В политиката думите имат значение. На последните американски избори видяхме как най-хипнотизираните почитатели на Доналд Тръмп директно го наричаха „бог-император“, докато противниците на Хилари Клинтън успешно напомняха за ролята на бившия държавен секретар в редица корупционни скандали, добавяйки едно „crooked”(нечестен, измамен от англ.) пред името й. И докато при електоралните състезания от рода на президентските избори се търсят ярки образи, били те позитивни или негативни, когато политиката се смеси с икономика, комуникационните цели стават малко по-различни.

В среда на константни държавни интервенции, на това, което би трябвало да бъде свободен пазар, институциите, дърпащи лостовете на стопанската политика, предпочитат вместо да възбуждат въображението с вдъхновяващи или отблъскващи картини на един, или друг кандидат, да създават усещане за умерено спокойствие и грижа за общото благоденствие. Този речник повдига завесата на приспивното политкоректно икономическо говорене, което се е превърнало в неизменна част от това как журналисти, преподаватели, администратори и политици описват ролята на държавата в икономиката.

Количествени улеснения – инфлация

Количествените улеснения (или QE от quantitative easing) са отговорът от централните банки (първо на Федералния резерв, след това и ЕЦБ) на спукването на балона 2007/8 г. и последвалата глобална рецесия. По своята същност QE е евфемизъм за отпечатването на огромни количества нови пари, чрез които се купуват правителствени облигации и се държи цената им изкуствено ниска – т.е. поддържа се ниско ниво на базовите лихвени проценти. С идеята това да предизвика ново търсене, да завърти колелото на кейнсианския мултипликатор и растежът да се върне в закъсалата иконoмика.

Колкото и успокоително да звучи думата „улеснения“, говорим за невиждано в мирно време създаване на пари от нищото. Балансът на Федералния резерв се е увеличил почти пет пъти от 2007 г. насам, достигайки почти 5 млрд. долара, ЕЦБ купува с новонапечатани пари финансови активи за 60 млрд. евро месечно. И знаейки един от основните икономически закони за парите – а именно, че създаването на нови такива от нищото води до обезценяване – не ни е трудно да се досетим защо е нужен политкоректен термин в случая. Едва ли някой избраник на народа, или централен банкер, би искал да излезе и да каже: „ще предизвикаме (хипер) инфлация”. Виж, друго е да улесниш икономиката… количествено.

Фискални стимули – разходи за чужда сметка

Фискалните стимули са друг любим прийом на политическата класа, чийто членове биха предпочели да не бъде назоваван с истинското му име. Издайническата дума тук е „фискален“. По-наблюдателните бързо ще направят връзката между нея и собствения си джоб, защото на практика говорим за държавната хазна. Става дума за парите, събрани чрез различните налози на държавата, и вече неизменния за западните демокрации дълг. Т.е. стимулира се с пари взети от данъкоплатеца (нас) или оставени за изплащане на бъдещите поколения.

Но докато е трудно човек да се осъзнае като данъкоплатец, който плаща за едно или друго политическо начинание, много по-лесно е да се възприеме като „стимулиран“. Може да си управител на строителна фирма, която е стимулирана от строеж на нови магистрали и мостове към нищото, може да си банка и концерн, стимулирани от многомилиардни пакети за „твърде големи да фалират“, може да си военно-промишленият комплекс, стимулиран с нови задгранични авантюри, може да си дори здрав безработен мъж, стимулиран с програма за социална заетост.

Политиците разбират добре системата на разпръснатите разходи и концентрираните ползи. И колкото повече разпръснатите разходи са неосъзнати, толкова повече може да се стимулира –затова и терминът не е „данъкоплатци покриват чужда сметка“.

Солидарни социални системи – насилствени социални системи

Ако се заслушаме какво се говори за европейския социален модел, ще забележим, че основна характеристика на голяма част от осигурителните системи на Стария континент е тяхната т.нар. „солидарност“. Тя лесно се обяснява с родните Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) и Национален осигурителен институт (НОИ).

А именно, от джоба на всеки работещ българин се взимат 17,8% от изработеното месечно, които отиват в общия, държавен фонд „Пенсии“ и още едни 8%, които се слагат в НЗОК. Парите от Фонда се изхарчват за пенсиите на сегашните пенсионери (като дори всъщност покриват едва около 40% от разходите по това перо), като същото важи и за средствата в Касата, с тази разлика, че и платилите могат да ги ползват. Къде е солидарността – ами в това, че не можете да се откажете.

