Япония – Загадката на изтока – Симеон Идакиев

Споделете тази статия

За съжаление успях да посетя Япония само веднъж, при това доста отдавна и за броени дни. Но не мога да я забравя, защото тя е безспорно една от най-интересните страни, в които съм бил.

Когато кацнах там от Банкок заваля сняг. Колата, карана от тогавашния аташе по печата в нашето посолство, който беше така любезен да ме посрещне, едва си пробиваше път по магистралата. На всяко разклонение електронни табла съобщаваха за задръствания от петнайсет и повече километра. Двайсетина сантиметра сняг беше парализирал този мегаполис Токио, а ние се сърдим на столична община, че не успява за денонощие да почисти улиците на София…

Бях чел и чувал много за Токио-от възторжени думи до крайно отрицание. Знаех че всъщност става дума за един гигантски град, погълнал още Йокохама и Кавасаки, в който живеят бог знае колко милиона души.  Главният извод, до който стигнах след първите два дни, беше, че е смешна моята надежда да повдигна завесата над тайната, наречена Япония. Това обаче не означаваше, да не опитам да схвана поне нещичко от нея.

Според легендата, която се разказва в най-старата историческа хроника ”Коджики”, богинята на слънцето Аматерасу връчила на своя внук Ниниги-но-Микото трите свещени предмета- огледало, сабя и наниз от скъпоценни камъни, и му повелила да се спусне на земята и да стане владетел на веригата планински острови, сътворени от нейните родители, небесните божества Изанаги и Изанами. Правнукът на Ниниги-но-Микото, станал първият император на Ямато / в превод ”Планински път”/, както наричали в древността Япония. Великият пътешественик Марко Поло за първи път описал тази страна с второто й образно название- Чипингу. Така му прозвучало името на най-източния остров, което китайците изписвали с три йероглифа- „Жи-бен-го”/ „Слънце-корен-страна”/, тоест Страната на изгряващото слънце. Оттук идва и съвременното название на Япония-Ниппон, което се изписва с йероглифите „слънце” и „корен”.

Днес японската загадка добива нови измерения, но както и да се подхожда към нея, нишката й трябва да се проследи назад във вековете, в трите извора на японската душевност и самобитна култура-шинтоизма, будизма и конфуцианския морал. Шинто   /в буквален превод „път към боговете”/ е изконната японска религия и с едно изречение може да се формулира така-почит към паметта на предците и преклонение пред природата. За разлика от другите религии обаче тя не издига в култ едно божество, няма свещени книги и свое вероучение. Към шинто японецът се приобщава още от дете, когато родителите го отнасят в храма, за да изразят благодарност към боговете и да отправят молитва за здраве на новороденото. Именно шинто чрез обожествяване и на природата развива у японците тънък усет към нея, умение да се наслаждават на многоликата й красота. Към средата на VІ век се създали условия за проникване на будизма в Япония. По това време тя не била единна държава, а по-скоро нестабилна съвкупност от родове, обявили се за потомци на боговете. След бурни разпри надделяла фамилията Сога-привърженици на новата религия и под нейн патронаж започнало строителството на будистки храмове, внасянето на свещени реликви от Корея и приемането на монашески мисии, които разпространявали учението на Буда.Японски монаси поемали към Корея и Китай, за да се посветят на новата вяра. Постепенно примитивният езически култ към обожествяване на природата и почет към предците дал преднина на будизма със сложното му философско учение. Това обаче не означавало игнориране на шинто, будизмът и шинтоизмът се превърнали в две форми на една вяра, в две взаимно допълващи се религии. С това до голяма степен се обясняват уникалните черти на японския характер-сдържаност и вежливост, чувство за дълг и лоялност към висшестоящия, трезво отношение към смъртта, способност за откриване на красотата и търсене на еестетическа наслада в простото, недоизказаното, неповторимото. Радостните събития като раждане на дете, построяване на къща, посрещането на Нова година и т.нататък се отбелязват по шинтоисткия обичай, а скръбните, печалните-погребения, панихиди-по будистките обреди.

