Икономика на айляка

Първият образ, който се появи в съзнанието ми, когато се захванах с темата, бе на група безработни германци в Берлин, седящи на останки от сграда малко след края на Втората световна война в близост до пункт за набиране на хора за работа по разчистване на останките след бомбардировките на съюзниците. Около двадесет и пет годишни, слаби, с окъсани сиво-черни дочени дрехи, пушещи ръчно свити цигари и с набраздени от бръчки и белези лица. Хора, които не знаят, дали ще сложат комат хляб в устата си днес, но с очи, втренчени в бъдещето. Войната е свършила. Тези кадри от документален филм някак се бяха запечатали в съзнанието ми, с цялата сила, която излъчваха и последствията от ужаса на една безсмислена война, но и с надеждата, която бе изписана върху тези лица. Ако бях на ваше място, бих се запитал какво общо имат тези първи редове с и без това странното заглавие на тази статия и то с пълно право.

Ден преди това, бързайки за среща, погледът ми се бе спрял на група младежи, на видима възраст около двадесет и пет години, в разцвета на силите си, здрави, пушещи ръчно свити цигари, с многоцветни памучни дрехи и крайно безизразни погледи. В очите им се четеше задоволство от момента, дори и без да има, каквато и да било мисъл за утрешния ден. Те нямаха нужда от надежда. Не се бореха за нищо, а бяха задоволени. За тях всичко бе със срок на годност щампован с днешна дата. За секунда се опитах да съпоставя групата берлинчани и групата българи, от което бързо се отказах, осъзнавайки че макар и двете групи да бяха безработни и да бяха представителни извадки за епохата си, то надали човек можеше да открие нещо друго общо помежду им. За седемдесет години нуждата от изграждане на ценности върху един разрушен свят се бе превърнала в липса на посока в един утилитарен и комерсиален шоусвят.

Какво се случи за тези седемдесет години?
Независимо от коя страна на Желязната завеса, втората половина на двадесети век ще остане в историята с целеустремеността на изграждането на един нов, по-добър свят. Епоха на непрестанна конкуренция между две идеологии и битка за по-добър живот. Така възниква съвременният  материализъм с всички негови пложителни и не толкова положителни черти. Модерният начин на живот непрестанно  търси подредеността, чистотата, простотата и отхвърля константно всичко, което напомня хаоса от войната. Материалистичният свят има своята ортодоксалност, праволинейност, та дори хетеросексуалност. Създават се твърди и устойчиви догми за едно стабилно и здраво общество. Моралните ценности се издигат на пиедестал. Съвсем логично, трудолюбието е изконна ценност в този следвоенен поток на развитие. Няма нищо по-естествено от това да работиш, за да заслужиш благата, които новият свят предлага.В края на седемдесетте, с навлизането на лесните кредити, научно-технологичния прогрес и непрестанната конкуренция между двата идеологически блока, класическият индустриализъм на запад изчезва напълно и бива заместен от консуматорски капитализъм, докато на изток всички ценности биват смляни от репресивните комунистически режими чак до падането на комунизма към края на века.

Акцентите на запад са върху електрониката, ядрените технологии, рекламата, дизайна. Модернистичният материален свят започва да се изчерпва. Догмите на това модерно следвоенно общество стават тесни за новите хоризонти, които се отварят пред човечеството. Хората започват да мислят функционално, а не догматично. Така се заражда и пост материалистичното общество, което само по себе си е реакция на материализма и неговите догми и няма много самостоятелни характеристики. Пост материалният човек учи, защото иска да работи нещо определено, а не защото трябва да е образован. Той е атеист, той има своя сексуалност, защото това му носи удоволствие, а не защото обществото казва така. Той твори извън позволеното от морала. Той е бунтар. Рамките постепенно изчезват, социумът се насочва към индивидуалните нужди и свободите, но заедно с това отмират и редица ценности, една от които е трудолюбието. Пост материалният западен човек е част от едно информационно общество, със силна социална стабилност, свобода на словото и нужда да излезе от дадена рамка. Обществото е все по-малко класово и индивидът не изпитва нуждата да бъде материално богат. Пост материализмът няма универсалност, няма глобална идея, няма стабилност. Поради това, сам по себе си става жертва на частния случай. Наред с възраждането на индивида, като център на обществото и отварянето на по-широк мироглед, се сриват и ценностите и последните няколко десетилетия бележат света, като място, на което всичко е едно глобално шоу, без принципи, без морал, без основополагаща концепция. Светът се превръща в лунапарк, където президeнтските избори в САЩ, са по-забавни от реалити шоу, където войните са телевизионно забавление около 20:00 часа вечерно време, а атрибутите на предишните режими стават антикварни ценности, продавани в интернет. След разпадането на комунизма, този вече покварен западен модел, бива бързо асимилиран от бившите комунистически режими и за две десетилетия те успяват да го копират до такава степен в социално отношение, че успяват да извлекат основно негативите от него.

