Венецуела – душата на Латинска Америка – Симеон Идакиев

Правилното произношение на името на страната, за която искам да ви разкажа, е не Венецуела, а Венесуела. Това е валидно за повечето държави в Латинска Америка. Ето няколко примера: Коломбия / вместо Колумбия /, Чиле / вместо Чили /, Бразил  /Бразилия /, Ондурас / Ходнурас /, Гуатемала / Гватемала / и така нататък, но аз, разбира се, ще спазя приетите у нас названия.

Бързам да ви кажа, че моите две посещения в тази страна бяха преди тя да изпадне в сегашния икономически и политически колапс. Начело все още беше всемогъщият президент с противоречива слава Уго Чавес.

Започнах разглеждането на Венецуела от централния площад, често наричан „сърцето” на столицата Каракас. А аз бих казал на цялата страна, защото най-важните следи, свидетелства  за сложната й история, са тук или в непосредствена близост. Достатъчен повод за гордост би бил само фактът, че именно в този град е роден Симон Хосе Антонио Боливар и Понте, спечелил за вечни времена признателността на милиони латиноамериканци. Затова на площада, който носи неговото име, винаги има и ще има свежи цветя. На този площад е и катедралата на Каракас, завършена през далечната 1665 година. В нея невръстният Симон бил кръстен, пак там са и гробовете на неговите родители. Духовно средище, което и днес служи на добротата, умиротворението и вярата. Днес от Пласа де Боливар лъха спокойствие и е невъзможно да си представи човек, а така е било, че по време на колониалния период от венецуелската история на него са били публично екзекутирани враговете на испанската корона.

Стотина метра встрани от площада са къщата, днес музей, в която на 24 юни 1783 година в семейството на креолски аристократ се ражда Симон Боливар, който остава сирак още на деветгодишна възраст. Посетителите в нея не секват никога и това не е случайно. Всичко е запазено такова, каквото е било някога-личните вещи на Симон Боливар, предметите от бита и произведенията на изкуството. Ще добавя само, че къщата освен исторически паметник е и образец на колониалната архитектура.Вече сте разбрали, че аз се прекланям пред този човек и ще разберете моето пристрастие, когато ви разкажа накратко историята на неговия живот. През 1799 година той заминава за Мадрид, за да продължи своето образование. По-късно там сключва брак с Мария Тереса Родригес де Торо. Завръщат се в Каракас, но само месец след това съпругата му се разболява и умира. Съкрушен, Боливар отново заминава за Европа и посещава Италия, Швейцария, Германия, Англия и Франция.

Повлиян от идеите на епохата на 15 август 1805 година, на планината Монте Сакро в Италия, едва на 22 години, той дава клетва, че ще посвети живота си на освобождението на родината. В началото на 1807 година се връща във Венецуела и взема активно участие в смъкването на испанското господство и провъзгласяването на страната за република. Надарен военачалник, изключителен администратор и прогресивен мислител той успява за едно  десетилетие да дари свобода не само на своята родина, а и на Колумбия, Панама, Еквадор, Боливия и Перу. Щастлив от този факт, но малко по-късно и силно разочарован, защото не успява да постигне върховната си мечта-да види обединена цяла Южна Америка, Освободителят / както започват за го наричат / умира от изтощение и нелечима болест едва на 47-годишна възраст. Той безспорно е една от най-величавите фигури на цяла Латинска Америка. Мургавият креол с пламтящи очи е славата, гордостта и съвестта на цял един континент и неслучайно името му е познато по цялата планета. Личност, олицетворение на понятието „гражданин на света”, защото свободата и справедливостта, към които той се стремеше с безгранична вяра, нямат родина, а би трябвало да са реалност навсякъде.

Не можех да подмина и Ел Консехо Мунисипал. Сградата, в която сега се помещава общинският съвет, кметството на Каракас / това означава името /, някога е приютявала училището „Санта Роса”, а по-късно и централния университет. По стените на патиото / вътрешния двор / бяха експонирани старинни фотографии и рисунки, които показваха колко скромни са били размерите на селището Каракас преди век и половина, два. Но тук също се съхранява като светиня и параклисът, в който на 5 юни 1811 година заседава първото Национално събрание, което утвърждава Акта за независимост на страната. Картините в него пресъздават този преломен момент от историята на Венецуела.

