Редица коментатори предричаха, че одобрените в споразумението Базел III правила за банкови регулации ще доведат до рязко покачване на цената на златото (не се бъркайте, тази статия не е за нашето виждане, че не златото се покачва, а доларът върви надолу. че не фарът се издига нагоре, а потъващият кораб изчезва надолу в бурята).

Дали това ще се случи? Най-лесно е да се каже – както и при всичките други “предсказания” за покачване на цената на златото до безкрайност – “ще изчакаме и ще видим”. Но в това няма нищо забавно. Предпочитаме да вникнем по-дълбоко в естеството на процесите, да разберем как функционират банките и какви са по-точно изискванията на регламента.
Ще разгледаме накратко баланса на банките и гледната точка на регулаторите за банковия риск, за да се опитаме да отговорим на въпроса дали наистина трябва да очакваме, че цената на златото ще скочи рязко.

Баланс на банката

Банката взима заеми, за да финансира кредитирането си. Тя печели като плаща по-нисък лихвен процент за взетите, отколкото начислява на отпуснатите заеми. Казано с други думи, банките създават пасиви за финансиране на своите активи.Няма да се фокусираме върху разликата в лихвените проценти, тъй като това не е от съществено значение за нашата дискусия. Освен едно важно нещо. Дългосрочните облигации обикновено са с по-висок лихвен процент от краткосрочните (макар че в момента е точно обратното – т. нар. инверсия на кривата на доходността, при която 10-годишните облигации на САЩ са с по-ниска лихва от 1-месечните съкровищни бонове на САЩ).

1 грам абонаментно златно кюлче Tavex

Продаваме 162,00 лв. 146 146,00 162 162,00

Купуваме 146,00лв.

Сравнение Известие Добавете към количката

Това дава на банките силен стимул да използват краткосрочни задължения за финансиране на дългосрочни активи. Цената на финансирането е по-ниска и лихвата, натрупана върху актива, е по-висока. Но това създава риск. Нека разгледаме краен случай, при който използваме текущи депозити за финансиране на 30-годишни ипотеки. Според FDIC (Federal Deposit Insurance Corporation), средната стойност на лихвения процент за текущи сметки в САЩ е 0,06%. Според Федералната банка на Сен Луис, 30-годишната ипотека е с лихва 4,28%. Т.е. банката може да спечели 4.22% чрез финансиране на 30-годишни ипотеки с текущи депозити (преди разходите). Бизнесът никак не е лош. Но има уловка.

Вложителите могат да изтеглят средствата си по всяко време!

И те биха направили това при най-малкия намек, че банката може да е рискова. Въпросът тук не е дали банката е платежоспособна по конвенционалните разбирания. Приетото определение за платежоспособност е активи > пасиви. Или, може би, приходи > разходи. Но не за това става въпрос тук.
Банка с депозитни задължения и 30-годишни ипотечни активи не е неплатежоспособна. Проблемът е в несъответствието на падежите. Имайте предвид, че източниците на финансиране са пасивите. Представете си, че взимате назаем от Петър, за да дадете заем на Павел (Павел ви плаща 5%, вие плащате на Петър 2%). Ако Петър поиска да му върнете парите, но договорът ви с Павел е за 30 години, вие се оказвате с вързани ръце.

Първото нещо, което банката би направила в подобна ситуация, е да се опита да продаде ипотеката. Ако банката може да продаде ипотеката на пълна стойност на съществуващия пазар за ипотеки, тогава проблемът е решен. Тя може да плати на вложителя. Обаче, ако всички банки са ангажирани с тази крайна степен на матуритетна трансформация, тогава със сигурност ще се случат две неща. Първо – схемата ще се взриви. И второ, когато се взриви, ипотечният пазар няма да върви. Точно когато банката има нужда да продава ипотеки, другите банки също ще трябва да продават. И вероятно няма да има купувачи.Банките или няма да могат да продават ипотеки, или ще понасят ужасни загуби, ако бъдат принудени да се примирят с каквато и да е оферта. Това е рецептата, по която се случват финансовите кризи.

