Българската икономика - лабиринт без изход

Икономиката на България усети най-тежко удара на световната финансова и икономическа криза през 2009 г., когато брутният ѝ вътрешен продукт се сви с 5,5%. През следващите три години икономиката пое курс към плахо възстановяване от кризата, което се характеризираше с минимални темпове на растеж.

Въпреки че спадът в България през 2009 г. далеч не беше от най-дълбоките в ЕС, растежът между 2010 и 2012 г. беше толкова нисък, че дори и през 2012 г. икономиката все още не успява да достигне съвкупното си производство от преди кризата. Така погледнато, възстановяването от кризата до момента не се е случило и тепърва предстои (виж Графика 1). Много е вероятно и 2013 г. също да не ни зарадва с достигане на предкризисното ниво на производство, ако прогнозите за реален ръст на икономиката под 1% се сбъднат.

Публични финанси

Паралелно с трудното възстановяване на икономиката от кризата, публичните финанси на държавата също попаднаха под сериозен натиск в кризисния и следкризисния период. През най-тежката 2009 г. дефицитът в консолидирания бюджет достигна 4,3% от БВП на начислена основа и предизвика откриването на процедура по свръхдефицит срещу България от страна на ЕК.

От 2010 г. нататък започна труден процес на консолидация на публичните финанси, като заплатите на служителите в държавния сектор и пенсиите бяха замразени за 3 години между 2010 и 2012 г. (с някои изключения като минималната пенсия). В резултат от тази рестриктивна фискална политика бюджетният дефицит постепенно бе свит до 0,8% от БВП през 2012 г., а процедурата по свръхдефицит беше прекратена.

Просрочени задължения на държавата

Освен до рязко влошаване на бюджетния баланс, кризата доведе и до стръмно натрупване на просрочени задължения на правителството (Графика 3).

Само за първите няколко месеца на 2009 г. просрочените задължения на правителството се увеличиха около 10  пъти и достигнаха 799 млн. лева към края на същата година. Основният „виновник” бяха задълженията на централното правителство, макар и местните власти също да увеличиха неразплатените си задължения. Просрочените задължения на правителството се задържаха на високо ниво до есента на 2010 г., като от последното тримесечие на 2010 г. се наблюдава стабилен тренд на постепенно разплащане на държавата, макар и все още общият размер на неразплатените задължения да надхвърля 300 млн. лева (по най-актуални данни към края на юни 2013 г.).

Ефекти от просрочване на задълженията на държавата

Безспорно просрочените задължения на държавата имат силно негативен ефект върху разполагаемите оборотни средства на фирмите и са един от факторите за натрупването на междуфирмена задлъжнялост в икономиката. Свободните средства в реалния сектор се свиват до минимум по време на криза, когато оборотите падат, банките стават по-консервативни в кредитирането, а бизнес парньорите често закъсняват с плащанията. Няколкото стотин милиона лева просрочия на държавата към нейните доставчици и изпълнители обикновено не представляват сериозен проблем по време на икономически и кредитен бум. Същата сума дългове към реалния сектор обаче лесно би могла да доведе до фалити или ликвидни трудности по време на криза и стагнация.

Тук е важно да се отбележи, че невърнатият в срок данък добавена стойност от страна на държавата към бизнеса не се включва към по-горе цитираните данни за просрочените задължения на централното правителство и местните власти, т.е. те представляват допълнително просрочено задължение на държавата. При тях, обаче, ситуацията от началото на кризата насам не беше така драматична. При невъзстановения в срок ДДС се наблюдава ясно изразена сезонност от 2009 г. насетне (виж Графика 4) – в края на годината има известно увеличаване на неговия размер и съответно в първите няколко на всяка следваща година има по-малко или по-голямо „изчистване” на част от невъзстановения в срок данък. Интересно е, че постепенно тази сезонност става все по-слаба, т.е. размерът както на скока на невъзстановения в срок ДДС в последните 1-2 месеца на годината, така и на последващия спад в началото на всяка следваща година стават все по-малки от 2010 г. насам.

