Само преди пет години, когато България се присъедини към ЕС и заяви твърдо намерение да стане част от еврозоната възможно най-бързо, ситуацията в зоната на единната валута беше коренно различна. Тогава членството в нея представляваше присъединяване към елитен клуб и даваше гаранция за стабилност, ниски лихви и ограничена инфлация. Пет години по-късно, дълговата криза в еврозоната като с магическа пръчка превърна лъскавата каляска в прогнила тиква. Приемането на общата валута вече носи много по-малко ползи, а в същото време изисква и редица нови разходи.

Ниските лихви се оказаха кратковременна заблуда на пазарите, която бе разбита на пух и прах от кризата. Напоследък ниската инфлация също не е водещ приоритет на Европейската централна банка, ако съдим по начина, по който се отнася към превишението на собствената си инфлационна цел от 2%. Наливане на огромна ликвидност в банките от еврозоната в края на миналата и началото на тази година от над един трилион евро едва ли може да се нарече антиинфлационна мярка.

Евентуални ползи от членство на България в еврозоната…

Актуалните ползи от приемането на еврото като национална валута вече са значително по-малко, отколкото бяха преди разразилата се дългова криза и могат да се обобщят по следния начин:

1. По-ниски транзакционни разходи, т.е. разходи, които фирмите и гражданите плащат, когато осъществяват сделки през граница с фирми и граждани на останалите страни-членки на еврозоната. Нуждата от обмяна на валута и свързаните с това разходи напълно отпадат.

2. Достъп до ликвидно финансиране от Европейската централна банка за местните банки. Това финансиране се осъществява чрез операции на открития пазар, при които ЕЦБ дава по-дългосрочни кредити за търговски банки срещу съответното обезпечение и т.нар. пределен кредитен инструмент, чрез който ЕЦБ отпуска краткосрочно финансиране на банките.

3. Достъп до спасителните механизми на еврозоната, както за правителствата, приели еврото, така и за техните банки. Спасителните механизми на еврозоната към момента са Европейски фонд за финансова стабилност (European Financial Stability Fund, EFSF) и Европейски стабилизационен механизъм (European Stability Mechanism, ESM). Общият ресурс за спасяване на закъсали страни и банки, с който двата фонда разполагат, е 700 млрд. евро. От юли 2013 нататък ЕФФС ще спре да отпуска нови заеми, т.е. де факто еврозоната ще остане само с ЕСМ. Противно на първоначалната идея тези фондове да са временни механизми за противодействие на кризата, последното решение е ЕСМ да има постоянен характер.

4. За страни, които не са с фиксиран валутен курс към еврото, както е България, има и няколко допълнителни ползи, произтичащи от елиминирането на валутния риск в търговските отношения с другите страни от еврозоната. Такива са най-вече предвидимостта на валутния курс за стопанските агенти и спестяване на разходи за застраховане срещу валутни колебания.

Какво обаче ще струва на България така бленуваното членство?

В същото време, обаче, членството в еврозоната вече не е онова изцяло печелившо начинание, което беше. От всички страни, приели общата валута, се очаква да участват в капитала на двата спасителни фонда. Участието е под формата на капиталова вноска и ангажимент за внасяне на допълнителен капитал при нужда. Още по-притеснителното е, че ангажиментът за допълнителен капитал, ако последният стане изискуем, трябва да се изпълни за 7 дни.

Участието в двата фонда се определя по формула, която включва брутния вътрешен продукт (БВП) и населението на отделните страни. Ако се направи една съвсем условна сметка за това, което България ще трябва да плати под формата на пряка капиталова вноска и допълнително записан капитал в ЕСМ, то тази сметка излиза доста солена. Внесеният капитал на ЕСМ е 80 млрд. евро, като освен него, държавите имат ангажимент да направят допълнителни вноски, възлизащи на 620 млрд. евро. Ако използваме формулата за участие на всяка страна, която е 12,5% тежест на населението и 87,5% тежест на БВП, то тогава България ще трябва да плати около 300 млн. евро (приблизително 0,8% от БВП) под формата на капиталова вноска при присъединяването си и да поеме ангажимент за предоставяне на допълнителен капитал в размер на 2,5 млрд. евро (около 6,5% от БВП). Цялата сума от около 7,3% от БВП е очевидно огромна. За сравнение, всички държавни разходи за здравеопазване и образование заемат приблизително същия дял от БВП.

