Смъртта на Европейския банков съюз

В началото на юни изглеждаше, че новите европейски правила за преструктуриране на банките работят успешно за проблемната испанска банка Banco Popolar. Относително новият Банков Съюз изглеждаше като да успява да постигне целта си, а именно да ограничи моралния риск във финансовата система. Загубите в случая на Banco Popolar бяха наложени на акционерите без право на глас, докато испанските данъкоплатци не платиха и една стотинка. Въпреки че новата рамка за преструктуриране има дефекти, изглежда като стъпка в правилната посока.

Това впечатление обаче се оказа кратковременно, тъй като в края на юни италианското правителство се съгласи да използва 17 милиарда евро от парите на данъкоплатците за спасяването на две банки – Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza.  По този начин италианските акционери с право на глас ще бъдат защитени въпреки формулировката на новата гаранционна рамка, според която акционерите трябва да претърпят загуби, ако банката фалира. В резултат на тази ситуация цените на привилегированите акции в двете банки се повишиха с над 15% непосредствено след решението.

Какво представлява Европейският банков съюз?

След финансовата криза през 2007 г. и по време на дълговата криза в периода 2010 – 2012 г. европейският банков сектор беше значително отслабен. В следствие на това Европейската централна банка (ЕЦБ) и националните правителства щедро раздаваха спасителни средства за стабилизиране на банковия сектор. Предоставената ликвидност и капитал обаче означаваха, че финансовата позиция както на паричните власти, така и на националните правителства се влошава, а стимулите на банките да действат разумно – драстично намаля.

Банковият съюз бе създаден именно с цел да предотврати подобни проблеми. Идеята на новите мерки, въведени в рамките на банковото възстановяване и преструктуриране, е да гарантират, че банките решават проблемите превантивно, т.е. преди позицията на банката да се влоши. Към набора от мерки трябва да се добави и преминаването към т.нар. „бейл-ин“ система – т.е. акционерите и кредиторите поемат отговорност за негативната ситуация в банката и това е задължително условие за достъп до специализираните фондове по преструктуриране. С други думи банковият съюз предпазва данъкоплатците от проблемите на банките. Както посочи членът на управителния съвет на ЕЦБ Беноа Кьор:

 „Избягването на настоящата бейл-аут система е от ключово значение не само с цел засилване на пазарната дисциплина, но и за да се гарантира, че тези, които печелят, ще бъдат отговорни и за загубите. Би било обаче грешка да се приеме, че няма да има повече проблемни банки след влизането в сила на Единния надзорен механизъм (ЕНМ) и отговорността ще бъде изцяло прехвърлена към наднационалния орган на ЕЦБ. За да бъде ефективен ЕНМ, е необходимо той да бъде допълнен от Единен механизъм за преструктуриране (ЕМП), който да се занимава с проблемите на банките.“

Банковият съюз се базира на норми и принципи, коренно различни от разпространения принцип на Гайтнър. Това е водещият принцип, който се използва като мярка след кризата от 2008 г. в САЩ и е ревностно защитаван от бившия министър на финансите на САЩ и бейлаут фундаменталист Тимъти Гайтнър. Според него по време на криза кредиторите на големи финансови институции не бива да претърпяват никакви загуби. Бейл-ин системата от друга страна стоварва тежестта на банковото преструктуриране върху облигационерите, акционерите и едва в краен случай върху големите вложители. Това означава ограничаване на моралния риск, който порази еврозоната преди кризата и доведе до огромни дисбаланси.

За търговците на свободния пазар това бяха добри новини. Новите правила биха довели до повече отговорност от страна на системата и по-добро разпределение на риска. Голямата въпросителна беше дали всички държави ще играят по правилата или ще продължат да прилагат самоубийствения принцип на Гайтнър. Точно това направи Италия.

Как Италия наруши новата „бейл-ин“ рамка

Банкрутът на Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza струва на италианските данъкоплатци 17 милиарда евро. С това си действие италианското правителство наруши основния принцип на банковия съюз. Европейската комисия можеше да се намеси и да обяви, че тази спасителна програма не отговаря на новата рамка за държавна помощ, но не го направи. В крайна сметка италианците се подиграха на новата система, чиято цел беше да ограничи моралния риск. Но комисията не направи нищо. Немският евродепутат консерватор Маркус Фебер обобщи най-добре ситуацията:

 „С това свое решение Европейската комисия придружи Банковия съюз до смъртния му одър. Обещанията, че данъкоплатецът няма да участва в спасяването на банките, в крайна сметка не бяха спазени. Много съм разочарован, че Европейската комисия подкрепи този ход на Италия. По този начин значително се подкопа доверието в Банковия съюз. Ако общата рамка по банковите въпроси бива толкова явно игнорирана, няма никакъв смисъл да се стига до договаряне на обща схема за гарантиране на депозитите. Необходимо условие за функциониращ банков съюз е разбиране и спазване на неговите правила. Ако това основно правило липсва, няма никакъв смисъл функциите на банковия съюз да се задълбочават и да се обединяват рисковете.“

Разбива се, големите банки са много доволни от това решение. За тях то означава, че могат спокойно да продължат кредитната си експанзия без страх от фалит. При откриването на пазарите непосредствено след решението (26.06) след италианския бейл-аут, европейските банкови акции отбелязаха значителен ръст.