Видно е, че през 2013 г. размерът на невърнатия в срок ДДС се движи около 250-350 млн. лева, т.е. по-скоро в долната граница на невъзстановения ДДС през последните четири години и далеч от пиковете през  този период. Тези данни потвърждават, че извънредна ситуация при невъзстановения в срок ДДС тази година няма, а невърнатият в срок ДДС тази година дори се движи около най-ниските стойности от последните четири години. Въпреки това, обаче, практиката на неправомерно задържане на подлежащия на възстановяване ДДС (в случаите, в които не текат данъчни проверки) също носи своите негативи както за фирмите, които очакват възстановяване, така и за бюджета, който дължи лихви по невърнатия в срок ДДС.

Като цяло, по-големият проблем от началото на кризата насам се оказва не толкова невърнатия в срок ДДС, а просрочените задължения на държавата. Последните, макар и постепенно да намаляват от 2010 г. насам, все още остават около 3 пъти по-високи от пред-кризисните нива.

Бюджетна консолидация или напротив?

В контраст с бюджетната консолидация от 2010 г. насам и постепенното изчистване на просрочените задължения на държавата, от пролетта на 2013 г. се наблюдават някои тревожни обрати. На първо място, трудно постигнатата тенденция на свиване на бюджетния дефицит между 2010 и 2012 г. беше заличена с лека ръка с гласуваната актуализация на бюджета за 2013 г. Актуализирания бюджет предвижда увеличение на дефицита от 1,4% до 2%, което автоматично обръща тренда на бюджетна консолидация в обратната посока на „развързване на кесията”.  Паралелно с това беше решено да се емитира допълнителен държавен дълг за 1 млрд. лева през 2013 г. Актуализацията показа, че се предпочита лесният път на увеличаване на дефицита и емитиране на дълг, вместо да се търсят възможности за свиване на разходите и подобряване на събираемостта на приходите. А този път никога не е водил до богатство и просперитет за страните, които поемат по него.

Да не говорим, че лесно би могъл да доведе и до фактически фалит, т.е. невъзможност на държавата да се финансира на пазарите при рязко влошаване на инвеститорските възприятия към страната или на пазарните условия като цяло. Много показателен пример в това отношение е нашата съседка Румъния, която в края на 2009 г. изпадна точно в такова положение и бе принудена да сключи сделка за спешен спасителен заем за 20 млрд. лева с МВФ, Европейския съюз, Световната банка и други международни финансови институции срещу болезнени реформи. Румъния стигна до това положение при едно относително ниско ниво на държавния дълг –  към декември същата година нейният дълг бе само 23,6% от БВП. За сравнение, към края на август 2013 г. държавният дълг на България е 16% от прогнозния БВП, но тук не са отразени новите заеми, които са предвидени да се вземат до края на 2013 г. С тях (близо 2 млрд. лева) дългът ще достигне около 18,5% от БВП в края на годината.

В същото време, фискът вече не може да разчита на финансиране от фискалния резерв, който след достигане на пик от 12 млрд. лева към края на октомври 2008 г. постепенно се сви до 4,7 млрд. лева към август 2013 г. А финансирането на дефицитите от резерва е най-лесно, най-бързо и с най-ниска алтернативна цена.

