Подриването на парите 4: Защо се манипулира инфлацията

В последната статия от цикъла за манипулирането на инфлацията ще потърся отговор на възможно най-важния въпрос до момента. А след като вече разбрахме накъде се насочват новонапечатаните пари и по какъв начин индексът на потребителските цени (ИПЦ) може да се „модифицира“, той е: защо се манипулира инфлацията.

Политическата стабилност над всичко

Едно от най-важните неща, които трябва да се разберат, е, че централните банки не са „независими“. Макар в мандатите (т.е. целите) им да четем, че основната им роля е да поддържат цените стабилни, всъщност на първо място те извършват:

1. Координация на кредитната експанзия от търговските банки[1];
2. Мерки за гарантиране на политическа стабилност.

Неслучайно тук говоря за политическа, а не икономическа стабилност. Ако търсим каквато и да е стабилност в съвременната система на фиатни пари, то централните банки са се провалили от ден първи на съществуването си. Причината е, че, за разлика от стабилната цена на златото, покупателната способност на хартиените пари се подрива постоянно, при това – заради действията на самите централни банки. От друга страна няма случай в модерната история, в който те да не са се притекли на помощ на политиците при нужда. Това води до две следствия:

1. Централните банки не могат да спрат да печатат, защото теорията на кризите ни показва, че това ще спука балоните, надути от новосъздадените пари, а това ще доведе до социално недоволство и политическа нестабилност;
2. Централните банки винаги ще инфлират валутата, когато политиците искат свежи пари за харчене, независимо от системните рискове, до които системата на фиатните пари води.

Обаче тук има беда: ако признаят какво парично предлагане (т.е. инфлация) пораждат, публиката едва ли ще го приеме радушно.

Графика 1: Лява скала (в млн. долари и евро): Активи на ЕЦБ (зелена крива) и Федералния резерв (червена крива); дясна скала: парично предлагане М2 в САЩ (синя крива)

Източник: Федерален резерв на Сейнт Луис

Затова инфлацията е скрита зад статистическа средна величина – индексът на потребителските цени. Както вече видяхме, той се модифицира много лесно от статистиците и централните банкери така, че да могат да твърдят, че инфлацията винаги е по-ниска,  отколкото те искат да е. А за да я увеличат, те печатат безспирно пари.

Така реалната инфлация, т.е. увеличаването на паричното предлагане, се изстрелва, а новосъздадените средства попадат директно при политиците. Те, от своя страна, могат и ги използват за потушаване на всички социални недоволства – на практика за купуване на гласове.

Неправилно разбиране на икономиката?

Даже и без да подпомагат правителствата и растежа, централните банкери по презумпция манипулират паричното предлагане и потребителските цени. Това е видно от собствената им инфлационна цел. Според нея, те трябва да поддържат „инфлацията“ (т.е. индексът на потребителските цени) на равнище от близо до, но под, 2%.

Защо те целят конкретно този процент е интересно, но е отвъд обхвата на тази статия. Тук ще разгледам причината да се прицелват към инфлация изобщо.

Когато централните банкери гледат към представянето на брутния вътрешен продукт, те забелязват, че при растеж на икономиката се наблюдава и покачване на потребителските цени (т.е. „инфлация“). Обратното, при рецесиите се наблюдава „дефлация“. Затова, казват централните банкери, трябва да се стремим към инфлация, за да имаме икономически растеж.

Графика 2: Динамика на БВП (синя крива) и ИПЦ (червена крива) спрямо същото тримесечие на предходната година в САЩ

Източник: Федерален резерв на Сейнт Луис

Това обаче е до голяма степен неразбиране на икономиката. В „Анатомия на всяка икономическа криза“ от образователната поредица „Златна школа“ обяснявам защо се наблюдава растежът на цените при покачването на икономиката, както и тяхното понижаване при рецесиите. Причината е, че изкуствено ниските лихви генерират ново търсене, което оскъпява стоките и продуктите. Когато кредитът в икономиката се свие по време на корекцията, това търсене изчезва и стоките поевтиняват.

