Хроники на една предизвестена инлфация

Под инфлация повечето икономисти разбират покачване на общото ценово равнище в една страна. Съществуват, обаче, различни теории и обяснения за това какво предизвиква ръста на цените в една икономика. Така например, според т.нар. количествена теория за парите, покачването на ценовото равнище се дължи изцяло на увеличaване (разбирай печатане) на количеството пари в икономиката. Представителите на Австрийската школа даже стигат по-далеч като твърдят, че инфлацията всъщност е самото увеличение на парите в икономиката. Последователите на британския икономист Кейнс, от своя страна, акцентират върху търсенето и предлагането на стоки и услуги – когато търсенето превишава предлагането, тогава и общото ценово равнище расте.

Въпреки че теориите се фокусират върху едно или друго обяснение за инфлацията, на практика икономическите модели търсят причините за инфлацията в множество фактори, като лихвените равнища (т.е. цената на парите), силата на местната валута, нарастването на доходите и потреблението, липсата на конкуренция на определени пазари, регулирането на цените на определени стоки и услуги и т.н. Всеки от тези фактори би могъл да има своето въздействие върху инфлацията в зависимост от икономиката и периода от време, които се изследват.

Като се има предвид всичко по-горе, би било интересно да се разгледа кои фактори са основните „виновници” за инфлацията в България през последните години и кои най-вероятно ще продължат да оказват влияние и в бъдеще. Тук е мястото да отбележим, че съществуват редица показатели за измерване на инфлацията – цени на производител, износни цени, дефлатор на БВП, единица разход за труд и т.н., но най-разпространеният остава индексът на потребителските цени. Тук също ще използваме него.

През последните 15 години България се отличава с по-висока инфлация спрямо тази в еврозоната. Единственото изключение е 2012 г., когато средногодишната инфлация в България е (незначително) по-ниска от тази в зоната на единната валута. При въвеждането на валутния борд у нас през 1997 г. се ширеха прогнози за постепенното приближаване на българските лихвени равнища и инфлация до тези в еврозоната – зоната на валутата-котва, към която е привързан левът. Какви биха могли да са обясненията зад тези „разминавания” между теория и реалност, и защо нашата инфлация остава по-висока? Откъде идва и обратът през 2012 г., когато за първи път българската инфлация е, макар и минимално, по-ниска от тази в еврозоната? По-долу ще потърсим отговор на тези въпроси.

Обясненията зад традиционно по-високата инфлация в България през последните години се крият в няколко проинфлационни  фактора:

1. Кредитен бум до 2008 г. Достъпът до евтини ипотечни и потребителски кредити наду „имотния балон” в България и увеличи търсенето на редица потребителски стоки, което пък оказа натиск за вдигане на техните цени. В същото време ръстът на цените на имотите създаде и т.нар. ефект на богатството. Най-просто този ефект може да се илюстрира със следния пример: изведнъж старият панелен апартамент на обикновено семейство в краен квартал, струва много повече и позволява да се вземе значителен кредит – бил той за текущо потребление, за започване на бизнес, за ремонт или за друга цел. Ефектът на богатството, комбиниран с бързия ръст на заплатите в годините преди кризата, провокира по-високо потребление и оттам – покачване на общото ценово равнище, без това реално да е имало някакъв осезаем ефект върху повишаването на производителността на българската икономика.

2. Печатане на пари от страна на чужди централни банки. Увеличеното предлагане на евтини  пари по света, с цел стимулиране на икономиките от началото на кризата насам, представлява инфлационна „бомба със закъснител”, както за тези страни, така и за такива като нашата. Механизмите, по които това печатане на пари влияе върху цените в чужди страни, са следните:

а. Част от тези пари се насочват (обикновено спекулативно) към международните пазари на суровини, като създават търсене на такива стоки и съответно вдигат цената им за всички, включително и за българските производители.