И това не е всичко. След изтичането на преходен 12-годишен период от (хипотетичното) присъединяване на България към еврозоната, участието на България се увеличава повече от двойно. Това става в резултат от смяната на формулата, по която се изчислява участието на всяка страна. След 12 години, формулата придобива следния вид: 50% тежест за населението и 50% тежест за БВП. Последиците от тази промяна са капиталова вноска от 695 млн. евро (1,8% от БВП) и поет ангажимент за внасяне на допълнителен капитал в размер на 5,385 млн. евро (14% от БВП). Общият ангажимент по този начин се увеличава до близо 16% от БВП. Една проста съпоставка на това число с държавния ни дълг би могла да даде по-добра представа за неговия мащаб. По последни данни държавният дълг се равнява на 18,9% от БВП към края на август, 2012 г. В началото на следващата година предстои голямо погасяване на падежиращ външен дълг за около 2%, което ще снижи дълга ни до малко над 16% от БВП. Предвид това спокойно можем да заключим, че участието ни в ЕСМ към сегашния момент означава де факто удвояване на държавния ни дълг. Звучи като доста лоша сделка за правителството ни, нали?

По-глобално погледнато, дълговата криза и последвалите мерки за спасяването на проблемните страни, банки и еврозоната, като цяло създадоха доста различни стимули за участие в този клуб. В момента достатъчен стимул за участие имат само такива страни, които са с разклатени публични финанси или банкови системи (или и двете) и които имат очаквания, или притеснения, че ще се нуждаят от „спасяване” в близко бъдеще. Страните със стабилна бюджетна позиция и здрав банков сектор нямат кой знае каква изгода от присъединяването си, защото участието в ЕСМ, както видяхме в горния пример, струва скъпо – особено за по-малките страни.

Каква би могла да е развръзката на сагата в еврозоната?

Освен преките разходи по участие в спасителните механизми, приемането на еврото в сегашния момент би донесло огромния товар на несигурността от бъдещия развой на дълговата криза в периферията. И за неикономисти е ясно, че тези огромни планини от дългове няма как да изчезнат за няколко дена, седмици или месеци и агонията по разрешаването им ще продължава поне още няколко години в най-добрия случай. Все пак на теория възможните сценарии за бъдещето на валутния съюз са ограничени на брой:

1. Запазване на целостта на еврозоната на цената на по-нататъшна федерализация на валутния съюз. Очевидно това е и базовият сценарий, който в момента се следва от европейските лидери. Последната година се наблюдава твърд завой към задълбочаване на икономическия и паричен съюз в редица посоки и измерения – банков съюз, фискален/данъчен съюз, че дори и напоследък се заговори за т.нар. политически съюз.

Какво представляват всеки от тези т.нар. съюзи?

За банков съюз се заговори неотдавна, след като беше взето решение да се капитализират проблемните банки в Испания от спасителните механизми на еврозоната. Идеята е, след като национални банки ще се спасяват директно от общите механизми, без посредничеството на националните правителства, поне ЕЦБ да има правомощия за надзор над тези банки. Освен надзора от страна на ЕЦБ и финансиране на проблемни банки от спасителните фондове на еврозоната, замисълът за банков съюз предвижда и обща схема за гарантиране на депозитите. Наднационалната гаранция над депозитите трябва да действа като един допълнителен превантивен механизъм срещу изтегляне на депозити от проблемни банки, който да подсилва националната гаранция.

Замисълът за банков съюз, обаче, страда от редица недостатъци. Основният проблем на идеята за банков съюз се корени в т.нар. морален риск, който произтича от разпростирането на спасителните механизми и върху банките в еврозоната. Казано по-просто, възможността да бъдат спасени най-вероятно ще намали отговорността за собственото поведение на банките и ще насърчи по-рисково поведение. Друг проблем, който се пренебрегва, е насърчаването на неразумното поведение на вложителите. Ако вложителите знаят, че техните вложения са абсолютно гарантирани (до определен размер), то те няма да се интересуват особено дали банката, в която влагат парите си, е финансово стабилна.

