Георги Ганев: Нездравите парични режими пречат на възстановяването - Видео

Георги Ганев е доктор по икономика от Университета „Вашингтон“ в Сейнт Луис, САЩ, програмен директор по икономически въпроси в Центъра за либерални стратегии в София и асистент в Стопанския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където води курсове по макроикономика, пари и банки и нова институционална икономика. Член-основател е на Българската макроикономическа асоциация (БМА), като в периода 2005-2009 г. е председател на Управителен съвет на БМА.

Това е интервюто, което главният икономист на Института за пазарна икономика Петър Ганев взе от от него.

Петър Ганев: Гоги, какво са парите за един макроикономист? Има ли добри и лоши пари?

Георги Ганев: Добри и ло­ши пари няма, но има „здрави” и „нездрави” парични режими. От няколко века насам целият свят е изпаднал в един нездрав пари­чен режим, при който парите би­ват манипулирани от една воля. В случая става дума за волята на дър­жавата. Това моментално води до проблем, защото ключовото нещо, което движи парите, е доверието на хората, а когато те виждат, че па­рите подлежат на една единствена воля, това доверие намалява.

Петър: Това свързано ли е с идеята, че лошите пари ви­наги избутват добрите?

Георги : По-скоро непъл­ноценните пари избутват пълно­ценните. Трябва да правим разли­ка между пари и валута. Всъщност това твърдение важи за валутите. Всяко едно нещо може да изпъл­нява ролята на пари. Основно в човешката история това е било златото, но всъщност, като най- дълга продължителност, върху най-голяма територия на земното кълбо, пари са били определен вид мидени черупки. Не за най-много хора, но за най-голяма територия на земята. Така че това, кое е пари, е един въпрос. Кое е валута, т.е. ня­какъв знак, който представлява те­зи пари, или някакво количество от тях, е друг въпрос.

И така твър­дението на Закона на Грешам, че лошите избутват добрите, всъщ­ност се отнася до това, че непълно­ценните знаци избутват, изтласк­ват от обръщение, пълноценните. В момента, в който имаме и двата типа, всеки държи пълноценните у себе си и не ги пуска нататък, за да ги пази, а всъщност в обрaщение се оказва, че текат само непълно­ценните. В този смисъл разграни­чението добри-лоши пари трябва да бъде пояснено.

Петър: Ти виждаш ли някаква алтернатива на това, което имаме като съвременен паричен режим, в който все пак централната банка, макар и мно­го централни банки по света, са в основата на паричното предлага­не и са на практика монополисти.

Георги Ганев: От три години насам виждам, защото тогава се за­познах с явлението биткойн. Бит­койн обещава (дали ще стане та­ка е отделен въпрос) да измести в много голяма степен домини­раните от държавите, от техните централни банки, пари. Причи­ната е, че биткойн не може да бъ­де манипулиран от никого, поне досега никой не го е хакнал. Ако това стане и биткойн ще замине в историята.

Петър: Конкретно за биткойн ли говорим, или идеята за криптовалути?

Георги Ганев: Говорим за блокчейн. Значи говорим за цяла­та архитектура на блок веригата, която е измислена от този про­грамист, програмистка или про­грамисти, наречени Сатоши На­камото, т.е. този протокол, който едновременно обединява в себе си регистър на сделки и на собстве­ност и протокол за разплащания. Всичко е децентрализирано, няма един централен процесор, който държавата да може да нападне, да бомбардира и т. н., за да го завземе силово. По тази причина това е ед­но явление. То, разбира се, зависи от електричество, все пак трябват компютри и интернет да се движи, но вън от това е абсолютно незави­симо от нечия отделна воля.

Петър: А ти мислиш ли, че масата от хора, особено тази, която е зависима от социалната държава на практика не иска да има монетарна политика, която да е експанзивна и да подкрепя социалните трансфери?

Георги Ганев: Е да, само че бит­койн дава възможност на тези, които искат да избягат от манипу­лациите и абсолютно безпардон­ното усмотрение на държавата, да го направят. Съответното тези, които получават социални плаща­ния, ще трябва все по-малко и по- малко да разчитат на способнос­тта на държавата да ги финансира дългово и в крайна сметка чрез ин­флация. Националните валути ще продължават да циркулират, но биткойн позволява да се спестя­ва, независимо от инфлационното надуване на паричното предлагане от държавата, което води до нама­ляване на покупателната способ­ност на заварените спестявания.

Биткойните не подлежат на на­ционалните инфлации, направени от правителствата и централните банки и съответно покупателна­та им способност не може да бъ­де отнета скришом и задкулисно от държавата, чрез т.нар. парична политика. Съответно, ако държа­вата иска да финансира тези соци­ални плащания, ще трябва реално да облага хората с реално отнемане на блага от тях. Това политически е по-трудно, т.е. най-вероятно ще трябва да бъдат по-свити всички тези неудържими социални про­грами, които съществуват само защото държавата може зад гър­ба на хората да им взема пари чрез инфлация.

