Как се стигна до кризата в Турция?

Как се стигна до кризата в Турция е въпрос, който вълнува мнозина. Факторите, които довеждат до настоящата криза в Турция, са на фундаментално ниво два. 

Огромният дефицит по платежния баланс и високите нива на ценова инфлация, особено от 2012 г. насам. 

От своя страна, тези два фактора са пряк резултат от фискалната и монетарната политика на турската централна банка, която страната избра да следва през последното десетилетие. 

Това, което е интересно е, че дълго време следваната от Турция монетарна и фискална политика носеше силно положителни ефекти.

И в продължение на години страната беше считана за пример за подражание с оглед на своите силни нива на икономически растеж, въпреки че беше раздирана от политически конфликти и нестабилност. 

В действителност обаче именно в този минал „успех” се корени настоящия „провал” на икономиката на Турция. 

Време е за малко история.

Паричната политика през периода 2009 – 2016 г.

Когато президента Реджеп Ердоган идва на власт за първи път през 2003 г., той успява да проведе някои реформи, които значително стимулират растежа на турската икономика.

 През 2004 – 2006 г. растежът на БВП в страната достига пик от около 10% годишно в продължение на почти всички тримесечия от този период.

Ердоган започва да бъде хвален от най-различни медии и експерти за своя успех в обръщането на икономическия растеж в страната след тежките години през 90-те. 

Това щастие обаче не продължава много дълго. През 2007 г. растежът започва да се забавя, а през 2008 г. настъпва глобалната икономическа криза и той напълно колабира. 

Турската икономика изпада в тежка рецесия, като БВП се свива с 4.8% през 2009 г.За да възстанови растежа, правителството под ръководството на Ердоган предприема мащабен фискален стимул, а централната банка радикално сваля лихвените си проценти в опит да стимулира банковото кредитиране. 

От над 16% през 2008 г. то бива свалено до 6.3% в началото на 2011 г. Стимулът проработва. 

Този стимул от страна на централната банка на Турция е съпроводен от сходна парична политика и в чужбина, и конкретно САЩ. 

От 2009 г. Федералният резерв (централната банка на САЩ) държи лихвите на рекордно ниски нива и предприема безпрецедентно разширяване на паричното (и съответно кредитното) предлагане.

Подобни парични политики водят до временно ускоряване на растежа, но проблемът е, че в дългосрочен план имат катастрофални последици за една икономика, понеже изкривяват естествената производствена структура, създавайки недалновидни и контрапродуктивни инвестиции. 

За да разберем как се случва това е редно накратко да се запознаем с т.нар. „Австрийска теория на бизнес цикъла”, развита от икономисти като Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек и Мъри Ротбард.

Защо растеж, базиран на изкуствено ниски лихви, е неустойчив?

Проблемът с растеж, който се базира основно на изкуствено занижена цена на дълга (по линия на по-ниските лихви на централните банки) е, че е неустойчив в дългосрочен план. 

Когато централната банка свали лихвените проценти, това стимулира банковата система да свали своите лихви и съответно да отпуска повече кредит. 

Този кредит бива използван от бизнеса (и потребителите) за повече инвестиции и потребление. 

Това увеличение в кредита обаче не се дължи на съответен предхождащ го симетричен растеж в спестяванията, а просто на пари, които централната банка е решила да напечата. 

Свалянето на лихвените проценти от нейна страна представлява точно това – увеличаване на количеството пари в икономиката, в случая – на лирата.

Реални спестявания са необходими, защото на фундаментално ниво хората икономисват оскъдни физически блага и услуги (като работна ръка). 

Парите са просто средство за размяна между различните индивиди. Особено в ерата на фиат парите, тяхната стойност е единствено разменна (те са просто хартийки). 

Това, че има повече пари в икономиката категорично не означава, че има повече налични ресурси, които позволяват увеличение в производството и/или потреблението. 