Графика: Индекс на акциите на европейските банки

Източник www.stoxx.com

Италианският бейлаут илюстрира трудностите, с които може да се сблъска паричен съюз, съставен от няколко суверенни държави. Италианското правителство и Италианската народна банка твърдо се противопоставиха на новата рамка за банково преструктуриране и съответно отказаха да я следват. Избирайки да се намеси във фалита на Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza чрез бейл-аут, италианското правителство пое по скъпоструващ и опасен маршрут, за да предпази акционерите с право на глас. Решението на италианското правителство всъщност е законно. Тъй като Единният борд по преструктуриране обяви, че двете италиански банки са неликвидни, разглеждането на техния случай попада под юрисдикцията на италианския закон за несъстоятелността. Единният борд по преструктурирането заявява следното:

 „След внимателно разглеждане на случая и преценяване дали единните мерки по преструктурирането са необходими в конкретния случай, Единният борд по преструктуриране стигна до заключението, че за тези две банки действията не са от ключово значение за обществения интерес. Нито една от тези банки не изпълнява критични функции и не се очаква техният фалит да окаже значително отрицателно въздействие върху финансовата стабилност. В резултат на това дейността на банките ще бъде прекратена чрез съблюдаване на  националната процедура по несъстоятелност.“

Но, ако фалитът на тези две банки „не се очаква да окаже значително отрицателно въздействие върху финансовата стабилност“, тогава защо италианското правителство реши да се намеси? Ясно е, че твърдението на Единния борд по преструктуриране противоречи на действията на италианското правителство. Всъщност причината за всички тези действия е да се гарантира, че финансовата стабилност няма да се разпадне. Грешките на кредиторите и акционерите, а не финансовата стабилност, са това, което се гарантира от парите на данъкоплатците. Така стигаме до комичната ситуация, при която Banca Intesa Sanpaolo, която ще спечели 5,2 милиарда евро субсидии за придобиването на Veneto Banca и Banca Popolare di Vicenza, заявява, че кризата в двете банки би ударила цялата индустрия. Но, ако твърденията на Intesa са верни, това означава, че Единният борд по преструктуриране е трябвало да се погрижи за предотвратяването на кризата още докато тези две банки са били в ликвидност и Intesa изобщо не би трябвало да се възползва от тази субсидия.

Използвайки дупка в европейското законодателство, занимаващо се с въпросите по банкрута на банките, Италия напълно дискредитира новата рамка на банковия съюз. Моралният риск остава и няма да отмине скоро. Италианските банки ще могат да поддържат безотговорните си практики, докато италианските данъкоплатци отново ще допринесат за излизането от следващата криза.

Бъдещето на моралния риск в Европа

Решението, взето от Италия, вероятно ще премахне ефекта от всички очаквани добри резултати, които биха могли да се случат при замяната на бейл-аут с бейл-ин системата. Само най-негативните характеристики на Банковия съюз вероятно ще оцелеят. Сред тях са централизирането на процеса на банковото преструктуриране на европейско равнище и създаването на европейски орган за гарантиране на депозитите (което представлява третият стълб на банковия съюз).

На някои може да им изглежда, че банковият съюз е бил обречен от самото начало, защото се състои в замяната на едни регулации с други. Но, както обяснява Мъри Ротбард (американски икономист от Австрийската школа), някои регулации могат значително да подобрят икономическите условия в една неустойчива финансова система, която се базира на морален риск и банкиране с частични резерви.

Ако алтернативата е между правителствата, които подкрепят бейл-аут системата и тези, работещи в посока бейл-ин, то тогава бейл-ин несъмнено е стъпка в правилната посока. Решението за поддържане на финансовата стабилност чрез директна намеса на правителството крие дълбока нестабилност, тъй като държавата, с помощта на централната банка, защитава кредиторите на сравнително ниска цена. С други думи е почти невъзможно моралният риск да бъде избегнат, ако държавата продължава да играе такава сериозна роля във финансовия свят.

Опитите за въвеждане на бейл-ин рамката най-вероятно ще се провалят по същите причини, поради които не е проработил и законът на Пийл (Закона за банковата харта от 1844 г. в Англия). Принципите, залегнали в основата на закона на Пийл, са замислени да действат на глобално ниво, но имат няколко недостатъка. Сред тях е идеята, подкрепена от Британската валутна школа, съгласно която централната банка трябва да надзирава прилагането на валутния принцип. Но, както казва д-р Салерно (американски икономист от Австрийската школа):

„Една монополна банка, която има толкова тесни връзки с правителството, би имала както стимули, така и влияние да инициира отклонения от принципа по време на финансова паника, за да предотврати масовото неизползване на банкови услуги, което би застрашило собствените й златни резерви…“

Точно това се случи, тъй като законът на Пийл беше системно избягван по време на паниките, което гарантираше инфлационния ефект при банките при бъдещи кризи. По този начин законът на Пийл не успяваше да се справи с капризите на икономическия цикъл и се превърна в пречка за Банката на Англия, която изпълняваше ролята на кредитор от последна инстанция по време на криза. В резултат на това валутният принцип беше напълно дискредитиран, а идеята за стабилност – поставена под съмнение.“

Подобно на това бейл-ин рамката ще се окаже неефективна, ако продължават да се откриват пропуски и, ако ЕЦБ продължава да бъде органът, който упражнява надзор над банковия сектор. Добра финансова система може да бъде постигната само, ако централните банки бъдат оставени извън процеса и, ако без изключение, приемем разделението между банката и държавата.

Луи Руане, www.mises.org
превод: Мартина Петрова