Петър: Нека се върнем на съвременната парична поли­тика. Преди години имаше вяр­ване, че вече имаме толкова мно­го знание, че чрез монетарната политика можем да ограничим кризите. Едва ли не да ги няма, т. нар. „велика умереност“ на Бен Бернанке, която трябваше да из­чисти икономическия цикъл от кризите. Това нещо напълно ли се срина?

Георги Ганев: Не, то беше на Грийнспан. Той Бен Бернанке, горкият, председателства над него­вото погребение. Великата умере­ност! Не е за пръв път макроико­номистите да изпадат в заблудата, че са хванали Господ за шлифера. Първият път, разбира се, в края на 50- те и началото на 60-те години, когато кейнсианството си мисли, че е научило всички истини, кои­то има да се знаят за макроиконо­мическата динамика и съответния рецептурник, наречен крива на Филипс – избираш си комбинации от инфлация и безработица, които ти харесват за момента, политиче­ски и с фина настройка ги пости­гаш, и всичко е мед и масло. Това се разпадна през 70-те години дра­матично. Великата умереност, коя­то пък беше убеждението, че чрез парична политика можем да по­стигнем всичко, фино да настрой­ваме икономиката, да я подбутва­ме леко тук, да я подръпваме леко там и тя да се движи по един на­чин, който ние, великите инжене­ри на човешкото общество, смята­ме за най-правилен и това се срина през 2008 година. Те затова кризи­те са много неприятно, но изклю­чително полезно нещо, защо­то унищожават всякакви такива илюзии или както би ги нарекъл Хайек – „фатални заблуди”. Вся­каква мисъл, че някакъв човек или група от хора може да научи сто­панството на едно човешко обще­ство, е абсолютно нереалистична, това е чиста утопия. Просто защо­то човешкото стопанство е силно нелинейна система, която освен това влиза в досег с други нели­нейни системи, каквато е да речем атмосферата, времето, климата и т.н. Тези неща продължават да са важни за човешкото стопанство. Тоест, говорим за сдвоени, дори строени хаоси, които действат ка­то силно неритмични обратни връзки, отново със силно нелине­ен характер. Никой не може да го научи това нещо.

Петър: Ти си от ико­номистите, които гледат дос­та скептично въобще на идея­та за моделиране. Въобще може ли икономическата наука без математика?

Георги Ганев: Може, катего­рично може, но математиката мо­же да ѝ е страшно полезна. За мое съжаление още преди десетилетия се оказа, че има такова нещо, като твърде много математика в иконо­миката и твърде голямо разчитане на математическия инструмента­риум. Големият проблем на иконо­миката не е толкова самата матема­тика, колкото математизирането на опитите да прогнозираме бъде­щето, чрез данни от миналото. То­ва винаги в крайна сметка води до т. нар иконометрия или ползване на статистически и математически способи, за да моделираме ико­номиката, след което да я пред­виждаме.

Основният проблем е, че всички тези начини, които на практика могат да бъдат осъщест­вени, са линейни, т.е. ние по един изключително дърварски начи­ни линеаризираме една фрапант­но нелинейна действителност и се опитваме да претендираме, че знаем нещо за нея. Нищо не зна­ем. Иначе самите тези модели мо­гат да бъдат страшно полезни, мо­гат да дисциплинират мисленето, могат да бъдат много добра основа за дебати, за дискусии, за разбира­не на това какво още не знаем. Но не бива да се влюбваме в тях, в сми­съл да смятаме, че някакъв линеен дърварски модел, представлява са­мата реалност. Това е много голя­ма грешка.

Петър: Не те ли притес­нява, че въпреки разбития мит за великата умереност, в момен­та възстановяването и в Европа, пък и в САЩ, се базира на такъв тип моделиране и очаквния за бъдещето?

Георги Ганев: То се базира на тази концепция само дето дейст­вителността продължава да се държи като черен лебед от гледна точка на подобен тип модели. Про­дължава упорито да отказва това възстановяване. Дори бегло не на­подобява най-слабите предишни възстановявания от рецесии, гово­рим дори спрямо Голямата депре­сия – човек поглежда към възстано­вяването, когато се стигне дъното.

Можем много да дискутираме, за­що четири години се копае надолу към някакво дъно. Когато се опи­ра дъното 33-та година, възстано­вяването е всъщност доста бързо, с изключение на една рецесия от 37-ма година, която пак се дължи на грешно разбиране на парична политика.