Но за тези феномени е необходимо време, а, както ще видим по-долу, индексът на потребителските цени се влияе повеече от печатането на пари, отколкото от основния лихвен процент. Когато в дългосрочен план индексът на потребителските цени все пак започне да расте, методологията за измерването му се променя.

Въпреки всички проблеми, които докарват на икономиката, централните банкери със сигурност не са глупави. Но при все, че в логиката е известно, че „корелацията не означава взаимовръзка“, те вероятно допускат тази елементарна грешка.

Говорейки за лихвата и основния лихвен процент, той също трябва да бъде разгледан. Защото тъй като централните банки го управляват, той може да ни насочи и към още една причина за манипулирането на инфлацията.

Манипулирането на лихвата и кредита

От Международния валутен фонд твърдят, че съществува обратнопропорционална връзка между индекса на потребителските цени и основния лихвен процент. Логиката е следната: колкото по-нисък е основният лихвен процент, толкова повече търсенето на пари ще нарасне, защото хората ги харчат, респективно цените (или „инфлацията“) ще нараснат.

В началото на 80-те години председателят на Федералния резерв Пол Волкър в действителност изстрелва лихвата и спира понижаването на индекса на потребителските цени.

Графика 3: Основен лихвен процент (червена крива), лихва по свръхрезервите на търговските банки (зелена крива) и индекс на потребителските цени на годишна основа (синя крива) в САЩ

Източник: Федерален резерв на Сейнт Луис

Но как така днес имаме нулеви или отрицателни лихви и индекс на потребителските цени, който не достига даже 2%? Много просто. Инфлацията се манипулира, а, ако случайно започне да расте, манипулира се и целта на централните банки.

Точно това направи настоящият председател на Федералния резерв Джеръм Пауъл. Вместо цел от 2%, те вече целят дългосрочен среден индекс на потребителските цени от 2%. Това означава, че основният лихвен процент ще остане закотвен около нулата за дълъг период от време.

Причината за това е, че днес светът е много по-задлъжнял от 2008 г., когато станахме свидетели именно на дългова криза.

Графика 4: Глобално равнище на дълга в абсолютна стойност (синя графика) и като процент от БВП (червена крива)

Източник: Reuters, Международен валутен фонд,

Ако лихвата се увеличи, кредитирането ще се свие и балоните ще се сринат. Но най-лошото за централните банки е, че гигантският правителствен дълг просто ще имплодира и почти всички икономики по света ще фалират. Те не могат да допуснат това, затова инфлацията и целите за нея се манипулират системно.

Заключение

Причината, поради която инфлацията изобщо се манипулира, вероятно е следствие от неправилно разбиране на икономиката. Същевременно обаче тази наивна грешка предоставя изключително добро алиби на централните банкери, които съвършено добре знаят какво правят.

Не е случайно, че самото определение за инфлация, което използват, е грешно, а индикаторът, с който я измерват – индексът на потребителските цени – също е не просто неточен, а много лесен за манипулиране.

В наличност

Претендирайки, че инфлацията я няма, ръцете на централните банкери са развързани. Вече те могат и да печатат рекордно количество фиатни пари, и да поддържат основния лихвен процент на най-ниското равнище в историята. Така те временно поддържат политическата стабилност и надуването на балони – феномени, на които публиката винаги се радва.

Същевременно ако централните банки признаят действителните измерения на инфлацията, причинена от тях, те трябва да спрат печатането на пари и да вдигнат основния лихвен процент. Това ще взриви моментално балоните, надути от тях, и ще вкара икономиката в рецесия. Политическата цена за подобно нещо обаче ще е непоносима, затова и те продължават с установените политики. Те така или иначе обаче в някой момент ще доведат до рецесия.

[1] “Централната банка също е отговорна за дирижирането на увеличаването на съвместната координирана кредитна експанзия и за налагането на собствената си монополна валута над всички граждани посредством регулациите за законното платежно средство.“ (Хесус Уерта де Сото, „Пари, банков кредит и икономически цикли“)