В света на финансите датата 19 октомври 1987 г. се помни като „черния понеделник“. На този ден световните борси изцяло се оцветяват в червено, а „Уолстрийт“ е в свободно падане – само за няколко часа индустриалният индекс „Дау Джоунс“ изтрива над 20% от стойността си. Крахът е колосален, но след него не следва икономическа рецесия. Напротив, „черният понеделник“ не оказва съществено влияние върху икономическия растеж, а дебатите за причините, довели до този срив се водят и до днес. Просто лудост и паника на „Уолстрийт“ или логичен резултат от политиката на централната банка?

Това лято дойде и новият „черен понеделник“. Страховете за растежа на китайската икономика доведоха до сериозен спад на световните борси в предпоследния петък на август, като опасенията за паника бяха видими още през уикенда. На 24 август 2015 г. седмицата за глобалните финанси започна с рязък спад на китайския борсов индекс „Шанхай композит“, който преживя най-тежкия си ден от 2007 г. насам. Паниката вече беше факт, като индустриалният индекс „Дау Джоунс“ се срина с над 1000 пункта в рамките на деня (рекордно в номинално изражение), макар и после да възстанови част от загубеното.

„Черният понеделник“ на 2015 г. предизвика много внимание и разгорещени спорове във финансовите среди, но значението му за световната икономика като че ли не бе толкова катастрофално. Отново, както и през 1987 г., се говори за еднократна паника или корекция, която се е случила и оттук нататък пътят е само нагоре. За „черния понеделник“ обаче има поне два разказа – единият е за очакваната корекция и кратката неконтролируема паника, а другият за печатането на пари, изкуствения растеж и спукването на поредния балон. Двата разказа се отнасят както до печалбите, така и до усещането за риск и предполагат много различно финансово поведение.

Корекция или балон

Първият разказ не отрича всички предизвикателства пред централните банки по света, както и високата задлъжнялост на богатите страни, тоест съвременните проблеми на монетарната и фискална политика. В този разказ обаче ключът е в т.нар. съвкупно търсене. Ако то е надолу, значи сме в депресия и всички сме по-бедни, в т.ч. банкерите. Ако то расте, значи колелото се върти, има място за печалби и икономиката е добре. Затова, този разказ например подкрепя, както държавните разходи и дефицитите, така и по-свободната политика на централните банки – важното е съвкупното търсене да расте и икономиката да върви напред. Финансовите пазари също обичат съвкупното търсене – колкото повече сделки, толкова повече печалби и бонуси за „Уолстрийт“. Неслучайно например масово банкерите зад океана се надяват на нови количествени улеснения от страна на Федералния резерв.

В този разказ „черният понеделник“ беше просто една корекция на финансовите пазари, която в някаква степен дори е била очаквана. Ако има нещо, което сериозно да тормози банкерите, то не е толкова спукването на балона в Китай през лятото или дори този рязък срив от 24 август 2015 г., колкото потенциалната възможност Федералният резерв да покачи лихвите. За поддръжниците на съвкупното търсене, евтините пари, особено в годините след рецесия, са абсолютна необходимост, за да продължи партито.

Вторият разказ разглежда „черния понеделник“ като пореден епизод от постепенното рухване на една система, която е зависима от печатането на пари, изкуствено надува това съвкупно търсене и трупа нови и нови скрити рискове във финансовата система по света. Този разказ се фокусира върху структурата на капитала, тоест разграничава между добри и лоши инвестиции, между реален прогрес и пореден балон. В основата му е схващането, че изкуствената експанзия на кредита винаги води до балон и срив. Тази разказ разглежда Федералния резерв като проблем, а не като решение. Политиката на ФЕД да пребори Голямата рецесия с постоянното наливане на евтини пари на пазара може и да се харесва на банкерите, но в този разказ води към нова катастрофа. В дните след „черния понеделник“ един стар цитат стана особено популярен:

„Няма средства с които да се спре колапсът на подем, който стъпва изцяло върху кредитна експанзия. Алтернативата е единствено дали кризата ще дойде по-рано в резултат на доброволно изоставяне на понататъшна кредитна експанзия, или по-късно, като тотална катастрофа за валутната система„. (Лудвиг фон Мизес, 1949 г.)

Черният лебед

Двата разказа за „черния понеделник“ предполагат и различно поведение за хората и бизнеса. Разказът за корекцията и очакваната паника предполага повече доверие в съвременната финансова система, в т.ч. в централните банкери и финансовите министри по света, както и фокус върху краткосрочните печалби – приемайки, че дългосрочните рискове са покрити от споменатите фигури и правителствата като цяло. Това поведение често се оказва много печелившо за определен период от време, след което идва крахът. Той може да има различно измерение – от рязък спад на борсата до например банкова ваканция или капиталови контроли. Кризите константно напомнят, че сляпата вяра в липсата на дългосрочен риск е измамна.

Вторият разказ предполага поведение изцяло съобразено с дългосрочните рискове, в т.ч. скритите такива. В най-крайната му форма то стига до готовност за най-тежкия сценарий – стратегия тип „gold, guns and get away plan“, но в един нормален сценарий това означава от една страна по-малко дълг и по-малко левъридж, а от друга повече реални активи и въобще повече възможности да се печелят пари (като предприемач или работник), предоставяйки полезност на хората. Много сходна теза защитава и Насим Талеб в книгата си „Черният лебед“, която гледа на финансовите пазари именно през призмата на дългосрочния и често непознат риск. Една от ключовите тези на Талеб е, че когато купчинката с карти се срути, не толкова вятърът е интересен и виновен, колкото слабостите в структурата на картите. Събитията около „черния понеделник“ на 24 август са просто проявления на този вятър.

Петър Ганев, ИПИ