Какво е депозит и как се заражда той

Вече знаем какво представляват парите и лихвата и как се формира стойността. Сега е време да се запознаем със следващия важен феномен и важна част от финансовото ежедневие – депозитите.

В настоящата статия ще разберем какво представляват те и как се е стигнало до депозитите, които познаваме и използваме днес. В следващите ще разгледаме кредитите и тяхната манипулация. Заедно с промяната на размера на депозитите, тя играе решаваща роля за надуването на балоните и за почти всички икономически кризи не само в съвремието, но и в историята.

Какво е депозитът: депозит до поискване

Депозит или влог е договор, при който едно лице, наричано „вложител“ или „депонент“, предава на друго (влогоприемател, депозитар) движима вещ за съхранение. Когато при поискване тази вещ трябва да се върне незабавно на депонента, говорим за депозит до поискване. Освен тях обаче има и друг вид депозити – срочните депозити.

В миналото това разделение е било от особено голямо значение. При депозитите до поискване собствеността върху стоките или активите, които не е задължително да са пари или злато, не се прехвърля върху депозитаря. Тези стоки остават притежание на вложителя. В сценария на депозит до поискване, банките са били длъжни да върнат вложената стока или пари моментално. На латински език тя се нарича tantundem.

Банките, приемащи депозити и наричани депозитни банки, не са начислявали лихва върху депозитите. Тяхната роля е била да пазят и съхраняват активите и на практика действат като трезор. Затова и печалбата им се е формирала от таксите, които клиентите им са заплащали.

Вижте повече по темата: Най-големите български банки спират приемането на срочни депозити: Какво означава това

От задължението им да съхраняват изцяло размера на вложените активи произтича и изискването депозитарите да банкират с пълни резерви. При собствеността върху актива остава при вложителя.

Защо съществува депозит до поискване

Има различни причини да се влагат средства на депозити до поискване. Почти всички от тях се наблюдават и днес. Водещите обаче са:

• безопасност,
• удобство,
• лесно прехвърляне на средства.

Да си представим, че златото е пари. То се е използвало за пари векове наред, чак до началото на 70-те години на XX в. Всъщност и днес инвестиционните златни монети са законно платежно средство в страната си на произход. Разбираемо защо хората са депозирали своето злато. Първо, твърде големи количества от него не се пренасят лесно. Второ, то може да бъде откраднато.

Вижте повече по темата: Турска лира: Хроника на един предизвестен крах

Системата на депозитни банки и депозити до поискване, при които собствеността върху влагания актив не се прехвърля върху депозитаря, е съществувала по целия свят от хилядолетия.

Запазването на правото на собственост е било толкова важно, че в Каталуния банкер, който не е можел да върне депозираните при него средства в рамките на една година след поискването им, е получавал смъртна присъда. В своя magnum opus „Пари, банков кредит и икономически цикли“ икономистът Хесус Уерта де Сото описва поне един случай на това. Въпреки банковата реформа, която ще разгледаме по-долу, съдебни дела за присвояване на средства от банкерите е имало в някои европейски страни почти до средата на XX в.

Защо депозит до поискване не може да бъде кредит

Определящата характеристика на депозита до поискване е запазването на собствеността върху депозираните средства. Това е различно при кредита. Но има и икономическа причина депозитът да не може да бъде кредит. Тя се състои в следното:

При кредитирането се разменя сегашна стока за бъдеща стока. Тук идва ролята на лихвата. Тя представя в каква степен хората предпочитат стоките днес спрямо същите стоки в бъдеще. Точно по тази причина кредитите се олихвяват.

Вижте повече по темата: Какво е лихва

При депозита няма размяна на сегашна стока за бъдеща стока. Лудвиг фон Мизес коментира в “Теорията на парите и кредита“:

Вложителят на пари, получил срещу влога си полица, която може да се преобразува отново в пари във всеки един момент и която може да му свърши абсолютно същата работа, каквато и упоменатата в нея сума, не е заменил сега съществуваща за бъдеща стока. Полицата, която е получил срещу влога си, за него също е сегашна стока. Влагането на парите в никакъв случай не означава, че той се е отказал да се разпорежда с благата, които притежава.

В съвременната финансова система е прието обратното. Парите, вложени в банковата система, могат да се използват от нея, въпреки че това би било правен ужас за хората в миналото. Затова и в нашето съвремие всеки олихвява, въпреки че тази практика е невъобразима за депозитите. Италианският теоретик Паскуале Коппа-Дзуккари в книгата си Il Deposito Irregolare („Неправилният депозит“) обяснява защо:

Непосредствено следствие от правото на вложителя да изтегли по всяко време влога си и от съответното задължение на влогоприемателя да го предаде при поискване и да държи непрекъснато на разположение на вложителя неговия tantundem, предаден като неправилен депозит, е абсолютната невъзможност депозитарят да дължи лихви на вложителя.

Коппа-Дзуккари не е избрал думата „неправилен“ случайно за заглавието на книгата си.

Срочен депозит

Срочният депозит е депозит, при който средствата за влагат за определен срок време. След изтичането му депозитарят трябва да върне не само вложения актив, но и лихва по него. Тук депонентът не плаща такса. Той обаче предава собствеността си върху стоките за срока на “влога”.

