Боливия - небесната страна

Първо да ви разкажа какво нещо е голямата надморска височина в Боливия. Кацнах на летището в Ла Пас малко след полунощ.  Идвах от Лима, столицата на Перу, която е на морското равнище. Отначало с радост си помислих, че височината не ми влияе кой знае колко, но кагото помъкнах багажите към изхода (а те почти винаги са много), със съжаление установих, че не е така. Все пак 4100 метра не са шега работа. Припомних си Непал, стараех се да не бързам и да не правя резки движения. С помощта на такси бързо открих подходящ за моята кесия хотел и макар че слязохме около триста метра по-ниско, дишах с труд и леко ми се виеше свят. Легнах веднага, но за сън и дума не можеше да става поради кислородния недостиг. Беше достатъчно да затворя очи, за да се пренеса в Хималаите.

Събудих се сутринта с усещането, че съм спал в измазана с тор каменна къща, но вмето напевният говор на шерпи, в стаята ми нахлуваше шум от интензивно улично движение. Отворих прозореца – стръмната тясна уличка, задръстена от коли, се катереше високо по склона, жени от племето (или по-точно народността „аймара”) с малки бомбета върху смолисточерните си коси и шалени цедилки на гърба, от които се подаваха детски главички, делово я кръстосваха нагоре-надолу. Но лекото замайване не минаваше и разбрах, че трябва бързо да си върша работата в тази страна и час по-скоро да се спускам към по-нормална за мен надморска височина.

Ла Пас – неформалната столица на Боливия

Имах две желания – да посетя и заснема руините на Тиауанако (най-загадъчната култура на Южна Америка, или поне от най-загадъчните) и свещеното за инките „слънчево езеро ”- Титикака. Нужна беше организация, затова първо позвъних на археоложката Кармен Бустильо, до която носех препоръчителни писмо от нейн перуански колега. Уговорихме се да се срещнем няколко часа по-късно пред хотела, а времето до тогава употребих за снимки на Ла Пас. Панорамата отвисоко към него, фактическата столица на Боливия, макар че тази чест официално принадлежи на град Сукре, е една от най-внушителните в света. Сгушен в огромна долина на 3,700 метра надморска височина, Ла Пас е основан още през 1548 година от испанския конкистадор Мендоса на мястото на малко селище на индианци от племето „аймара”, носещо името Чукиапо.

Вижте повече: Доминиканската република – мечтата реалност

Всяка крачка по неговите улици отгръща нови гледки, всеки поглед открива следи от миналото. Малко странна ми се стори при цялата си естественост тази смесица от епохи, изтъкана от старинна църкви и безлични модерни здания, от автомобили и индианци с пъстри носии. Сякаш вековете, без да се интересуват от хората, си бяха дали среща в този град.

Най-оживено беше на площада пред църквата от 17 век „Сан Франсиско”. Струва ми се, че този светец е най-популярен на континента, и тук разбрах колко точно и вярно е определението, че Боливия е „най-индианската страна в Южна Америка”. Белите бяха едва 14 процента, метисите 32 %, а останалите 54 процента са представители на племената „кечуа” и „аймара”. По онова време / а вероятно и досега / Боливия беше на първо място в света по брой на военните преврати и това беше довело до нисък жизнен стандарт и висок процент неграмотни. Но хората, ваприке тъжните си песни, бяха радушни и сърдечни.

Върнах се в хотела тъкмо навреме и веднага познах Кармен от описанието на нейния колега: експанзивна, весела, младолика, с лек матов оттенък на кожата. Потомка на испанци, смесили кръвта си с тази на местните хора, тя добре познаваше своята страна, а към коренното население изпитваше почти болезнена любов и съпричастие поради нерадостната му участ.

Високо в планините и народният лек в Боливия

С нейна помощ наех джип и на другия ден рано сутринта заедно се отправихме към руините на Тиауанако. Градът бързо остана долу и се озовахме на Алтиплано (високото боливийско плато). Отново усетих леко замайване, височината си казваше думата. Преди да продължим по прашния път Кармен помоли шофьора да спре, изтича до една барака отсреща и след малко, щастливо усмихната, се върна с две добре натъпкани пластмасови пликчета, които съдържаха дребни заострени листенца от непознато за мен растение.

– Какво е това? – попитах учудено.

– О, това е кока- радостно отговори тя. – Сега ще излекуваме бързо твоя световъртеж.

– И дума да не става, коката е наркотик, а аз нямам слабост към подобни неща.

– Не говори глупости – възмути се тя. – Коката е лекарство, храна и вода. Никой не тръгва по Алтиплано без сериозни запаси от нея. Я се огледай наоколо…

Последвах  този съвет и действително- всеки от индианците, които минаваха край нас, беше с една по-издута буза от другата, сякаш всички колективно страдаха от зъбобол.

