Епикриза на еврото и еврозоната

Въпреки че изминаха 22 месеца, откакто Гърция разбуни политическите страсти и потресе финансовите пазари, като призна, че е на прага на банкрут, вече е ясно, че и други правителства също са на ръба на фалита. От почти две години държавите от еврозоната все още не могат да се справят с дълговата криза.

Основна пречка се явяват както ожесточените и безплодни дебати относно това кой в крайна сметка ще плати сметката за спасяването на финансово недисциплинираните държави членки. До момента основният въпрос остава незасегнат – как да се наложи бюджетна дисциплина на суверенни правителства с различни национални интереси при система на единна валута.

Вижте повече по темата: Как ще изглежда следващата рецесия в Европа и как да се предпазим от нея

Проблемът около дълговата криза в Еврозоната в общи линии е доста прост: някои от страните-членки на Еврозоната са достигнали опасно високи нива на публична задлъжнялост. Кредиторите поставиха под съмнение способността на тези държави да обслужват дълговете си и чрез пазарните механизми наложиха по-високи лихви, за да компенсират по-високия риск от просрочие. Високите лихви пък на свой ред оскъпиха финансирането на така или иначе изпадналите във финансови затруднения правителства. Повишените лихвени разходи, в съчетание с падналите данъчни приходи в резултат на икономическата криза и неспособността за съкращаване на разходите, поставиха тези правителства в пълна безизходица.

Еврозоната – зачената в грях

Пукнатините в теорията за създаването на единна европейска валута и еврозоната прозираха от самото начало през 1999 година. Еврото трябваше да бъде стабилна валута и да осигури на страните-членки ниски лихви и инфлация. За съжаление обаче не бе създадена ефективна система, която да ограничава задлъжняването на правителствата.

Въпреки поставените  критерии за ниво на дълга спрямо брутния вътрешен продукт (максимум от 60 %) и бюджетен дефицит (максимум от 3 % годишно), страните се надпреварваха кой ще наруши в най-голяма степен и най-често тези ограничения. Дори символът на финансова стабилност Германия нарушава критерия за дълг през 10 от последните 12 години и критерия за бюджетен дефицит през 5 от последните 12 години.

Самото създаване на еврозоната означаваше, че в началото по-малките държави можеха да финансират при лихвени проценти, близки до тези на Германия. В миналото това се описваше като едно от най-големите постижения на единната валута. По-малко пари за лихви означаваше повече пари за пътища и образование. Някой от държавите обаче, например Гърция, злоупотребиха с достъпа си до евтин кредит и раздуха разходите по държавната администрация и бюрокрация. Това наливане на пари в държавния сектор постепенно доведе до раздуването на цени и заплати (инфлация) и направи икономиките им по-неконкурентноспособни. Нещо повече, евтиният кредит наду имотните балони в Испания и Ирландия. Политиците, икономистите и кредиторите не виждаха нищо нередно – за тях членството в еврозоната означаваше гарантирана стабилност и сигурност.

Профилактика на имунната система на еврозоната

Илюзията за тази перфектна икономическа система се изпари през 2009, когато Гърция призна, че финансовата ѝ хигиена е доста по-занемарена, отколкото показват официалните данни. Страховете от фалит на Гърция мълниеносно „изстреляха“ в небесата не само лихвите по гръцките облигации, но и тези на Ирландия и Португалия. Изведнъж Гърция, Португалия и Ирландия се озоваха на ръба на фалита. Другите държави членки на еврозоната, заедно с Международния валутен фонд, набързо скалъпиха спасителни планове и раздадоха заеми на трите изпаднали в нужда държави – Гърция получи 110 милиарда евро, Ирландия – 68 милиарда евро и Португалия – 78 милиарда евро. Положението бе временно закърпено.

Година по-късно нещата са доста по-различни не от гледна точка на „спасяваните”, а от гледна точка на „спасителите”. Броят на закъсалите във фискално отношение страни расте, а броят на спасителите намалява. Германия и другите финансово стабилни държавите се уплашиха, че ще навредят на собствената си фискална стабилност в стремежа си да помагат на останалите и отказваха да увеличат размера на спасителния фонд от 440 милиарда евро.

Различни експерти изчисляват, че необходимата сума за спасяване на еврозоната варира от 1 трилион до 2,5 трилиона евро. Само Италия например се нуждае от 665 милиарда евро, за да се задържи над водата през идните 3 години. Германия и Франция имат доста ограничени възможности за раздаване на спасителни заеми. Проблемът е, че те самите са сериозно затънали в дългове. Съотношението на държавния им дълг към брутния им вътрешен продукт е над 80 %. Това ги поставя в условията на параграф 22. От една страна, ако продължават да финансират безрезултатни спасителни операции и да трупат загуби и дълг заради финансово недисциплинираните, те могат бързо да се озоват на тяхното място.

От друга страна, ако откажат финансова помощ, те могат бързо да се озоват на тяхното място. Еврозоната може да се разпадне. Отчайващото фискално положение на спасителите доведе до отчайващи мерки. Въвлечена бе дори и Европейската централна банка, която противно на своите правила, започна да изкупува испански и италиански държавни ценни книжа. Така бе пожертвана стабилността на еврото, за да се предотврати повишението на лихвите по тези облигации.