Допуснаха ме да посетя и парламента на страната, чиито двор приличаше повече на тропическа градина. За това впечатление помага и шуртящият фонтан, който носеше освежаваща прохлада в горещия ден. Сградата на Капитолия, както наричат седалището на Националното събрание, е била построена по заповед на президента Гусман Бланко през 1872 година. Първоначално е приютявала изпълнителната власт, а след това в нея бил настанен федералният съд. Безброй са съкровищата, съхранени в нея. Най-важната зала с елипсовидна форма  е украсена със сцени от прочутите битки за освобождение на страната, дело на художниса Мартин Товар. Там се съхранява Актът за независимост, могат да се видят и великолепни портрети на някои от най-прославените синове на Венецуела като генерал Франсиско де Миранда, но на централно място е, разбира се, този на Симон Боливар. Сред толкова мъже има и една жена-красивата Луиса Касерес де Арисменди.

В следващата зала се съхраняват конституциите на страната, а точно срещу входа е забележителният триптих на художника Тито Салас, който отразява три важни момента от живота на Освободителя-клетвата му на Монте Сакро, която той полага пред своя учител Симон Родригес, епичното, невероятно трудно прекосяване на Андите и моментът на неговата смърт, която го застига в Санта Марта, Колумбия.

Ще спомена и нещо особено важно и романтично,  за което няма и намек в едно толкова официално място-за любовта между Симон Боливар и Мануела Саенс, а тя е била голяма, огнена, изпепеляваща. И тук за кой ли път се запитах защо редовете, прославящи героите обикновено са стандартно патетични, а не благословено човешки? И нима усилието е нещо друго, а не просто върховен момент на отдаване, на жертва за другите, след който е съвсем естествено човек да се почувства слаб и да има нужда от ласката на любима жена? Ако това е слабост, то в нея е скрит върховният израз на силата! Вероятно никой колкото него не е успял да стигне до дъното на безнадеждността и да изживее горчивината от рухването на мечтата!

Още една картина, дело на художника Педро Сантено, се е врязала в паметта ми от посещението там, която символично пресъздава историята на Венецуела и единението на нейния народ, съчетание от три раси-бяла, черна и червена.

Последното място, което привлече вниманието ми в центъра на Каракас със своята историческа и емоционална стойност, беше Националният пантеон, построен на мястото на някогашната църква от 18 век „Пресвета Троица” , напълно разрушена от земетресение. По-късно тя била възстановена, а през 1874 година с декрет отново на президента Гусман, била превърната в Пантеон на предците. Две години след неговото откриване тук били пренесени и тленните останки на Симон Боливар.

Но паметниците и скулптурните композиции в Пантеона не прославят делата само на видни политици, а съхраняват спомена и отдават почит на многобройни венецуелци-личности със забележителни постижения в областта на музиката, литературата, въобще на изкуствата, както и в различни области на науката.

Беше време да напусна Каракас, защото само столицата не може да даде представа за страната. Но не се заблуждавах и че мога да видя много от Венецуела. Територията й от 912,000 квадратни километра и краткото време с което разполагах, определено изключваха тази възможност, но все пак исках да видя и заснема още интересни неща. Мечтата да стигна до най-високият водопад в света, прочутият „Ел Анхел”, или до долината на Ориноко, оставаха за друг път. Наех за два дни една малка „Тойота” и се отправих на север към провинция Арагуа, обитавана според справочниците от 1,500,000 души. Исках да стигна до Колония Товар-след малко ще разберете защо и какво се крие зад това название.

До там водеше един неправдоподобно стръмен път. Колицата се задъхваше по стръмнината, но всеки завой по-нагоре откриваше прекрасни глезки. Уж не много високи Карибските Анди се оказаха твърде внушителни. Скоро щях да разбера, че когато се положи труд, могат да бъдат и доста плодородни.

И след един завой, изведнъж, най-неочаквано, се озовах в…….Германия. Не можеше да се сбърка-къщите с островърхи покриви, названията им……по някакъв мистичен начин от Южна Америка се бях пренесъл в Бавария.

Историята на селището се оказа изключително интересна. В началото на неговото основаване са двама души-полковник Агустин Годаси и германецът-картограф Александър / превърнал се по-късно в Алехандро / Бениц. Идеята им била да се доведат от Европа опитни земеделци, които да разработят девствените склонове на Карибските Анди. Трябва да спомена още две имена-на дон Мартин Товар / вече разбирате откъде идва названието на колонията / и Рамон Диас. След одобрение от конгреса на Републиката и след подписване на съответния договор, с фрегатата „Клеманс” от Германия пристигат в Пуерто Коломбия-пристанище близо до сегашното селище Чорони, 400 заселници.