б. Новонапечатаните пари, ако излязат от банките, биха могли да се насочат към България под формата на заемен капитал или инвестиции. Това, от своя страна, ще увеличи паричното предлагане в страната и би могло да повиши инфлационния натиск. Към момента този канал за внос на инфлация в България остава затворен, тъй като банките в Западна Европа „седят” върху по-голямата част от новонапечатаните пари (т.е. държат ги като резерви) или ги използват за покупка на държавен дълг. Въпреки това този факт не би трябвало да се подценява, тъй като представлява потенциална инфлационна „бомба”, която може да се възпламени в бъдеще.

3. Положителен платежен баланс, т.е. повече пари влизат в българската икономика от чужбина, отколкото излизат. Това води до повече пари в обращение и съответно оказва натиск върху цените. Заради механизма на валутен борд, парите в нашата икономика зависят до известна степен от размера на валутните ни резерви. Когато валутните резерви растат, това позволява и нарастване на паричното предлагане вътре в страната. Последното пък би могло да повиши инфлационния натиск, ако срещу повечето пари в икономиката не стои по-голямо производство на стоки и услуги[1].

4. Вносна инфлация. Под вносна инфлация се разбира отражението върху общото ценово равнище, което имат по-високите цени на вносни стоки и услуги. Ръстът на международните цени на петрола са типичен пример за вносна инфлация, тъй като България внася почти 100% от горивата, които потребява.

5. Де факто липсата на конкуренция в редица отрасли, предоставящи комунални услуги. Бавното либерализиране на тези отрасли и определянето на техните крайни цени от държавен регулатор (Държавната комисия за енергийно и водно регулиране) в крайна сметка води до периодична, скокообразна промяна на тези цени – обикновено в посока нагоре, което има директен проинфлационен ефект.

6. Постепенно вдигане на акцизите до минималните им нива в ЕС, което продължава и до днес.

Този процес започна преди членството на България в  ЕС и продължава и до днес. Постепенното покачване на акцизите върху горивата има най-силно въздействие върху общото повишаване на цените. Освен първичния ефект върху цените на бензин, дизел и други горива, които сами по себе си представляват потребителски стоки, те имат и т.нар. вторичен ефект върху цените на редица стоки и услуги, тъй като участват като „суровина” в тяхното производство или дистрибуция. Така например, покачването на цените на бензина, заради по-високите акцизи, води до по-висок разход за доставката на хляб и рано, или късно – до по-високи цени на хляба (при равни други условия).

7. Все още относително големият дял на храните в потребителската кошница (35%), което води до силно въздействие на техните цени върху инфлацията. При неблагоприятни климатични условия (било то в България или по света) реколтите намаляват, което води до скок на цените на ключови храни. Предвид това, че храните все още имат значителна тежест в индекса на потребителските цени за България, тяхната промяна има по-силно въздействие върху общия индекс, отколкото в по-развитите страни от еврозоната, където те заемат по-малък дял.

8. „Догонването” или по-бързият ръст на българската икономика. По-високата инфлация в развиващите се страни спрямо тази в развитите обикновено се обяснява с по-високия ръст на производителността в т.нар. търгуем сектор (т.е. секторът, чиито стоки и услуги се търгуват международно) на тези страни. Най-просто, този ефект може да се обясни по следния начин: работниците в завод за матраци, който изнася част от стоката си, стават все по-производителни поради специализация, подобрение на технологиите, капиталови инвестиции или други фактори, и започват да произвежда повече продукция за същото време, при което заплатите им се увеличават. В същото време фризьорите (които се възприемат като типични представители на нетъргуемия сектор) са привлечени от по-високите заплати в търгуемия сектор и започват да се преквалифицират и да напускат фризьорството. За да бъдат задържани, техните заплати като фризьори се вдигат, което на практика вдига и цената на фризьорските услуги, без зад това да стои повишение на производителността на фризьорите. Приема се, че един фризьор, независимо дали работи в България, или в Германия, горе-долу има една и съща производителност, т.е. единият не би могъл, примерно, да подстригва значително повече хора от другия за едно и също време. В крайна сметка общото ценово равнище в развиващата се страна се увеличава.