За момент пазарите като че ли се стабилизираха, но само за да докажат дни по-късно, че страховете на инвеститорите вече са се насочили към ядрото на държавите спасителки – например Франция. Показателно за тези инвеститорски настроения беше и паническото разпродаване на акции на френски банки. Междувременно финансовите „немирници“ не съумяват да намалят дълга си чрез намаление на държавните харчове, тъй като това би свило икономиките им. А без икономически растеж дългът само ще расте. Например гръцките „драконовски“ мерки за момента не успяха да намалят държавния дълг, който наближава катастрофалните 160 % от БВП. По този показател Гърция е на второ място сред развитите страни, изпреварена единствено от Япония. Пазарите показаха недвусмислено, че относително малките икономики на Гърция, Ирландия и Португалия не са единственият проблем в Еврозоната. След одобряването на втория по ред спасителен пакет за Гърция страстите на финансовите пазари като че ли се поуталожиха, само за да се развилнеят отново след две седмици. Новите „заподозрени“ бяха Италия и Испания – третата и четвъртата по големина икономики в Еврозоната. Лихвените проценти по 10-годишните им облигациите достигнаха рекордни нива – 6,21 % при италианските и 6,45 % при испанските облигации. Точно тези лихвени нива бяха повратен момент в разгара на кризата около Гърция, Ирландия и Португалия. При тези високи лихви инвестиционната банка Джей Пи Морган побърза да предупреди клиентите си, че по техни изчисления Италия може да изпадне в техническа несъстоятелност още през септември тази година, а Испания – през февруари следващата година. Причината за нервността на инвеститорите е не само икономическият мащаб на тези две държави, но и експозицията към техните облигации, която имат големите европейски банки. 90-те най-големи европейски банки държат италиански облигации на стойност от около 326 милиарда евро и испански облигации на стойност около 287 милиона евро. За сравнение, същите банки държат около 90 милиарда евро в гръцки държавни ценни книжа. Тоест, банките са се „нагълтали“ с облигации и дълговата криза може бързо да прерасне в банкова криза, застрашавайки с крах цялата европейска финансова система.

„Желаем скорошно оздравяване“

Какви обаче са вариантите пред страните-членки на Еврозоната за справяне с дълговата криза? Първият и най-очеваден вариант е държавите, които не могат да изплащат държавния си дълг, да обявят фалит, както вече са правили многократно. При този вариант те връщат на кредиторите само част от дължимите пари. Всъщност Гърция предлага на кредиторите си един омекотен вариант на този фалит – в замяна на старите си държавни ценни книжа тя дава на инвеститорите нови, които струват 21 % по-малко.

За съжаление, както вече описахме по-горе, този вариант би застрашил сериозно стабилността на банковата система, особено ако и други държави решат да фалират. Другия път, който могат да поемат задлъжнелите държави, е да напуснат Еврозоната и да обезценят новите си валути и да преструктурират дълга си. Това би снижило разходите им, би ги направило по-конкурентоспособни и би им дало възможност да обслужват и погасяват дълговете си. В крайна сметка те имат шанс да се измъкнат от тинята, в която са затънали, но това ще им отнеме много години и те ще бъдат принудени да орежат държавите си разходи.

Третият вариант е емитирането на еврооблигации или споделен дълг. Обединяване на отговорността за всички страни-членки на Еврозоната би означавало, че финансово по-отговорните ще трябва да плащат по-високи лихви, за да може задлъжнелите държави да плащат по-ниски лихви. Германия успява да се финансира по-евтино поради по-добрата си икономическа политика.

Тя има по-конкурентоспособна икономиката, по-здрава финансова дисциплина, както и прокарани болезнени реформи, като намаляването на социалните плащания и увеличаването на пенсионната възраст до 67 години. Изравняването на лихвата по евроблигациите автоматично увеличава разходите за лихви на германското правителство и оставя по-малко средства за училища, пенсии и пътища. От друга страна пък това би намалило разходите за лихви на Италия, Гърция, Испания, Португалия и Ирландия. По този начин в Еврозоната ще се получи безвъзмездна субсидия – Германия ще прехвърля ресурси към финансово недисциплинираните, а за „награда“ ще получи само по-висок лихвен процент по дълга си. Точно и затова Германия и Франция за момента не приемат еврооблигациите като опция за справяне с европейската дългова криза.

Жълтият витамин

В контекста на този заплетен европейски „трилър“ концепцията за стабилното евро изглежда неосъществима. С покупката на държавни облигации ЕЦБ пожертва тази стабилност. Първородният грях бе изкупуването на гръцки облигации. След това последва изкупуването на италиански и испански облигации. Това е опасен път, по който няма връщане назад.

И как може една необезпечена с реални активи „книжна” валута да бъде стабилна и да запази доверието в себе си, когато икономиките зад нея са дефакто банкрутирали и не могат да обслужват задълженията си? Тези рискове изнервят инвеститорите до краен предел и те търсят алтернативна валута, която няма да бъде засегната от евентуална финансова криза. А каква по-добра алтернатива от валутата, избрана от свободния пазар – златото!