усмивки на хората-не зная, но така го усетих…

Меконг ставаше все по-тясна и най-после пристигнахме там, за където се бяхме запътили-при пещерата на „Хилядата Буди”.

Тук, в тази пещера си дадох сметка колко ми е трудно да разказвам за Лаос, защото тази страна има много и различни лица. Питах се какви спомени ще отнеса със себе си- от виталната джунгла или фантастичните фрески на старинните пагоди, от странните вкусови усещания или бързия бяг на водата край бордовете на лодката, от смуглите хора с бадемови очи и свенливи усмивки, зад които е трудно да се проникне? Вероятно всички тези неща, взети заедно, защото са истински…Хората знаят, че скоро от небето ще рукнат потоци вода, ще набъбне Великата река Меконг и ще дари щедро своята живителна влага на земята-онази земя, която ги храни. А душите им ще стопля вярата в Буда- бог и човек едновременно, която им дава сила да живеят и надежда за едно по-добро утре. Все неща, които не могат да бъдат разказани.

СИМЕОН ИДАКИЕВ