Правилното произношение на името на страната, за която искам да ви разкажа, е не Венецуела, а Венесуела. Това е валидно за повечето държави в Латинска Америка. Ето няколко примера: Коломбия / вместо Колумбия /, Чиле / вместо Чили /, Бразил /Бразилия /, Ондурас / Ходнурас /, Гуатемала / Гватемала / и така нататък, но аз, разбира се, ще спазя приетите у нас названия.
Бързам да ви кажа, че моите две посещения в тази страна бяха преди тя да изпадне в сегашния икономически и политически колапс. Начело все още беше всемогъщият президент с противоречива слава Уго Чавес.
Започнах разглеждането на Венецуела от централния площад, често наричан „сърцето” на столицата Каракас. А аз бих казал на цялата страна, защото най-важните следи, свидетелства за сложната й история, са тук или в непосредствена близост. Достатъчен повод за гордост би бил само фактът, че именно в този град е роден Симон Хосе Антонио Боливар и Понте, спечелил за вечни времена признателността на милиони латиноамериканци. Затова на площада, който носи неговото име, винаги има и ще има свежи цветя. На този площад е и катедралата на Каракас, завършена през далечната 1665 година. В нея невръстният Симон бил кръстен, пак там са и гробовете на неговите родители. Духовно средище, което и днес служи на добротата, умиротворението и вярата. Днес от Пласа де Боливар лъха спокойствие и е невъзможно да си представи човек, а така е било, че по време на колониалния период от венецуелската история на него са били публично екзекутирани враговете на испанската корона.
Стотина метра встрани от площада са къщата, днес музей, в която на 24 юни 1783 година в семейството на креолски аристократ се ражда Симон Боливар, който остава сирак още на деветгодишна възраст. Посетителите в нея не секват никога и това не е случайно. Всичко е запазено такова, каквото е било някога-личните вещи на Симон Боливар, предметите от бита и произведенията на изкуството. Ще добавя само, че къщата освен исторически паметник е и образец на колониалната архитектура.Вече сте разбрали, че аз се прекланям пред този човек и ще разберете моето пристрастие, когато ви разкажа накратко историята на неговия живот. През 1799 година той заминава за Мадрид, за да продължи своето образование. По-късно там сключва брак с Мария Тереса Родригес де Торо. Завръщат се в Каракас, но само месец след това съпругата му се разболява и умира. Съкрушен, Боливар отново заминава за Европа и посещава Италия, Швейцария, Германия, Англия и Франция.
Повлиян от идеите на епохата на 15 август 1805 година, на планината Монте Сакро в Италия, едва на 22 години, той дава клетва, че ще посвети живота си на освобождението на родината. В началото на 1807 година се връща във Венецуела и взема активно участие в смъкването на испанското господство и провъзгласяването на страната за република. Надарен военачалник, изключителен администратор и прогресивен мислител той успява за едно десетилетие да дари свобода не само на своята родина, а и на Колумбия, Панама, Еквадор, Боливия и Перу. Щастлив от този факт, но малко по-късно и силно разочарован, защото не успява да постигне върховната си мечта-да види обединена цяла Южна Америка, Освободителят / както започват за го наричат / умира от изтощение и нелечима болест едва на 47-годишна възраст. Той безспорно е една от най-величавите фигури на цяла Латинска Америка. Мургавият креол с пламтящи очи е славата, гордостта и съвестта на цял един континент и неслучайно името му е познато по цялата планета. Личност, олицетворение на понятието „гражданин на света”, защото свободата и справедливостта, към които той се стремеше с безгранична вяра, нямат родина, а би трябвало да са реалност навсякъде.
Не можех да подмина и Ел Консехо Мунисипал. Сградата, в която сега се помещава общинският съвет, кметството на Каракас / това означава името /, някога е приютявала училището „Санта Роса”, а по-късно и централния университет. По стените на патиото / вътрешния двор / бяха експонирани старинни фотографии и рисунки, които показваха колко скромни са били размерите на селището Каракас преди век и половина, два. Но тук също се съхранява като светиня и параклисът, в който на 5 юни 1811 година заседава първото Национално събрание, което утвърждава Акта за независимост на страната. Картините в него пресъздават този преломен момент от историята на Венецуела.