Най-после, на третия ден, слънцето се показа, за два часа от снега не остана и следа и аз се отправих към квартал Хараджуко. Следобед в почивните дни една широка улица се предоставя на младите. Движението се спира, нахлуват тълпи от младежи с уредби, високоговорители и разнородни музикални инструменти. Гледката е много странна за Япония. Момчета с тесни панталони и алаброси „А ла Елвис Пресли” с упоение заиграха рок. Тук за пръв път видях и така нареченото, популярно днес и у нас караоке. Идеята ми се видя чудесна. Това е място,където можеш да пееш, да танцуваш, да дадеш воля на чувствата си или на неосъществените мечти за артистична кариера пред истинска публика / ако можеш да я задържиш, разбира се./

Успях да посетя един от най-важните шинтоистки храмове, Мейджи-любимо място за жителите на Токио. В музея към него се съхраняват реликви, свързани с властването на император Мейджи, отворил вратите на Япония за западната цивилизация след повече от два века изолация. С интерес заснех церемония пред павилиона с течаща вода-японците загребваха с бамбуков черпак от леещата се вода и изплакваха устата и ръцете си, за да влязат в храма пречистени, защитени от злите и нечестивите сили.

Но най-интересно ми се стори в малкия шинтоистки храм, който посетихме след Мейджи.Там цареше празнична атмосфера, защото беше цъфнала сливата. Любуването на нейните и на сакурата /вишната/ цветове, както е известно, е повод за веселие и почерпка на открито, както и за поклонение в храма. Пред него имаше урни, в които посетителите хвърляха монети, после отправяха молитва с ниски поклони, предхождана от двукратно пляскане с ръце. Когато попитах защо го правят ми обясниха, че така се повиква Ками-божеството. Един вид, съобщаваш му, чи си пред храма. В павилиончетата се продаваха талисмани, сувенири и листчета с предсказания-микуджи, които се увиват около клоните на храсти и дървета в градината. Това се прави, за да се сбъдне предсказанието, ако е добро или да бъде предпазен вярващият ако е лошо. На дървени стативи бяха наредени плочки с имената на хора, направили дарения в храма, а малки дървени табелки, наречени „ема” се поднасяха в храма с надежда за успех в някакво начинание или в знак на благодарност за успешния и щастлив завършек на някакво дело. Успях да заснема и една сватбена церемония, но ме потресе лицето на булката-беше толкова гримирано, че приличаше на гипсова маска.

Българи японисти ми обясниха по-късно, че масовото поклонение в храмовете не бива да се възприема като проява на религиозен фанатизъм, напротив, за съвременния японец то е по-скоро израз на вярност към традицията, с чиито дух той е закърмен от дете. Молитвата на японеца била кратка и се свеждала до три житейски пожелания-за здраве, спокойствие в семейството и успех в работата.

На следващия ден се озовах в един от най-старите храмове на Сектата на чистата земя- една от шестте секти в японския будизъм. Тя издига в култ Амида / едно от превъплъщенията на Буда /, в чиито Западен рай или Чиста земя вярващият може да се прероди и да намери спасение чрез постоянно повтаряне на свещените слова: ”Да бъде благословен Буда Амида.” Изрекох ги и аз за всеки случай.

Във величава и самовглъбена поза се извисяваше бронзовата статуя на бога, висока заедно с пиедестала 13 метра и тегло 32 тона. Известна е като Големият токийски Буда, третата по големина статуя след тези в Нара и Камакура.

Храмът е основан преди около осем века. В края на ХVІ-то столетие шогунът Токугава Иеясу му дарил земя, а по-късно този храм се използвал като място за отдих на пътуващите шогуни и тяхната свита. Стори ми се фантастично красив, сякаш рисунка от старинна миниатюра.Представете си езеро с декоративни рибки, павилион за пречистване, където водата шуртеше от устата на дракон, изваяните божества от будисткия пантеон: богините-на мъдростта Монджу и на щастието Хотей, Ебису-покровителя на рибарите, Дайкоку-бога на плодородието, и Джизо-покровителя на децата.