Кармен сръчно (личеше си дългата практика) подреди десетина листенца, после отчупи няколко зрънца от наподобяваща пластилин пръчка, поръси ги с някакъв бял прашец, уви всичко това на топче и с наслада го пъхна под лявата си буза. После приготви още едно и властно ми го подаде с думите:

– Няма да го дъвчеш. Тези добавки са необходими за разграждане на четирнайсетте алкалоида, които съдържат листата на коката. След няколко минути ще се почувстваш отлично.

Поех топчето с колебание, но тя се засмя подигравателно и аз го напъхах в устата си. Постоях малко в очакване, но не се случи нищо, освен че изглеждах и се чувствах глупаво. Припомних си за утешение, че именно с помощта на коката бързоходците на инките, наричани „часки”, са поддържали силите си при нечовешките преходи във високата планина, после изведнъж се сетих, че Кармен сътрудничи на службата с борба срещу наркотрафика:

– Ама ти нали се бориш срещу наркотиците? И този, макар че е слаб, също трябва да бъде забранен.

Тя ме погледна с нескривано възмущение:

– Ако коката бъде забранена в Боливия, веднага ще избухне всенародна революция!

Иди, че го разбери този свят!

Не знам дали от коката, но главата ми наистина се избистри и можах да спра вниманието си на околния пейзаж.

Руините на Тиауанако

Всеки километър по Алтиплано ме връщаше назад в столетията. Тук времето сякаш беше спряло и нищо не се беше променило-индианците със своите стада лами, отправили се пеш през необозримата полупустиня към някаква известна само на тях цел, и челата на планинските върхове от главния хребет на Андите, които крепяха на заснежените си гугли искрящото небе на Боливия.

Достигнахме превал и колата спря. Случи се същото, което бях наблюдавал в Хималаите край религиозните плочи, наречени „мани”, които шерпите много почитат.

Всички слязохме от колата, Кармен изсипа малко кока в каменното огнище, запали ги и постоя мълчаливо на колене със сведена глава. На най-високото място беше построен малък параклис, окичен с цветя и обсипан с дребни монети. Питах се какво общо може да има католическата религия с този дохристиянски езически ритуал и на кои богове в момента се моли археоложката Кармен – потомка на испанци?

Продължихме пътя си и след половин час зърнах първите идоли от Тиауанако в селцето край древното селище. Поехме пеш към руините.

Произходът на името Тиауанако

Внушителните останки, които могат да се видят днес, са само малка част от онова, което някога е било, защото този град цели четиристотин години бил най-голямата каменна кариера на Боливия. Още преди да бъде проучен, започнало разграбването на хиляди тонове добре обработен висококачествен камък, понякога разбиван с чукове, а нерядко и с динамит. Първоначално го използвали индианците за своите къщурки, но най-варварските разрушения били направени, и то с разрешение на правителството, от строителите на така наречената “железница на напредъка”. На протестите на археолозите ръководителят на строежа отговорил по следния начин:

Това прави само чест на тези камъни. Някога ще се казва, че те са служили на две култури – тяхната и нашата!

Тук му е мястото да отбележа, че въпреки многобройните версии, никой не може да каже не само кой е създал тази култура, но и как е нейното истинско име. Още инките намерили града изоставен. Легендите твърдят, че веднъж, когато върховният инка Майта Капак си почивал тук, при него пристигнал с важно съобщение един бегач. Скоростта му, която можела да се сравни с тази на планинската антилопа гуанако, учудила господаря и за награда той му оказал високата милост да седне, като му казал на език „кечуа”: “Тиа, уанако” – “Седни, бегачо, бърз като гуанако.”

Някои учени смятат, че градът се е наричал Инти Уауан Аке, което означава приблизително „Обител на синовете на слънцето”, но е имало забавни и даже комични версии, като тази, например, на доктора по църковно право от ордена на йезуитите Фернандо Монтесинос, живял през 16 век, който за фантастичните си приказки получил не особено ласкавият прякор „Перуанският Мюнхаузен”. Според него Тиауанако води началото си от праотеца Адам. Швейцарският писател и фантаст Ерих фон Деникен твърди, че там са се приземявали космонавти от други планети. Тур Хейердал откри прилика между монолитите на Тиауанако и тези на Великденския остров, което го вдъхнови да осъществи експеримента с балсовия сал, който носеше името на Кон Тики Виракоча-легендарният водач на бели хора с руси или  рижи коси. Други учени лансират тезите си за основаване на този град от жители на европейския Север и така нататък.