За разлика от депозита до поискване, при сричен депозит вложителят няма право да изтегли сумата когато пожелае. Ако го направи, изплатената сума на срочния депозит се дисконтира, в зависимост от оставащия до изтичането му срок и лихвата. Отново за разлика от депозита до поискване, при един срочен депозит влогоприемателят не е длъжен да съхранява размера на tantundem наличен напълно през цялото време.

В действителност срочният депозит не е никакъв депозит. Той е кредит, който „вложителят“ отпуска на компания или друго лице. Именно защото той няма нищо общо с депозита до поискване, двете финансови услуги – срочният депозит и депозитът до поискване – са извършвани от различни банки.

Компаниите, извършвали същинска депозитна дейност и служили като сейфове, са се наричали депозитни банки. При тях печалбата се е формирала от таксите, които потребителите им са плащали. Вторият тип – опериращите със срочни „депозити“, са кредитните банки. Те са използвали средствата по срочните „депозити“ на клиентите си, за да отпускат те кредити. Печалбата им се е формирала от разликата (или маржа) между изплащаната и получаваната лихва.

Създаването на съвременния депозит

Независимо от санкциите, използването на средствата, вложени в институция на депозит до поискване, винаги е било примамливо за участниците на финансовите пазари. Самите правителства са едни от първите, които са се възползвали от това. По този начин те са си осигурявали финансиране при изгодни условия.

Затова постепенно законите се променят. Те спират да изискват съхраняването пълните резерви по депозитите до поискване. С това се преминава се от банкиране с пълни резерви към банкиране с частични резерви. На практика така се елиминира един от ключовите елементи на същинския депозит, а именно собствеността върху вложените средства.

Това е начинът, по който финансовата система оперира и днес. Например в еврозоната минималните резерви, които банките трябва да поддържат, са 1% от размера на „депозитите“. В България към момента на писане те са 10%. Останалите 99% или 90% от влоговете могат да бъдат използвани, за да се отпускат като кредит от финансовите институции.

Промяната има и друго изражение – депозитите по цял свят вече се олихвяват. През историята това никога не се е случвало при депозит до поискване.

С разминаването на дефинициите между „депозит“ и „кредит“ и правилата за собствеността върху средствата, вече не е нужно два отделни вида банки да извършват дейности в сферата на депозитите. Така се раждат търговските банки, които съществуват и до днес.

Депозитите днес

Депозитите са гръбнакът на банковата система днес. Това е вярно и в България, където

Законът на Пийл и отражението му върху депозитите

Единственият опит да се спрат манипулациите на парите е Законът на Пийл, приет на 19 юли 1844 г. в Англия, който все още е в сила. Той забранява на банките да създават необезпечени банкноти.

Въпреки това не спира банкирането с частични резерви или създаването на необезпечени депозити. Интересното е, че той е нормативният акт с който се създава централна банка в Англия – Bank of England. Ето какво посочва де Сото за този закон:

Това обяснява защо Законът на Пийл от 19 юли 1844 г., основата на цялата съвременна банкова система, забранява емитирането на необезпечени банкноти, но напълно се проваля в постигането на търсените цели: парична стабилност и ясно дефиниране и защита на правата на собственост на гражданите в сферата на банкирането. Неуспехът се дължи на неспособността на законодателите да разберат, че банковите депозити с частичен резерв имат точно същата природа и водят до същите икономически последици като необезпечените банкноти. В резултат на това, Законът на Пийл не забранява банкирането с частичен резерв и позволява вековната практика на „отпускане“ на необезпечени (вторични) депозити да продължи.

Така изглежда историята на депозитите, тяхната икономическа и правна същност и състоянието, в което се намират днес. Очевидно част от атрибутите им, които ги определят като „депозити“, в настоящето не съществуват, а същевременно банкирането с частичен резерв е общоприета практика.

Депозитите днес

Депозитите са гръбнакът на съвременната банкова система. Това е вярно и в България. У нас те са един от предпочитаните начини за съхраняване на средства.

Банковата система предлага разнообразие от възможности, що се отнася до откриването и поддържането на срочен или безсрочен депозит. Това важи и по отношение на изискванията. Сред тях е нуждата от мининимална сума за откриване на влог, лихвата, която се изплаща, срокът (при срочните) или валутата. Предпочитаният финансов инструмент зависи от конкретните нужди на всеки потребител.

Гарантиране на влоговете в банките

За предпазване на вложителите в съвременните финансови системи съществуват институции, които изплащат депозити до определен размер в случай на събитие неплатежоспосбност или отнемане на лиценз на банка. В България тази институция е Фондът за гарантиране на влоговете в банките. Той изплаща депозити на хора и фирми влогове в банки в размер на до 196 хил. лв. Например ако човек има два влога по 150 хил. лв. и не е едноличен търговец, двата влога ще се изплатят напълно.

Фондът за гарантиране на влоговете се финансира чрез вноски на банките от системата за гарантиране на депозитите и от заеми. Значителна част от активите му, които към края на 2020 г. възлизат на 1,1 млрд. лв., са паркирани на депозит в Българската народна банка. Известна част от тях се влага в български правителствени облигации. Фондът има право да инвестира и в други високоликвидни активи, но експозицията към тях е оскъдна.

В останалата част от Европа също има схеми за гарантиране на депозтите. Те защитават влогове в размер на до 100 хил. евро в еврозоната. Тяхна основна функция е да предотвратят и масовото изтегляне на средства в случай на банков фалит. Явлението е познато като “банкова паника”.