Най-много време отделих на гробището към храма. Цъфнала слива, кипра като млада невеста, беше разперила жизнено клони като упрек срещу тържествената скръбна неподвижност на паметниците. В Япония има два вида погребения-кремация и погребване в земята. Кремацията датира от началото на 8 век с утвърждаване на будизма. Този обичай обаче не изместил стария, макар че кремирането се разпространява все повече хоради липса на място. Преди него се извършва заупокоен молебен, горят се благовония, а после урната се вгражда в паметник. Това става след изтичането най-малко на седем седмици до една година от датата на смъртта. На покойника се дава посмъртно и будистко име.

Последният ми ден в Япония беше в известния в миналото квартал на веселията Асакуса. Там се намираше най-старият будистки храм в Токио-Сенсоджи, основан през 645 година и известен още под името Асакуса Каннон / Храм на богинята на милосърдието Каннон./ Импозантната врата Каминари мон, покрита с червен лак, ме въведе в главната алея, от двете страни на която десетки сергии и павилиончета предлагаха пъстра феерия от сувенири, играчки и украшения, сред които важно място заемаха хартиените фенери. И в делнични, и в празнични дни храмът е пълен с посетители и многобройни туристи. И днес те с упоение се молеха или хранеха пърхащите ята гълъби.

Първоначално храмът принадлежал на сектата Тендай, според която всеки човек може да стане Буда чрез различни мистични обреди-медитиране, символични жестове или заклинания. Гледка край свещения огън ме погълна изцяло-десетки хора грееха ръце над ароматния дим, после загребваха от него и докосваха или разтриваха различни части от тялото. Изглеждаше ми невероятно, че людете, които се надяват да бъдат излекувани по този начин, са създатели на едни от най-модерните технологии и апаратури в света.

Беше ми потръгнало истински, защото посещението ми съвпадна с храмовия празник. Според легендата трима братя-Хинокума-намерили на този ден статуя на богинята на милосърдието Каннон във водите на близката река Сумидагава. Оживлението беше голямо и с упоение, задъхано снимах наред- дамския оркестър, развълнуваната шумна тълпа и колоритния танц на един златен дракон.

Какво са броените дни в един град като Токио-само няколко мига.Трябваше да си тръгна, а загадката Япония за мен оставаше. Но бях успял да посетя тази загадъчна страна, която мечтаех да посетя отдавна. И не се питах каква е онази сила, която ни тласка към нечутото или непреживяното неизвестно, защото бях научил отдавна, че пътуваме към другите с надежда да открием себе си у тях. Или обратното, което също ще бъде вярно.

Споделете тази статия
Категори:  
Цена на златото (XAU-BGN)
2241.54 BGN/1Oz + 0.02 BGN
Цена на среброто (XAG-BGN)
25.4247 BGN/1Oz - 0.02 BGN
RSS

Получавайте Tavex новини на пощата си.

Получавайте най-актуалните статии от блога и всеки нов брой на “Златен вестник”.

Абонирайте се

Коментари

Напишете първия коментар
Добавете коментар

Влезте във Вашия профил, за да може да оставите коментар по статията.

Цена на златото (XAU-BGN)
2241.54 BGN/1Oz + 0.02 BGN
Цена на среброто (XAG-BGN)
25.4247 BGN/1Oz - 0.02 BGN
RSS

Получавайте Tavex новини на пощата си.

Получавайте най-актуалните статии от блога и всеки нов брой на “Златен вестник”.

Абонирайте се

Най-четени

„Придобива ли златото БАЛОНОПОДОБНИ характеристики“

10 интересни факти за долара, които не знаете

Пътят на златото 3.0

Валутните войни и скритата цена на евтините пари

Кога парите не са пари?

Владо Каролев: Не чакам нищо от държавата

Магърдич Халваджиян – Готов ли си за война, защото „няма невъзможни неща“?

Препоръчани

Пътят на златото 2.0

Менис Юсри: Не можете да имате достатъчно от това, от което не се нуждаете наистина

Магърдич Халваджиян – Готов ли си за война, защото „няма невъзможни неща“?

Владо Каролев: Не чакам нищо от държавата

Георги Ганев: Нездравите парични режими пречат на възстановяването – Видео

5 универсални начина да разпознаете фалшива банкнота

 

Получавайте първи най-актуалните статии от блога и всеки нов брой на “Златен вестник”.

Инвестирайте в злато с Tavex
Kъм магазина
0 ПРОДУКТ