Версиите са много, но точен отговор няма. Безспорно е едно – след Чавин, това е втората „всеандска” култура, която по време на най-големия си разцвет със своето изкуство и верски представи, сред които, изглежда, главно място е заемал култът към Кон Тики Виракоча-Сътворителя на света-е успяла да се наложи дори в най-отдалечените области в тази част на Южна Америка-от високите плата на Андите до крайбрежието на Тихия океан.

Обекти, които могат да се видят в Тиауанако

Разгледах отделните обекти в Тиауанако за които знаех само от прочетеното в книгите: земната пирамида Акапана, площадът Каласасая, палатата Кантаийля, полуподземният храм, монолитите, вратата на Луната, но повечко се спрях пред прочутата врата на Слънцето. Тя наистина прави впечатление, издялана е от един-единствен блок андезит с тегло 100 тона, ширина 3 метра и 75 сантиметра и висока три.

Радиовъглеродният метод позволил на учените да определят, че Тиауанако бил създаден през 237 година преди Новата ера, че е съществувал 1300 години и че в неговото развитие се забелязват пет периода.

На 4000 метра надморска височина, около средата на първото хилядолетие, е съществувала мощна държава, чиито хора са умеели да обработват метали, най-вече медта, стигнали са дори до откриването на бронза, произвеждали качествени текстилни изделия и красива многоцветна керамика, а изхранването им не било проблем благодарение на картофите. Има данни, които сочат, че жителите на Тиауанако и околностите са умеели да ги консервират чрез изсушаване.

Кои все пак са били строителите на Тиауанако, способни да преместят тежките по 100 и повече тона блокове на 6 километра разстояние, какво въжета са използвали и как са успели да ги издигнат на определените места? Учените смятат, че това са били вероятно странните люде от вече малочисленото племе „уру”, говорещи езика пукина, които отказват да наричат себе си хора и твърдят, че във вените им тече черна кръв. Потомците на част от тях все още съществуват, намерили убежище върху плаващи тръстикови острови сред езерото Титикака и назовават себе си „кот сун”-езерни жители.

Към езерото Титикака

В Ла Пас се върнахме късно вечерта, но на другата сутрин, пак добре запасени с кока, отново бяхме на Алтиплано, този път поели в друга посока – към свещеното за инките езеро Титикака. Според легендата именно оттук тръгнали към Куско децата на слънцето Манко Капак и Мама Окьо, за да основат там своята държава. Пак тук, според друга легенда, великият Кон Тики Виракоча създал божественото Слънце. Всичко беше както някога, даже лодките от тръстиката тотора бяха същите.

Много исках да посетя Острова на Слънцето, а своеобразна врата към него беше градчето Копакабана. Опитах се да се потопя в миналото край сергиите с гигантски пуканки от царевица, да се вслушам в тихия шепот на тесните улички, по които с бавни стъпки крачеха отрудени индианки „аймара”, но не успях и виновна за това беше помпозната сграда на католическата църква. Макар и красива, тя изглеждаше не на място край брега на древното езероу прорязан от тераси, които ми наподобяваха бръчки по лицето на времето. Бряг, завоюван отдавна, покорил се на чуждия бог на белите, сякаш смълчан зад завесата на столетията….

Намирането на лодка не беше проблем и след малко пътувахме с Кармен към Острова на Слънцето. След два часа вече стояхме на най-високата точка – „Тити Кака” или “Скалата на пумата”, която е дала името си на цялото езеро. По това време, когато властвали Синовете на Слънцето, свещеното място можели да посещават само благородниците от семейството на владетеля и никой друг. Канарата, на която стоях, за да не се похабява, била покрита с най-мека вълна от планинската антилопа викуня.

Ще спомена и една малко известна подробност – от поколение на поколение сред местните хора се предавала мълвата, че свещените някога острови на Луната и Слънцето, били свързани под водата с дебела верига от чисто злато, а дъното било едва ми не осеяно с ценни предмети. За съжаление изследването на дъното с миниподводница, не донесе никакво потвърждение на тези предположения.

Стоях на скалата поразен от гледката пред очите си и макар че избягвам суперлативите, и днес не мога да нарека тази красота другояче освен смайваща. Помислих си колко е хубаво, че днес и простосмъртни като мен могат да посещават това дивно място и колко е лесно да повярваш на древната легенда, че именно тук великият Кон Тики Виракоча е сътворил Слънцето.

На другия ден се събудих късно и се погледнах в огледалото. Умората личеше по опърленото от високопланинското слънце лице, но изпитвах задоволство от свършената работа, защото бях запечатал на филмова лента две от чудесата на Латинска Америка. Които днес имах възможността да споделя с вас. Разбира се, пожелавам ви да ги видите със собствените си очи.