Допуснаха ме да посетя и парламента на страната, чиито двор приличаше повече на тропическа градина. За това впечатление помага и шуртящият фонтан, който носеше освежаваща прохлада в горещия ден. Сградата на Капитолия, както наричат седалището на Националното събрание, е била построена по заповед на президента Гусман Бланко през 1872 година. Първоначално е приютявала изпълнителната власт, а след това в нея бил настанен федералният съд. Безброй са съкровищата, съхранени в нея. Най-важната зала с елипсовидна форма е украсена със сцени от прочутите битки за освобождение на страната, дело на художниса Мартин Товар. Там се съхранява Актът за независимост, могат да се видят и великолепни портрети на някои от най-прославените синове на Венецуела като генерал Франсиско де Миранда, но на централно място е, разбира се, този на Симон Боливар. Сред толкова мъже има и една жена-красивата Луиса Касерес де Арисменди.
В следващата зала се съхраняват конституциите на страната, а точно срещу входа е забележителният триптих на художника Тито Салас, който отразява три важни момента от живота на Освободителя-клетвата му на Монте Сакро, която той полага пред своя учител Симон Родригес, епичното, невероятно трудно прекосяване на Андите и моментът на неговата смърт, която го застига в Санта Марта, Колумбия.
Ще спомена и нещо особено важно и романтично, за което няма и намек в едно толкова официално място-за любовта между Симон Боливар и Мануела Саенс, а тя е била голяма, огнена, изпепеляваща. И тук за кой ли път се запитах защо редовете, прославящи героите обикновено са стандартно патетични, а не благословено човешки? И нима усилието е нещо друго, а не просто върховен момент на отдаване, на жертва за другите, след който е съвсем естествено човек да се почувства слаб и да има нужда от ласката на любима жена? Ако това е слабост, то в нея е скрит върховният израз на силата! Вероятно никой колкото него не е успял да стигне до дъното на безнадеждността и да изживее горчивината от рухването на мечтата!
Още една картина, дело на художника Педро Сантено, се е врязала в паметта ми от посещението там, която символично пресъздава историята на Венецуела и единението на нейния народ, съчетание от три раси-бяла, черна и червена.
Последното място, което привлече вниманието ми в центъра на Каракас със своята историческа и емоционална стойност, беше Националният пантеон, построен на мястото на някогашната църква от 18 век „Пресвета Троица” , напълно разрушена от земетресение. По-късно тя била възстановена, а през 1874 година с декрет отново на президента Гусман, била превърната в Пантеон на предците. Две години след неговото откриване тук били пренесени и тленните останки на Симон Боливар.
Но паметниците и скулптурните композиции в Пантеона не прославят делата само на видни политици, а съхраняват спомена и отдават почит на многобройни венецуелци-личности със забележителни постижения в областта на музиката, литературата, въобще на изкуствата, както и в различни области на науката.
Беше време да напусна Каракас, защото само столицата не може да даде представа за страната. Но не се заблуждавах и че мога да видя много от Венецуела. Територията й от 912,000 квадратни километра и краткото време с което разполагах, определено изключваха тази възможност, но все пак исках да видя и заснема още интересни неща. Мечтата да стигна до най-високият водопад в света, прочутият „Ел Анхел”, или до долината на Ориноко, оставаха за друг път. Наех за два дни една малка „Тойота” и се отправих на север към провинция Арагуа, обитавана според справочниците от 1,500,000 души. Исках да стигна до Колония Товар-след малко ще разберете защо и какво се крие зад това название.
До там водеше един неправдоподобно стръмен път. Колицата се задъхваше по стръмнината, но всеки завой по-нагоре откриваше прекрасни глезки. Уж не много високи Карибските Анди се оказаха твърде внушителни. Скоро щях да разбера, че когато се положи труд, могат да бъдат и доста плодородни.
И след един завой, изведнъж, най-неочаквано, се озовах в…….Германия. Не можеше да се сбърка-къщите с островърхи покриви, названията им……по някакъв мистичен начин от Южна Америка се бях пренесъл в Бавария.
Историята на селището се оказа изключително интересна. В началото на неговото основаване са двама души-полковник Агустин Годаси и германецът-картограф Александър / превърнал се по-късно в Алехандро / Бениц. Идеята им била да се доведат от Европа опитни земеделци, които да разработят девствените склонове на Карибските Анди. Трябва да спомена още две имена-на дон Мартин Товар / вече разбирате откъде идва названието на колонията / и Рамон Диас. След одобрение от конгреса на Републиката и след подписване на съответния договор, с фрегатата „Клеманс” от Германия пристигат в Пуерто Коломбия-пристанище близо до сегашното селище Чорони, 400 заселници.