Независимо дали искате да участвате във фалиралата обърната пирамида на разходопокривната пенсионна система, в която намаляващ брой млади издържат увеличаващ се брой възрастни, без дори лев да се спестява, или искате да субсидирате вредните навици на хора, които не познавате, като плащате здравните си вноски и дори не минавате през джипито няма значение. Системата е „солидарна“, което значи, че трябва да плащате. Тук използването на политически коректен термин е особено макиевелско, имайки предвид, че по определение солидарността няма как да е принудителна.

Индустриална политика – шуробаджанащина в конкретни сектори на стопанството

Когато се заговори за индустриална политика, трябва да знаем, че някъде някой бизнес сектор се е сдобил с добри приятели във властта. Обикновено това са такива части от икономиката, които са свързани с „националната чест” – машиностроене, корабостроене, тежка индустрия, като цяло промишлеността, а от 80-те години насам и високите технологии. Словосъчетанието носи и посланието за експертност за това, че нашите лидери са идентифицирали стопански проблем и имат инструментариум (политика), с който да го адресират.

Държавниците обещават, че ще „влязат в новата ера” или ще „върнат величието на нашата индустрия”, като прокарат набор от политики. Почти винаги те включват сериозни директни субсидии за избраните сектори, защита на определени близки до властта предприятия от конкуренция (вътрешна и външна) и директно участие на държавата с програми за подпомагане, например чрез използване на бюджетни пари за създаване на „специализирани изследователски институти” или „тех паркове“.

В стопанската история е останал класическият случай на индустриална политика в Източна Азия от втората половина на 20-ти век – легендарните конгломерати чаебол в Южна Корея. След като азиатската финансова криза от 1997-ма срива половината чаеболи до корейската публика достигат истории за невиждана корупция, прахосване на ресурси, счетоводни измами и кражби. Всъщност кризата разкрива слабости, за които икономистите предупреждават винаги, когато стане дума за индустриална политика – слабостта на „защитените” индустрии, които не работят на реален пазар, невъзможността на държавни чиновници да разгадаят правилните сектори и трендове за инвестиции и безхаберието в разходите, когато пари на данъкоплатците субсидират бизнеси.

Протекционизъм – скъпи вносни стоки

Макар че за немалко икономисти протекционизъм може да е мръсна дума, като послание към рационално невежия избирател, тя все още носи класическите елементи на успокоение и увереност, основна характеристика на политически коректните стопански термини. Протекционизмът с неговите мита, квоти и регулаторни бариери за вход на чуждестранни стоки ни обещава дълголетие на „традиционните” местни индустрии, запазване истинския вкус на българския домат и спиране на опасните/чупливите китайски боклуци.

От Фредерик Бастиа знаем, че когато става дума за икономика, трябва да търсим видимото и невидимото. И дори да забелязваме как определени сектори от родното стопанство печелят повече и по-лесно благодарение на ограничената конкуренция, не виждаме потребителите, които купуват по-скъпи стоки и имат по-малък избор. Не виждаме родните производители, които стават неконкурентни, заради суровини със завишени цени, не знаем за предприемаческите начинания, блокирани от изкуствено защитените домашни предприятия. Да не забравим и проблемите, възникващи от налагането на контрамита от страна на търговските ни партньори – директен удар за износа.

Световният пазар на стомана днес е лаборатория за негативните ефекти от протекционизма. След рязкото спадане на цената й през последните 15 години вследствие удвояване на производството от 800 милиона метрични тона (ММТ) през 2000 г. на 1600 ММТ през 2015 г., американската стоманена индустрия успешно лобира правителството за серия от рестрикции и оскъпявания на вноса. Резултатът е превръщане на САЩ от остров на скъпата стомана в море от евтина – пострадалите от това са всички американски производители, ползващи сплавта, които стават по-слабо конкуренти, заради по-скъпия производствен ресурс. Според данни на института Катон добавената стойност за американската икономика на индустрията, ползваща стомана за 2014 г. е 990 млрд. долара, същата на стоманената индустрия е едва 60 млрд. долара. Всички тези производства, с почти трилион долара добавена стойност, са по-малко конкуренти, защото един сектор извива ръце политически.

БЛО, Стоян Панчев