Риск, възприет от регулаторите

Имайте предвид, че тук има два отделни проблема.

• Съществува риск пасивите да бъдат изтеглени по всяко време.
• Съществува риск активите да бъдат продаваеми само на загуба.

Съвкупността от пасивите на банката представлява нейния капитал. Банката разполага с няколко различни вида капитал, които може да използва. Съществува спектър от рискове, вариращи от собствения капитал от една страна до депозитите при поискване (или междубанковите заеми), от друга.

Тъй като собствениците на банката нямат право да я накарат да изкупи обратно техните акции, капиталът на банката е най-сигурният капитал. Но недостатъкът е, че той е много скъп. Никоя банка не може да остане в бизнеса, ако продава акции, за да отпусне на кредит набраните пари. Банките биха искали да използват капитала си по възможно най-разумния начин.
Депозитите при поискване са много по-евтини (основно безплатни в САЩ). Както показахме по-горе, недостатъкът е, че те могат да бъдат изтеглени по всяко време.

Освен капитала на банката и депозитите при поискване има и други пасиви, като дългосрочните облигации. Банката може да продава 10-годишни облигации. Цената им е много по-висока от депозитите до поискване, но по-ниска от капитала. Или тя би могла да приема срочни депозити, например 5-годишни депозитни сертификати.

От страна на активите също има спектър от рискове, както при краткосрочните съкровищни бонове, така и при дългосрочните ипотеки. Банката би могла да купува само краткосрочни облигации. Това би било безопасно, но не и печелившо. Или пък може да купи дългосрочни облигации, но, както казахме по-горе, рискът е, че ако се наложи да ги продаде, може да претърпи голяма загуба. Тази загуба може допълнително да се разпространи и върху стойността на обезпечението (недвижимите имоти в този случай) и да промени условията на пазара на облигации.

Ако банките бяха строго частни компании, те биха намерили начини да работят безопасно. Притежателите на капитала носят изцяло риска от загуба, така че собствениците биха имали всички стимули да го управляват разумно. И историята показва, че когато те са били свободни да го правят, са го правили.
Но днес те не са.

Имаме широко разпространен режим на морален хазарт. Съществуват такива “инструменти” като застраховка на депозитите, парична политика, кредитори от последна инстанция и разбира се спасявания. Търсеният нетен ефект е да се социализират загубите, което предлага напълно различен стимул за собствениците на банки. Този морален хазарт насърчава банките да поемат толкова риск, колкото да може да им се размине безнаказано, докато печалбите остават за тях. За да се компенсира този порочен стимул, беше прието банковото регулиране.

Регулаторна политика

Банковите регулатори атакуват всяка страна на баланса поотделно. За пасивите – отново тази страна се нарича “капитал” – има различни категории. Целта на регулатора по отношение на капитала е да се изчисли на какъв капитал може да разчита банката, когато е под стрес. Тоест, каква част от нейните фондове няма или не могат да бъдат изтеглени от инвеститорите, които са под свой собствен стрес или просто са се поддали на паника.
За активите регламентът определя рискови тегла. Регулаторът иска да направи оценка на вероятната ликвидационна стойност на всеки един актив, но не в нормални времена, а когато пазарът е под стрес. Това включва риска от неизпълнение на емитента на актива (напр. облигация) и риска стойността на базовото обезпечение или на самия инструмент да бъде по-ниска.

Съществуват сложни формули и детайли, но същността на идеята е заложена в концепцията за нетния коефициент на стабилно финансиране. Той изразява отношението на количеството налични средства (пасиви) към средствата, от които се нуждае всеки актив. Собственият капитал и дългосрочните облигации се считат за много стабилни. Депозитите при поискване и междубанковото овърнайт кредитиране не са. Счита се, че държавните ценни книжа не се нуждаят от стабилно финансиране, тъй като те винаги са ликвидни или бързо достигат матуритет. Ипотеките се нуждаят от висок коефициент на стабилно финансиране.
Ако си представяте банките като притиснати в клещи, това е вярно. От една страна средствата се изтеглят от банковите кредитори, от друга – банката се бори да продава активи, за да ги изплати.
И сега стигаме до златото.

