Депозит

Вече знаем какво представляват парите и лихвата и как се формира стойността. Сега е време да се запознаем със следващия важен феномен и важна част от финансовото ежедневие – депозитите.

В настоящата статия ще разберем какво представляват те и как се е стигнало до депозитите, които познаваме и използваме днес. В следващите ще разгледаме кредитите и тяхната манипулация. Заедно с промяната на размера на депозитите, тя играе решаваща роля за надуването на балоните и за почти всички икономически кризи не само в съвремието, но и в историята.

Какво е депозитът: депозит до поискване

Депозит, наричан още влог, е договор, при който едно лице, наричано „вложител“ или „депонент“ предава на друго (влогоприемател, депозитар) движима вещ за съхранение. Когато при поискване тази вещ трябва да се върне незабавно на депонента, говорим за депозит до поискване. Освен тях обаче има и друг вид депозити – срочните депозити.

В миналото това разделение е било от особено голямо значение. Причината за това е, че при депозитите до поискване собствеността върху стоките или активите, които не е задължително да са пари или злато, а може да бъдат всякакви стоки, не се прехвърля върху депозитаря, а те остават притежание на вложителя. Затова и банките, като институции, които обикновено са приемали и продължават да го правят, влоговете са били длъжни да върнат депозираното, което на латински се нарича tantundem.

Вижте повече по темата: Най-големите български банки спират приемането на срочни депозити: Какво означава това

Същевременно банките, приемащи депозити и наричани депозитни банки, всъщност не са начислявали лихва върху депозитите. Тъй като тяхната роля е била просто да бъдат пазител на активите, на практика да действат просто като трезор, затова и печалбата им се е формирала от таксите, които клиентите им са заплащали.

От задължението им да съхраняват изцяло размера на вложените активи произтича и изискването депозитарите да банкират с пълни резерви.

Има много причини хората да влагат средствата си на депозити до поискване, като почти всички се наблюдават и до днес. Водещите обаче са безопасност, удобство и лесно прехвърляне на средства. Ако си представим финансова структура, в която златото е пари – статукво, което се е запазило векове наред чак до началото на 70-те години на XX в., то е разбираемо, че хората ще депозират златото си на попечение, защото то, първо, не се пренася лесно, особено за по-значими сделки, и, второ, може да бъде откраднато от собственика си, ако е известно, че той държи големи количества в дома си например.

Вижте повече по темата: Турска лира: Хроника на един предизвестен крах

Системата на депозитни банки и депозити до поискване, при които собствеността върху влагания актив не се прехвърля върху депозитаря, е съществувала по целия свят буквално хилядолетия. А прехвърлянето на правото е било толкова важно, че в Каталуния банкер, който не е можел да върне депозираните при него средства в рамките на една година след поискването им, е получавал смъртна присъда. В своя magnum opus „Пари, банков кредит и икономически цикли“ икономистът Хесус Уерта де Сото описва поне един случай на това. Въпреки банковата реформа, която ще разгледаме по-долу, съдебни дела за присвояване на средства от банкерите е имало в някои европейски страни почти до средата на XX в.

Защо депозитът не може да бъде кредит

Вече видяхме, че определяща характеристика на депозита до поискване е запазването на собствеността върху депозираните средства, което не е така при кредита, както ще стане ясно от следващата статия. Но има и икономическа причина депозитът да не може да бъде кредит. Тя се състои в следното:

При кредитирането се разменя сегашна стока за бъдеща стока. Ако се върнем към статията за лихвите, ще си спомним, че именно това е тяхната роля – да представят в каква степен хората предпочитат стоките днес спрямо същите стоки в бъдеще. Точно по тази причина кредитите се олихвяват.

Вижте повече по темата: Какво е лихва

При депозитите не е така. „Вложителят на дадена сума пари, който получава в замяна на нея полица, която може да се преобразува отново в пари във всеки един момент и която може да му свърши абсолютно същата работа, каквато и упоменатата в нея сума, не е заменил сега съществуваща за бъдеща стока“, пише Лудвиг фон Мизес в една от фундаменталните книги по темата – „Теорията на парите и кредита“. „Полицата, която е получил срещу влога си, за него също е сега съществуваща стока. Влагането на парите в никакъв случай не означава, че той се е отказал от непосредственото разпореждане с благото, което притежава“.