От друга страна по данъчния съюз се работи от няколко години насам. Идеята, най-просто, е бюджетът на ЕС да започне да се пълни от собствени данъци, налагани върху европейските данъкоплатци. Така например, ЕК (с помощта на външни консултанти) от известно време полага огромен труд за анализ на възможните варианти за въвеждане на единна база за облагане на корпоративните печалби на такива компании, които имат дейност в повече от една страна от ЕС. Бюджетът на съюза за следващия седемгодишен период (2014-2020 г.) също е разработен в посока данъчна интеграция. В него се предлага за пръв път въвеждането на общ европейски данък, т.нар. данък върху финансовите транзакции, а също така се предвижда и част от националните приходи от ДДС да започнат да се превеждат директно към европейския бюджет. В момента, обаче, има редица големи страни в ЕС, които са против данъчна интеграция (т.напр. Великобритания) и вероятността тя да се случи в обозримо бъдеще не е голяма.

Ако бъдещето на еврозоната се развива по този сценарий, най-вероятно в следващите няколко години ще станем свидетели на все повече измерения на съюза във фискален, банков и политически план. Основната теза на поддръжниците на федерализацията на съюза е, че грешната „тухла” в основата й е преминаването към валутен съюз без наличието на фискален съюз. Не е ясно, обаче, как тази по-нататъшна федерализация на съюза ще спомогне за „изчистването” на огромните дългове, дори и да приемем, че за в бъдеще такива няма да се трупат.

В краткосрочен план този сценарий остава най-вероятен, но в дългосрочен план вероятността натежава в полза на някой от по-долу изброените варианти.

2. Вторият вероятен сценарий е някоя страна или група страни да напуснат еврозоната. Той има три подварианта:

А. проблемна страна или страни излизат от зоната, девалвират валутите си, и започват на чисто, най-вероятно след съответното преструктуриране на дълга си.

В момента, в който цената за спасяването на тази страна стане по-голяма от ползите от нейното задържане в съюза, тази страна ще бъде принудена да напусне и да се върне към своята девалвирала (неизбежно) валута. Към момента няма такава законова възможност за излизане от еврозоната, но нищо не пречи тя да се предвиди в следващите месеци или 1-2 години.

Б. фискално и финансово здрави страни напускат еврозоната, защото решават, че не им се плаща повече сметката на някого другиго.

Също възможен сценарий, но към момента с по-ниска вероятност от напускането на проблемна/и страна/и. Ако това се случи, би могло да доведе до лавинообразно напускане на страни със стабилни финанси, защото товарът на финансирането на проблемните страни ще се разпределя сред все по-малко страни. В крайна сметка този вариант лесно би преминал към тотален разпад на еврозоната заради загубата на доверие, върху което се крепят сегашните спасителни механизми.

В. Оформяне на две валутни зони – една със слабо евро и друга – със силно евро. Т.е. тези, които преминат към втората зона, ще бъдат принудени да девалвират курса на общата си валута към тази на първата зона. Теоретично също възможен, но малко вероятен сценарий, тъй като никоя страна не би искала да бъде част от втората зона.

3. Тотален разпад на еврозоната. Може би вторият най-вероятен сценарий след първия. Очевидно играта на европейските лидери от последните месеци е „ва банк”: или запазваме еврозоната с цената на по-нататъшна федерализация, или променяме договорите и напускаме потъващия (потъналия?) кораб мирно и тихо. Вероятността за реализирането на този сценарий е обратнопропорционална на успеха, с който плановете за фискален, банков и т.н. съюзи не само се осъществят, но и работят на практика.

В крайна сметка, независимо кой от по-горе изброените сценарии се случи в следващите месеци или години, за България разходите по евентуално членство далеч превишават потенциалните ползи. Ако към преките разходи се прибави и огромната несигурност, произтичаща от дълговата криза, то е цяло щастие, че България не бе допусната в чакалнята за еврозоната преди няколко години, когато толкова силно го желаеше. Иронията е, че точно сега, когато приемането на еврото не е национална цел, България най-накрая успя да изпълни икономическите критерии за членство.