Коментаторите твърдят, че съгласно разпоредбите на споразумението Базел III, златото скоро ще бъде “първа категория актив на банките”( tier 1 asset). Да се върнем към любимия ни цитат от физика Волфганг Паули – “това дори не е грешно”. Както вече обсъдихме, категориите (tier) се отнасят до капитала на банката, което означава нейните пасиви. Как така тя финансира портфейла си чрез активи? Това не е място, подходящо за златото.

Златото, съгласно Базел III

Златото е актив. Съгласно новите регламенти на златото се възлага изискване за стабилно финансиране от 85%. Това е като при акциите. С други думи, регулаторите смятат, че е рисковано да се държи злато, така че искат да се уверят, че банките го финансират предимно с пасиви, които не могат да бъдат изтеглени. Със скъпи пасиви.
Златната общност не биваше да приветства това като нещо добро за златото. Но как е възможно това? Златото не е рисковано колкото акциите. При златото няма риск от неизпълнение и неговият ценови риск не е толкова висок. Всъщност, ако балансът съдържа малко количество злато, то това действа като хедж.
Световният съвет по златото представи свой коментар пред Федералния резерв относно предложеното правило “Засилени пруденциални стандарти и изисквания за ранни оздравителни процедури…” В него се казва, че златото трябва да бъде включено в определението за “високоликвидни активи” и за него не трябва да се изисква финансиране според критериите на нетния коефициент на стабилно финансиране.

В коментара си Световният съвет по златото цитира котировки от HSBC, UBS, други банки и банкови асоциации, както и от London Bullion Market Association (Асоциация на лондонския пазар за ценни метали). Всички те се обявяват за ниско или нулево изискване за стабилно финансиране. Базел III определи изискване от 85% за златото, което е обратното на ниско.

Физическо срещу хартиено злато

Попаднахме на една друга грешка, която според нас си струва да се отбележи. Голям шум се вдига за разграничаването на хартиеното злато от златните кюлчета, съхранявани в трезора на банката. Твърди се, че това ще обезкуражи банката да търгува с хартиено злато. Казвт ни, че цената на златото е изкуствено подтискана и ни плашат с невярното твърдение, че всяка физическа унция злато е “продадена на хартия поне 92 пъти”. В резултат, според това погрешно схващане, банките ще предпочитат да притежават истински златни кюлчета вместо хартиени договори.

Въпреки това, Службата за контрол на валутата в САЩ (Office of the Comptroller of the Currency), Федералният резерв, Федералната корпорация за гарантиране на влоговете в САЩ (FDIC) и Office of Thrift Supervision, който показва друго:

Банката може да определи рисково претеглена сума на активите равна на нула… за златните кюлчета, държани в собствените и трезори или държани в трезорите на друга банка, или на алокирана база, до степента, до която активите в златни кюлчета се компенсират от пасиви в златни кюлчета.

Да, активите във фзическо злато имат същата нулева рискова тежест, като парите в брой – ако златният актив се финансира от златен пасив. Какво представлява златният пасив? Това е всичко, което “златните” коментатори мразят: къси позиции на златни фючърси, златни суапове и т.н.

С други думи, това е “кери трейдът”, за който сме писали по-рано, но в случая става въпрос за злато. Банките могат да притежават физическо злато и да продават фючърси, за да направят малък спред. В този случай не е необходимо те да резервират допълнително финансиране за златото, тъй като пазарният риск за неговата цена е хеджиран. В заключение можем напълно уверено да заявим: твърденията, че физическото злато трябва да се третира преференциално пред хартиеното, са недомислени и безпочвени.

Източник: https://monetary-metals.com/will-basel-iii-send-gold-to-the-moon-report-2-apr/