Важно е да се знае, че депозитът не може да бъде кредит, защото в съвременната финансова система на практика е прието на практика обратното, като днес всички пари, които се вложат в банковата система, могат да се използват от нея – нещо, което би било правен ужас за хората в миналото. Затова и в нашето съвремие всеки един влог или се олихвява, което на практика е невъобразимо за депозитите, както обяснява италианският теоретик Паскуале Коппа-Дзуккари в книгата си Il Deposito Irregolare („Неправилният депозит“):

Непосредствено следствие от правото, дадено на вложителя, да изтегли по всяко време влога си и съответното му задължение на влогоприемателя да го предаде при поискване и да държи непрекъснато на разположение на вложителя неговия tantundem, предаден като неправилен депозит, е абсолютната невъзможност депозитарят да дължи лихви на вложителя.

Коппа-Дзуккари не е избрал думата „неправилен“ случайно за заглавието на книгата си.

Срочен депозит

Срочният депозит е депозит, при който средствата за влагат за определен срок, в края на който депозитарят трябва да върне не само вложения актив, но и лихва по него. Тук депонентът не плаща такса, но и предава собствеността си върху стоките за срока на кредита. За разлика от депозита до поискване, той няма право да изтегли сумата когато пожелае. Ако го направи, размерът на срочния депозит ще се дисконтира с размера на оставащия до изтичането му срок. Същевременно финансовата институция не е длъжна да съхранява размера на tantundem наличен напълно през цялото време.

Както е ясно от определенията, дадени до момента, всъщност срочният депозит не е никакъв депозит, а кредит, който „вложителят“ отпуска на банката или на депозитаря. Тъй като двете дейности нямат нищо общо една с друга, те са били осъществявани от различни институции.

Тези, които са извършвали същинска депозитна дейност и са служили просто като сейфове, са се наричали депозитни банки. При тях, както стана ясно, печалбата се е формирала от таксите, които потребителите им са плащали. Вторият тип, които са оперирали със срочни „депозити“, са били кредитните банки. Те са използвали средствата по срочните „депозити“ на клиентите си, за да отпускат самите те кредити, като печалбата им се е формирала от разликата (или маржа) между изплащаната и получаваната лихва.

Реформата на Пийл и създаването на съвременния депозит

Независимо от санкциите, използването на средствата, вложени до поискване, винаги е било примамливо за участниците на финансовите пазари. Обикновено самите правителства са били сред институциите, които са се възползвали от това, тъй като това им е осигурявало кредити при доста изгодни условия.

Затова и постепенно законите се променят по начин, по който не се изисква да се съхраняват пълните резерви по депозитите до поискване – преминава се от банкиране с пълни резерви към банкиране с частични резерви. На практика по този начин се елиминира един от ключовите елементи на същинския депозит, а именно собствеността върху вложените средства.

Пълна хроника на законодателните и теоретичните изменения е представена отново от Хесус Уерта де Сото в „Пари, банков кредит и икономически цикли“. Важното е, че това е действащият начин на опериране на финансовата система и днес. Например в еврозоната минималните резерви, които банките трябва да поддържат, са 1% от размера на „депозитите“, а в България – 10%. Това означава, че останалите 99% или 90% от влоговете могат да бъдат използвани, за да се отпускат като кредит от финансовите институции.

Промяната е видна и от друго – депозитите вече по цял свят се олихвяват. Както стана ясно, това никога не се е случвало с депозитите до поискване в човешката история.

С разминаването на дефинициите между „депозит“ и „кредит“ и правилата за собствеността върху средствата, вече не е нужно два отделни вида банки да извършват дейности в сферата на депозитите. Така се раждат търговските банки, които съществуват и до днес.

Единственият опит да се спрат манипулациите на парите е Законът на Пийл, приет на 19 юли 1844 г. в Англия, който е в сила и до днес. Той забранява на банките да създават необезпечени банкноти, но не и банкирането с частични резерви или създаването на необезпечени депозити; това е и нормативният акт с който се създава централна банка в Англия – Bank of England. Ето какво посочва де Сото за този закон:

Това обяснява защо Законът на Пийл от 19 юли 1844 г., основата на цялата съвременна банкова система, забранява емитирането на необезпечени банкноти, но напълно се проваля в постигането на търсените цели: парична стабилност и ясно дефиниране и защита на правата на собственост на гражданите по отношение на банкирането. Неуспехът се дължи на неспособността на законодателите да разберат, че банковите депозити с частичен резерв имат точно същата природа и водят до същите икономически последици като необезпечените банкноти. В резултат на това, Законът на Пийл не забранява банкирането с частичен резерв и позволява вековната практика на „отпускане“ на необезпечени (вторични) депозити да продължи.

Така изглежда историята на депозитите, тяхната икономическа и правна същност и състоянието, в което се намират днес. Очевидно част от атрибутите им, които ги определят като „депозити“, в настоящето не съществуват, а същевременно банкирането с частичен резерв е общоприета практика. Защо това е от огромно значение за съвременната икономика, ще разберем в следващите статии – за кредитите и икономическите кризи.