Малкият, но богат музей на Колония Товар, е запазил удивителни вещи. Заселниците идват тук, за разлика от нашите емигранти от началото на 20 век, с необходимите сечива, инструменти / даже музикални / и напълно подготвени, включително с овладяване и на испански език. Захващат се за работа дружно, с германски хъс, дисциплина и желание. Резултатите не закъсняват-привидно неплодородните голи склонове са разработени, засаждат се подходящите видове дървета, а като се добави и умелото управление не е за учудване бързия просперитет.
Посещението на Колония Товар и днес е истински приятно, защото е неочаквано и интригуващо откритие. На главната улица може да се хапне вкусен вурст с горчица, да се изпие хълба превъзходна бира. И да ви я сервира бял рус мъж със сини очи, който говори чудесен испански. Градът е чист и спретнат, хората му очевидно живеят добре. Казаха ми, че това е единственото място в страната, където се отглеждат ябълки и ягоди. Думата „маняна”, което означава „утре”, една от най-популярните и нарицателни за Латинска Америка, е непозната. Всичко се прави тук и сега. Но днешните обитатели на Колония Товар разчитаха и на още нещо-на туризма, който развиваха.
Напуснах с неохота Колония Товар и пришпорих малката „Тойота” към следващото градче на карибското крайбрежие на страната. За него вече стана дума-то носи звучното индианско име Чорони. Трябваше да измина само шейсетина километра до там, но какви!!! Пътят прекосява първия национален парк на Венецуела „Хенри Питиер”, основан през 1937 година. Той и днес съхранява множество растителни и животински видове. Пътеводителите описваха пътя през него като „уна локура” / тоест като „една лудост” / и това се оказа самата истина. На места беше толкова тесен, че разминаването е изключено, а като добавим и стръмните наклони и виражи, преодоляването на тези километри се оказа истинско изпитание.
После, след стръмно спускане, пътят изведнъж хлътна в малко градче с яркобоядисани фасади на къщите. То изглеждаше пусто и безмълвно, но това се оказа привидно. Най-интересно се оказа на пристанището. Лодки щъкаха навън и вътре в малкия залив, пеликани без страх от хората търпеливо очакваха вкусни хапки от почистваните рибарски мрежи.
Под един навес с интерес проследих как на истински дърводелски банциг огромни, плоски, току-що уловени риби „дорадо” биваха нарязвани на порции, за да заситят туристите, които сякаш извираха от многобройните къщурки, наречени „посадас”. Вечерта и аз хапнах една порция „дорадо”-беше изключително вкусна.
Сигурно сте чували колко изумително богато е това море. Доказа го и интересната сценка, на която присъствах-един човек сякаш неохотно и мързеливо се приближи до брега на залива, хвърли серкмето съвсем наблизо и когато го издърпа се оказа, че вътре има поне два килограма риба. Трябваше само да откъсне малко „платанос”/ това са специален сорт банани за готвене, най-вкусни според мен, когато се пържени / и вечерята му беше готова.
Беше на залез и аз попаднах в пълен плен на романтиката. Слушах как реката ромони, устремена към развълнуваното море, където птици се спускаха като стрели, за да се издигнат с проблясваща с люспите си риба. Попивах впечатленията от скромния бит и приглушена светлина в Чорони, които сякаш връщаха времето назад към онези времена, когато територията на съвременна Венецуела населявали многочислените племена араваки, гуахиро, кариби, тимоте-които се изхранвали по същия начин-чрез лов, риболов и малко земеделие.
Вероятно този бряг е бил такъв и тогава, през 1498 година, когато го виждат моряците от корабите на Христофор Колумб. Година по-късно Алонсо де Охеда открил наколните жилища на индианците в езерото Маракайбо и тъй като му напомнили Венеция, нарекъл страната Венецуела / Малката Венеция /.
Сигурно по-голямата част от вас знаят/ съществуват немалко доказателства / че зад името Алонсо де Охеда всъщност се крие българинът Драган Охридски, но това трябва да бъде тема на отделен разказ. Един от най-големите привърженици на тази хипотеза беше оснавателят на „Атлас” професор Тянко Йорданов.
Сбогувах се с Чорони тук, на този бряг. Където солта и влагата бяха превърнали в безполезна купчина ръжда дулата на оръдията, нелепо насочени към морето. Но където всемогъщото време беше съхранило по-важното, пулсиращият живот-на морето, природата и хората. Сякаш след безбройните хребети на Андите слънцето беше прекосило долините с неподозирана прелест и високите плата, за да угасне тук, на романтичния бряг на Чорони. За щастие само до утре.
СИМЕОН ИДАКИЕВ
Коментари
Добавете коментар
Влезте във Вашия профил, за да може да оставите коментар по статията.