Отказ от реформи

Паралелно със стабилното стопяване на фискалния резерв и влошената фискална позиция от началото на кризата насам, от няколко години се наблюдава отказ от болезнени реформи в най-тежките за бюджета системи – пенсии, здравеопазване, образование. Това, което виждаме последните години, са в най-добрия случай половинчати и плахи промени, които далеч не решават фундаменталните промени в тези системи. Пенсионната система е един много подходящ пример за действията на управляващите. Реалният дефицит в държавната пенсионна система, т.е. този, който се получава, ако не отчита участието на държавата като трети осигурител с 12%-тна вноска, е над 50%, т.е. приходите покриват по-малко от половината от разходите. През 2011 г. бе демонстрирана ангажираност с проблемите в пенсионната система, но след дълги дискусии, т.нар. „реформа” се изчерпа с постепенно вдигане на пенсионната възраст и стаж с по 4 месеца всяка година. Реформата започна от 2012 г. и трябваше да продължи до достигането на възраст за пенсиониране от 63 г. за жените и 65 години за мъжете. По всичко личи, че тази дългосрочна реформа, което щеше поне малко да намали дефицита в системата, ще бъде спряна само две години след своето въвеждане. Според плана, който се обсъжда в момента, вдигането на възрастта и изискуемия стаж ще бъде прекратено поне за 2 години. Това автоматично ще доведе до по-бързо разширяване на недостига в държавната разходо-покривна система в следващите години.

Добрите стари и неработещи мерки на пазара на труда

Мерките, които от години се взимат на пазара на труда, също са далеч от ефективни. Безработицата се увеличава стабилно от началото на кризата насам, като вече достига 12,9% (през второто тримесечие на 2013 г.). В някои групи на пазара на труда се наблюдават особено високи дялове не безработните. Така например, в групата на младежите безработицата достига 28,7%, а при тези с начално и по-ниско образование – 50,4%.

На този фон, мерките, които продължават да се взимат от управляващите, са основно т.нар. активни мерки на пазара на труда, които са насочени към субсидирана (от държавата) заетост. Тези мерки, обаче, не осигуряват трайна заетост. Според неотдавнашно изследване на ИПИ, дори в пика си през 2004-2006 г. резултатите от най-голямата програма за активна политика „От социални помощи към осигуряване на заетост” показват, че едва 0,27% (800 човека) от участвалите са намерили трайна заетост и това е струвало на данъкоплатците 350 млн. лв. или по почти половин милион лева на зает.

В същото време, минималната работна заплата и минималните осигурителни прагове растат стабилно дори и в периода на криза, тъй като се използват от управляващите като политика за увеличение на доходите. Така например, за година и три месеца, от септември 2011 г. до началото на 2013 г., минималната работна заплата нарасна с 30%, като от началото на 2014 г. се подготвя поредното ѝ увеличаване на 340 лева. При минималните осигурителни прагове също се наблюдава постоянно увеличение от началото на всяка година, като кумулативният среден ръст на праговете е 51,4% за периода от 2009 до 2013 г.

Вдигането на минималната заплата и на осигурителните прагове автоматично увеличава разходите за  труд на работодателите. С други думи, тези политики имат изключително негативен ефект върху пазара на труда и особено върху заетостта на най-ниско квалифицираните групи, чиито заплати и осигурителни прагове са около минимума. Вдигането на последните автоматично прави наемането на такива кадри по-скъпо и де факто лишава от заетост тези хора. В най-добрия случай, те са принудени да работят в сивата икономика, където могат да получават и по-ниски заплати или да не се осигуряват.

Какви са изводите?

Като цяло, от началото на кризата насам наблюдаваме невъзможността на икономиката да расте убедително и съответно да преодолее изоставането от кризата. Липсата на реформи в най-тежките държавни системи и сбъркани политики по доходите и на пазара на труда със сигурност по никакъв начин не помага. Фискалната политика от 2009 насам бе насочена към консолидация и намаляване на дефицита, но през 2013 г. наблюдаваме тревожен обрат в посока „развързване на кесията” и раздуване на дефицита и държавния дълг. При липсата на значителен фискален резерв, който служеше за буфер през кризисния период, правителството би следвало да преосмисли политиката на дефицити и трупането на нов дълг, защото рано или късно тя води до неконтролируемо поддържане на дефицити и спираловидно нарастване на дълга. А както знаем от скорошния тъжен опит на страни от нашия регион, фактическият фалит може да споходи една развиваща се икономика и при относително ниски нива на дълг. Дано България не се превърне в следващото „плашило” за политиците от съседни страни.

Десислава Николова, Главен икономист, Институт за пазарна икономика