2015 година. Смъртта на ценностите вече е настъпила, а консуматорството е в разцвета на силите си.

Тук рязко ще смаля мащаба от световен до български и ще напиша, че уродливото дете на този свят е ‘айлякът’. И макар и той да не е само в Пловдив, или само в България, а навсякъде в културата на “западния” човек в последните десет години, при нас той е силно изразен. Целта на мнозина млади хора днес е да бъдат част от религията ‘айляк’, а не да построят нещо, което да оставят след себе си. Техните идоли са на един слайд разстояние в Инстаграм. Подкрепя ги културата на стоките за еднократна употреба, политическият популизъм, ширещ се на длъж и шир; глобализацията на принципа на поточната линия, навлизащ във всеки аспект от нашето ежедневие. Айлякът се превръща в религия на съзнателния избор да не изградиш нищо, религия, която става все по-привлекателна за съвременния консумеризъм.

Да, точно така, от ефект, айлякът все повече се превръща в двигателния механизъм на консуматорското общество. Създават се заведения, които да отговарят на нуждите на айляка. Те са специфични- помпозни и кичозни, или псевдо арт, в зависимост от типа айляк, който е таргетиран, но във всички случаи шаблонни. Твори се музика, която възхвалява нищонеправенето. Псевдо изкуство, обикновено маркирано с надпис ‘ръчна изработка’. Всички тези нови проявления на експлоатация на една тенденция при младите се бележат с пълната липса на оригинал и първообраз, а са изградени на напълно конвейрен принцип, което показва как консумеризмът издига в култ айляка с всеки изминал ден.

Религията на нищонеправенето често се поставя под прикритието на един псевдо морал, който се използва повече за оправдание, отколкото като реална морална постановка. Едно от основните оправдания на днешната младеж е, че няма работа. В момента работодателите заплащат трицифрено число, само за да може обявата им да седи на по-горни редове в съответния сайт за търсене на работа, понеже новите обяви изместват техните за часове, а кандидати, дори и само с потенциал, макар и без квалификация, няма. Работа в България има, стига да искаш да работиш.

Втората често срещана причина, за да се почива целодневно, е корупцията, престъпността и фактът, че в днешно време се забогатява не с труд, а чрез незаконни и неморални действия. Това е така до толкова, до колкото не се отчита, че от гледна точка на риск, липса на здрав сън, гузна съвест и често загуба на крепко здраве, нелегално придобитите пари са не по-малко трудоемки от легалните. Друго основно оправдание за това да не се работи е фактът, че българската икономика отдавна е гурбетчийска такава и да кажем за периода от януари до март 2015 г. българи, работещи в чужбина, са превели по банка 358.6 милиона евро, превръщайки се в едни от най-големите чуждестранни ‘инвеститори’ в страната.Тенденцията, запазена от времето на комунизма, по-възрастните да издържат младите до късна възраст, за нещастие се запазва и в днешни времена и допринася към световната тенденция за перманентна почивка.

Айлякът, като социално явление е икономически неизгоден за всяко едно общество, логически необоснован, ако трябва да гледаме на него, като на изолиран феномен, и практически сочи ясно към финалната фаза, преди пълния разпад на това общество. Това не го прави ненужен, а му дава ролята на ветропоказател. Сам по себе си той е следствие от предишни действия на много хора за дълъг период от време. Въпросът тук не е как да го ограничим или видоизменим, а на какво той може да ни научи, за да променим себе си директно и обществото косвено към по-добро. Естественият ход на социалните процеси в исторически план показва, че всеки социум е цикличен и съвсем логично ще последват времена на ценности и идеали, което е единственият път към по-успешно общество. Към това трябва да се стремим. Дали това ще стане без голям катаклизъм, без нова кървава война? Дали ще трябва отново да търсим хляба си сред развалини, а цветовете ни да са малко. Само времето може да отсъди.

Крум Атанасов, Tavex