Малкият, но богат музей на Колония Товар, е запазил удивителни вещи. Заселниците идват тук, за разлика от нашите емигранти от началото на 20 век, с необходимите сечива, инструменти / даже музикални / и напълно подготвени, включително с овладяване и на испански език. Захващат се за работа дружно, с германски хъс, дисциплина и желание. Резултатите не закъсняват-привидно неплодородните голи склонове са разработени, засаждат се подходящите видове дървета, а като се добави и умелото управление не е за учудване бързия просперитет.

Посещението на Колония Товар и днес е истински приятно, защото е неочаквано и интригуващо откритие. На главната улица може да се хапне вкусен вурст с горчица, да се изпие хълба превъзходна бира. И да ви я сервира бял рус мъж със сини очи, който говори чудесен испански. Градът е чист и спретнат, хората му очевидно живеят добре. Казаха ми, че това е единственото място в страната, където се отглеждат ябълки и ягоди. Думата „маняна”, което означава „утре”, една от най-популярните и нарицателни за Латинска Америка, е непозната. Всичко се прави тук и сега. Но днешните обитатели на Колония Товар разчитаха и на още нещо-на туризма, който развиваха.

Напуснах с неохота Колония Товар  и пришпорих малката „Тойота” към следващото градче на карибското крайбрежие на страната. За него вече стана дума-то носи звучното индианско име Чорони. Трябваше да измина само шейсетина километра до там, но какви!!! Пътят прекосява първия национален парк на Венецуела „Хенри Питиер”, основан през 1937 година. Той и днес съхранява множество растителни и животински видове. Пътеводителите описваха пътя през него като „уна локура” / тоест като „една лудост” / и това се оказа самата истина. На места беше толкова тесен, че разминаването е изключено, а като добавим и стръмните наклони и виражи, преодоляването на тези километри се оказа истинско изпитание.

После, след стръмно спускане, пътят изведнъж хлътна в малко градче с яркобоядисани фасади на къщите. То изглеждаше пусто и безмълвно, но това се оказа привидно. Най-интересно се оказа на пристанището. Лодки щъкаха навън и вътре в малкия залив, пеликани без страх от хората търпеливо очакваха вкусни хапки от почистваните рибарски мрежи.

Под един навес с интерес проследих как на истински дърводелски банциг огромни, плоски, току-що уловени риби „дорадо” биваха нарязвани на порции, за да заситят туристите, които сякаш извираха от многобройните къщурки, наречени „посадас”. Вечерта и аз хапнах една порция „дорадо”-беше изключително вкусна.

Сигурно сте чували колко изумително богато е това море. Доказа го и интересната сценка, на която присъствах-един човек сякаш неохотно и мързеливо се приближи до брега на залива, хвърли серкмето съвсем наблизо и когато го издърпа се оказа, че вътре има поне два килограма риба. Трябваше само да откъсне малко „платанос”/ това са специален сорт банани за готвене, най-вкусни според мен, когато се пържени / и вечерята му беше готова.

Беше на залез и аз попаднах в пълен плен на романтиката. Слушах как реката ромони, устремена към развълнуваното море, където птици се спускаха като стрели, за да се издигнат с проблясваща с люспите си риба. Попивах впечатленията от скромния бит и приглушена светлина в Чорони, които сякаш връщаха времето назад към онези времена, когато територията на съвременна Венецуела населявали многочислените племена араваки, гуахиро, кариби, тимоте-които се изхранвали по същия начин-чрез лов, риболов и малко земеделие.

Вероятно този бряг е бил такъв и тогава, през 1498 година, когато го виждат моряците от корабите на Христофор Колумб. Година по-късно Алонсо де Охеда открил наколните жилища на индианците в езерото Маракайбо и тъй като му напомнили Венеция, нарекъл страната Венецуела / Малката Венеция /.

Сигурно по-голямата част от вас знаят/ съществуват немалко доказателства / че зад името Алонсо де Охеда всъщност се крие българинът Драган Охридски, но това трябва да бъде тема на отделен разказ. Един от най-големите привърженици на тази хипотеза беше оснавателят на „Атлас” професор Тянко Йорданов.

Сбогувах се с Чорони тук, на този бряг. Където солта и влагата бяха превърнали в безполезна купчина ръжда дулата на оръдията, нелепо насочени към морето. Но където всемогъщото време беше съхранило по-важното, пулсиращият живот-на морето, природата и хората. Сякаш след безбройните хребети на Андите слънцето беше прекосило долините с неподозирана прелест и високите плата, за да угасне тук, на романтичния бряг на Чорони.  За щастие само до утре.

СИМЕОН ИДАКИЕВ