Не бива да забравяме, че тези процеси водят и до нарастване на инфлацията – друг не по-малък икономически проблем за всяка страна по света. 

В условията на оскъдност на наличните ресурси, за да се увеличи производството в една сфера на икономиката, то трябва да бъде ограничено в друга и ресурсите съответно прехвърлени от първата във втората. 

Това очевидно изисква спестяване – на реални, физически ресурси и разбира се, работна ръка. Печатането на повече пари обаче „хаква” този естествен икономически баланс. 

Когато тяхното количество се увеличи това създава впечатлението, че спестяванията на реални ресурси също са се увеличили. 

Както обаче вече се досещате, това не е задължително така – централната банка може да „напечата” повече пари, без спестяванията реално да са се увеличили.

Сигналът обаче е изпратен – лихвите падат, предлагането на кредит от страна на банките се увеличава и бизнесите започват да теглят повече, за да финансират нови инвестиции. 

Проблемът е, че тези инвестиции не са устойчиви, защото те се правят с допускането, че дадено количество реални ресурси Х са били спестени. 

А те не са. По-голямо количество пари се използват за закупуването на същото или почти същото количество реални стоки и услуги. 

В ситуация, в която количеството пари в една икономика расте по-бързо от количеството стоки и услуги (грубо казано), се получава инфлация. 

И разбира се, колкото по-бързо расте паричното предлагане спрямо предлагането на стоки и услуги, толкова по-високо е нивото на тази инфлация.Затова, за да предотврати ескалирането до хиперинфлация, рано или късно централната банка е принудена да вдигне лихвените проценти и ограничи паричното предлагане. 

Настоящата криза в Турция е именно резултат от обръщането на паричната политика по този начин. 

Обаче това, което е интересно, е, че в Турция водеща роля за посоката на бизнес цикъла всъщност няма Турската централна банка, а американската.

Влиянието на ФЕД над икономиката на Турция

В Турция ситуацията е доста комплексна, защото, бидейки развиваща се икономика, бизнес цикълът там, освен от паричната политика на Турската централна банка, се влияе значително и от паричните политики на САЩ и Еврозоната, които са източник на чуждите инвестиции, от които до много голяма степен зависи растежът ѝ. 

Рязкото ускорение в нивото на инфлация, както и ръстът в дефицита по текущата сметка на Турция, които наблюдаваме в момента, се дължат на комбинация от фактори, причинени както от паричната политика на Турската централна банка, така и на тази на Федералния резерв в САЩ.

През периода 2009 – 2016 г., когато ФЕД държи лихвите в САЩ на рекордно ниски нива, това стимулира инвестицията в развиващи се икономики като Турция, които имат голям потенциал за бъдещ растеж.

Поради изключително експанзивната парична политика на ФЕД, ликвидността прелива от САЩ в други страни.

Така наречените „развиващи се” икономики, като тази на Турция, традиционно са привлекателна дестинация за тази ликвидност, защото поради своя (все още нереализиран) мащабен потенциал, западни банки и инвеститори биха могли да реализират много сериозни печалби, ако инвестират в тях. 

В Европа, поради сходната посока на политиката на ЕЦБ, особено през последните няколко години след 2013-та, ситуацията е същата.

Самите бизнеси в Турция се възползват от тази възможност и започват масово да теглят кредити от американски банки (деноминирани в долари), които са привлекателни поради ниските лихви. 

И така поради паричната политика на ФЕД и ЕЦБ хем турските бизнеси теглят повече кредити в долари (и евра), хем западните бизнеси инвестират повече пари в турската икономика. 

По този начин е напълно вероятно всъщност бизнес цикълът в Турция да е зависим повече от динамиката на паричната политика на ФЕД и ЕЦБ, отколкото на Турската централна банка.

Обрата в политиката на ФЕД и последствията от това

През 2016 г. политиката на централната банка на САЩ обаче започва да се обръща. 