Сегашното възстановя­ване е изключително хилаво. След това огромно заливане на целия свят с невероятни количества лик­видност от страна на главните цен­трални банки в света – тук говорим за всичките, няма невинни – и Фе­дералният резерв, ЕЦБ, Банката на Англия, Японската централна банка и Народната банка на Ки­тай просто наливаха с маркуча, са­мо и само да не стане като Вели­ката депресия. Хубаво – не стана като Голямата депресия, спадът беше значително по-малък и по- кратък, обаче няма възстановя­ване. Реално погледнато, светът икономически не се възстановява, даже гледаме тази година всички с нервност към Китай, че май там ще вземе да стане криза на расте­жа. Темповете, с които те растяха в миналото, вече далеч не могат да бъдат постигнати. Това в много го­ляма степен се дължи на този под­ход с паричната политика, която залива всичко с ликвидност – да, тя предотвратява огромен срив, но затруднява последващото въз­становяване. Причината е, че то­ва заливане с ликвидност, пречи на частния сектор да открие кои са били неправилните, лошо насо­чените инвестиции от предишния безумен период на еуфория, да ги изтегли от там, където са били на­сочени, да ги пренасочи към ня­какви полезни неща, в смисъл не­ща, които хората наистина ценят и желаят и ще купуват. Този процес е затормозен и съответно нямаме възстановяване.

Петър Ганев: Можем ли да твърдим, че има монетарни и фи­скални кризи или те имат общо начало и примерно каква е се­гашната криза?

Георги: В САЩ кризата си беше финансова. Тя беше при­чинена от огромен балон, напълно съзнателно надут, в съчетание с из­ключително хлабава парична по­литика на Федералния резерв от самото начало на века. Станахме свидетели на неприемливо ниски нива на междубанковата лихва, които Федералният резерв опре­деля, и огромен политически на­тиск за финансиране на жилища за части от населението, които до­сега в историята никога не са мог­ли да финансират собствени жи­лища.

Вижте повече по темата: 

Проблемът е, че като при всеки такъв държавен натиск в ед­на посока, тези, които най-много се възползват от него, далеч не са най-бедните. Това доведе до един огромен спекулативен „бум” в об­ластта на жилищата, който се със­тоеше от две неща – огромен ръст на строителството на нови жили­ща и огромен скок в цените на те­зи жилища. Едновременно се уве­личи и количеството предлагане и се увеличаваха цените, което само по себе си би трябвало да означа­ва, че някакво безумие се случва. Априорно се вярваше, че „нико­га не могат да спаднат цените на жилищата”. Това са твърдения ка­то твърдението на пуйката преди Деня на благодарността, че досе­га винаги са я хранили и никога нищо лошо не ѝ се случвало. Ба­лонът не можеше да стане толко­ва огромен без изключително хла­бавата политика на Федералния резерв. Но и без Фед някакъв ба­лон щеше да има в този сегмент, заради политическия натиск. Ев­ропа беше като близкостоящ по­търпевш –кризата я удари, защото се беше нагълтала с токсични фи­нансови инструменти. След това дойдоха проблемите по линия на безумните фискални политики, водени през предходните години от почти всички държави. И до­като все пак Северна Европа успя по-навреме да направи важни ре­форми – това им беше издънило бюджетите, но пък бяха стъпили на по-здрава основа, то в Южна Европа кризата се дължи на фи­скалната неудържимост на соци­алните държави. Тези социални държави бяха за сметка на огромна загуба на конкурентоспособност в дългосрочен план за цяла Южна Европа.

Петър: А до каква сте­пен еврото им помогна да изгра­дят тази социална държава?

Георги Ганев: Еврото им по­могна, защото те можеха да вземат заеми много по-евтино, като чле­нове на еврозоната, отколкото ако бяха извън нея или изобщо няма­ше такава. Никога Гърция не мо­жеше да се нагълта с толкова дълг, ако беше на драхма – просто няма­ше да ѝ ги дадат пазарите тези па­ри. Но понеже сме в Еврозоната и там сме едни братя, ще се плеснем с ръце и ще се прегърнем, и в край­на сметка драгият немски данъко­платец стои зад всичко. Колкото пусне Гърция, толкова са готови да изкупят пазарите. Не само Гър­ция – Португалия, Испания, Ита­лия са същата история. И съот­ветно се стигна до това абсолютно нагълтване с публичен дълг, който лиши тези държави от фискално пространство. В определен сми­съл Рикардо ще се окаже прав, че когато се нагърбиш с дълг, хората си казват: „Ама чакай сега. Те хуба­во го взимат този дълг, ама как ще го връщат?”. И съответно започват да стягат кесията, защото очакват, че този дълг ще се връща някой ден, което елиминира кейнсиан­ския стимул. В този смисъл, сега живеем в този свят, в който нито фискалната политика е ефективна, със сигурност далече не толкова ефективна, колкото може би е би­ла преди години, нито паричната политика. Тя е навряна в ъгъла, тя седи на нула. Това вдигане на лих­вените проценти от Федералния резерв миналия месец беше вдига­не от нула на нула. Де факто, про­дължават да са нула лихвите там. Седем години парична политика няма. Централните банки са за­врени в ъгъла, всичко е сведено до нула и седят и се молят на дя­до Боже нещо все пак да тръгне.