Тук е мястото да потърсим и възможните обяснения зад факта, че за първи път през 2012 г. инфлацията в България е, макар и с 0,1 процентни пункта, по-ниска от тази в еврозоната. Може би причината за този обрат, колкото и символичен да е той, се крие в разхлабената парична политика от страна на Европейската централна банка и все по-очевидният ѝ отстъп от дългогодишната ѝ парична цел за максимум 2% средногодишна инфлация в зоната на единната валута.

През септември 2012 г. банката одобри програма за де факто неограничено изкупуване на дълг на страни от еврозоната на вторичните пазари, ако нуждата на тези страни го налага. Заради новата цел на ЕЦБ за „спасяване” на закъсали правителства, която е в явен конфликт с инфлационната ѝ цел, средногодишната инфлация в еврозоната вече втора поредна година беше оставена да превиши 2% (2,7% през 2011 г. и 2,5% през 2012 г.). На пръв поглед това превишение не изглежда значително. Ако се отчете фактът, че то се случва в години на стагнация (2011 г.) и последвалата  я рецесия (2012 г.), обаче, тази „толерантност” към ръста на цените изглежда по-трудна за обяснение.

С други думи, не нашата икономика е станала по-малко инфлационна, а по-скоро тази на еврозоната е станалата по-инфлационна, т.е. разхлабената парична политика на ЕЦБ вече дава своите плодове под формата на по-високи цени. Механизмът, по който това се случва към момента, е най-вече чрез (дефицитното) финансиране на държавните разходи, за което в крайна сметка плаща ЕЦБ с новонапечатани пари. Тези разходи създават платежоспособно търсене от страна на държавата, което пък оказва натиск върху цените. В момента, в който налятата ликвидност от страна на ЕЦБ навлезе в икономиките посредством кредити, тогава има опасност и инфлационните ефекти от тези операции да достигнат и до България.

Какво може да се направи, за да се противодейства на инфлацията? На първо място по-бързото либерализиране и изтегляне на държавата от секторите, предоставящи комунални услуги, може и да доведе до еднократно приспособяване на цените в тези сектори до техните пазарни нива, но в дългосрочен ефект конкуренцията най-вероятно ще оказва натиск надолу. Като цяло, по-стриктното съблюдаване за наличието на конкуренция във всеки един отрасъл, би спомогнало за ограничаване ръста на цените.

Хипотетично България би могла да настоява пред партньорите си в ЕС за „дерогация” по отношение на акцизите в Съюза, т.е. да се оттегли ангажиментът на страната за достигането на определени минимални нива.Това би имало сериозен ефект върху инфлацията в страната, но политически би било изключително трудно за постигане.

Що се отнася до лостовете на паричната политика, БНБ почти не разполага с такива, заради  ограниченията на валутния борд. Единственият инструмент, с който БНБ би могла да провежда монетарна политика, са задължителните минимални резерви на търговските банки в нея. Този инструмент беше използван за първи път за „охлаждане” на кредитния бум преди кризата. С увеличаване на минималния процент на тези резерви се изтеглят пари от обращението, което би трябвало да намалява инфлацията.

Що се отнася до обикновените граждани и фирми, те са  традиционно най-потърпевши от високата инфлация. Те са последните брънки във веригата на разпространение на новите пари, която тръгва от централната банка и стига до реалната икономика (виж по-долу). До момента, в който те се сдобият с новонапечатани пари, повечето цени в икономиката вече ще са се повишили.

Какво могат да направят обикновените граждани или фирми, за да минимизират отрицателните последици от инфлацията върху своето благосъстояние или финансови резултати? Като възможни стратегии при инфлация се препоръчва държане на минимално количество книжни пари и инвестиране в активи, чиято динамика е „имунизирана” срещу инфлацията. Сред типичните примери за такива активи са златото, недвижимостите (които обаче все още са „балонизирани” и не са достигнали дъното), други ценни метали и суровини. При продължаващата политика на печатане на пари на западните централни банки, не е лошо да ги имаме предвид.