След първото вдигане на лихвените проценти в рамките на едно десетилетие в края на 2015 г., през декември 2016 г. Федералният резерв вдига лихвения процент за втори път.

И след това, в рамките на 15 месеца, вдига лихвите още четири пъти. Това е огромен проблем за икономиката на страна като Турция, която дължи огромно количество външен дълг, деноминиран в долари.Изведнъж излишъкът на ликвидност става все по-малък и по-малък, западните инвеститори започват да отдръпват своите инвестиции, а банките да вдигат лихвите по кредитите си. 

Това се отразява катастрофално на турския бизнес и впоследствие на текущия баланс на страната. 

Поради промяната на паричната политика на ФЕД, хем западните инвеститори разполагат с все по-малко ресурс за инвестиране, хем банките вдигат своите лихви, съответно оскъпявайки кредита, деноминиран в долари. И така, дефицитът по текущата сметка набъбва.

Промяната на политиката на ФЕД води до сериозно увеличение на разходите за обслужване на външния дълг на Турция, както в държавния, така и в частния сектор. 

Това създава огромен проблем с дълговото бреме, който бива влошен от политиката на Турската централна банка през последната година и половина. 

Въпреки че и ФЕД, и ЕЦБ започнаха да имплементират мерки за ограничаване на ръста на паричното предлагане в съответните икономики (САЩ и Еврозоната), Турската централна банка упорито продължи със своята експанзивна политика, най-вече под натиска на турския президент Реджеп Ердоган.

Упоритостта на Турската централна банка влошава ситуацията

Това води до сравнително обезценяване на турската лира спрямо други валути, като еврото и особено долара, което още повече влошава финансовото състояние на турските бизнеси.

Защото колкото по-голямо е съотношението на количеството турски лири спрямо количеството долари и евра, толкова по-ниска е обменната стойност на всяка една лира спрямо тези две валути, при равни други условия. Елементарно търсене и предлагане. 

И когато обменната стойност на турската лира спрямо долара пада, това прави дълга на турските бизнеси деноминиран в долари все по-скъп.

Комбинацията от тези фактори води до експоненциален растеж в тежестта на турския външен дълг през последната година и половина, което довежда Турция на ръба на дългова криза и създава реална опасност от масови фалити в корпоративния ѝ сектор.

Това категорично демонстрира, че впечатляващите нива на растеж в страната през предходните няколко години всъщност са били просто един мираж, подхранван само и единствено от евтиния кредит.

В отговор на тези проблеми Турция най-накрая предприе някакви мерки. 

Централната банка рязко вдигна лихвите през последните няколко месеца от 8.0% до 17.8% с цел да осуети галопиращата инфлация. Това е правилен ход, но сам по себе си не е достатъчен. 

Ако иска да не изпадне в рецесия, Турция трябва да предприеме фискални и икономически политики, които биха стимулирали бизнеса да предприема устойчиви инвестиции. 

Такива политики биха били рязкото сваляне на данъци и съкращаването на държавни разходи.

За да се възстанови от изкуствения бум, предизвикан от печатането на пари, и кризата, която следва от него, бизнесът има нужда от повече пространство да диша. 

Трябва да бъде освободен ресурс от държавния сектор, който да се използва от частния за предприемането на устойчиви инвестиции. 

Така загубата на работни места и болката от неизбежните фалити, вследствие на спукването на кредитния балон, ще бъдат компенсирани много по-бързо. 

Ако Турция поеме по обратния път и реши да „защитава” работни места, като спасява бизнеси на ръба на фалита, с надеждата това да подкрепи растежа на нейния БВП, проблемите ще си останат.

Недалновидните и контрапродуктивни инвестиции няма да бъдат изчистени, а точно обратното – още повече оскъден капитал ще бъде прахосан за тяхното „спасяване”. 

Подобна политика би обрекла Турция на дългосрочна стагнация в най-добрия случай и дълбока криза в най-лошия.