Петър: И какво ни чака от това?

Георги Ганев: От това не ни ча­ка нищо хубаво, освен ако не си извлечем уроците. Основният, от които е, че паричните режими, ос­новани на държавно доминирани органи на власт, каквито са цен­тралните банки, не работят. Зна­нието, че парите биват манипу­лирани от нечия единична воля, унищожава здравето на парич­ния режим. Ако искаме да имаме здрави пари, това трябва да се про­мени в посока ничия воля да не може да манипулира нито парич­ната база, нито лихвените процен­ти, които са едни от най-важни­те цени в обществото, за да може процесът на капиталообразуване да бъде вкаран в рамките на няка­къв разум и всички грешки, които се правят да се разбират навреме и да се коригират при цялата боле­зненост на този процес. Дано да научим този урок, защото иначе ни чака още от същото, при това с все по-малка ефективност – об­ществена, социална ефективност на тези политики.

Петър: Нека завършим с малко фокус върху България. Ти изучваш бизнес цикъла. По­следната криза и нейното прояв­ление в България по-нормално ли беше от предния ни опит в та­кива глобални кризи?

Георги Ганев: Беше нормално, доколкото новината е, че България отново след седемдесет години е част от света. Фактът, че България изпадна в криза, малко след като и останалият свят изпадна в криза, показва, че ние пак сме интегри­рани в световните финансови про­цеси, което означава, че ще си вна­сяме кризи, когато и в света има кризи. Понеже светът има навика повече да расте, отколкото да е в кризи, това интегриране изобщо не е дългосрочно лоша новина за България. Капиталовите потоци отвън са толкова огромни за тази малка, силно интегрирана, отворе­на икономика, че ние не можем да ги спрем. А когато те спрат да вли­зат или започнат да напускат, ни­какъв български публичен ресурс не може да го замести. В този сми­съл, разумното поведение се свеж­да до това да не клатим лодката с нашите политики. Това означава едно напълно разумно бюджети­ране, много консервативно, както и наличието на един солиден ре­зерв, който обаче да служи само за екстремни обстоятелства, ако нещо например като КТБ се слу­чи и евентуално трябват някакви публични пари, за да се покрие, но не да го харчим рутинно и просто, защото го имаме и е много хубаво да се харчи, и за два месеца ще сме популярни.

Петър: Тоест консер­вативна фискална политика, ре­форми, които биха подпомогна­ли растежа и остава монетарната политика. Ти как я виждаш, т.е. след десет години ние с евро ли ще се разплащаме или има алтернатива?

Георги Ганев: Алтернативата напускане на валутния борд, без влизане в еврозоната, е изключи­телно непривлекателна, защото тя ще бъде един огромен тест, за това колко в крайна сметка хората вяр­ват на българските държавници, а всичко, което съществува като знание по тази тема подсказва, че хич не им вярват. Остават две ал­тернативи – валутен борд и евро­зона. Валутният борд действа по един много положителен начин вече деветнадесета година, но при него е изключително ключово на­личието на краен момент, който е добре съобщен, добре познат на всички, който да завързва очак­ванията за този краен момент. В този смисъл, не можем да си поз­волим да имаме безкраен валутен борд, за да бъде здрав той трябва да има условно крайна дата, тоест някаква много добра котва, каква­то в момента се явява приемането на еврото.

Еврозоната в момента не знаем какво животно ще представлява, когато излезе от другата страна на трапа. Тя падна в нещо, което мно­го хора бяха склонни да виждат ка­то гроб, но тя издрапва от другата страна, за изненада на същите те­зи хора, но с много променена ин­ституционална рамка. Важното за мен е наличието на валутен съюз без фискална власт, която го при­дружава – огромното за мен дъл­госрочно предимство на Европа пред Америка, от гледна точка на макроикономически дадености. Америка има предимство в почти всичко друго, което човек може да си представи, но в липсата на въз­можност за фискален дефицит в центъра на Федерацията е ог­ромното предимство на Европа. Защото Вашингтон се държи по един отвратителен начин, който много пречи на икономическото развитие на Америка. Тя има ог­ромни двигатели, които все пак я движат напред, но това страшно ѝ тежи и в никакъв случай не трябва да се допуска в Европа. Направим ли централизирана фискална по­литика, моментално ще почнат да бичат дефицити. Положение­то както е сега, колкото и да е кон­фликтно, колкото и да е пробле­матично, и да създава мини кризи непрекъснато, е много по-малко­то зло.