Икономиката на Китай: история, принципи и развитие

През последните пет десетилетия Китай предприе множество реформи, които промениха финансовото му значение в световен мащаб. От глада и крайната бедност, причинени от проекта „Големият скок напред“ на Мао Дзедун, до втората по големина икономика в света – китайците изминаха дълъг път, за да се превърнат в днешната свръхсила.

Повече за това как Китай се превърна в световен износител прочетете тук: Опасността от китайския износ I: Раждането на световния хегемон в износа

В тази статия ще отговорим на един много важен въпрос: ще преживее ли китайската икономика тежка рецесия, преди страната да се превърне в световна свръхсила номер едно?

Историческите основи на китайската икономика

Китай не е нова икономическа сила, а държава, която сякаш възвръща достойното си място сред световните свръхсили. 

Първата обединена китайска империя възниква през 221 г. пр.н.е., когато Цин Шъхуан обединява воюващите царства и уеднаквява писмеността, парите и мерните единици.

През повече от две хилядолетия управление на династиите Хан, Тан, Сун, Юан, Мин и Цин Китай е, според икономиста Ангъс Мадисън, най-голямата икономика в света между 1500 и 1870 г., като през 1820 г. формира около една трета от световния БВП. 

Едва Индустриалната революция и пораженията през XIX век изтласкват Китай към периферията на световната сцена.

Великите китайски изобретения

Китайската империя е не само голяма, но и изобретателна. Четирите велики изобретения на древен Китай – хартията, компасът, барутът и книгопечатането – оформят световната цивилизация. Хартията е усъвършенствана от Цай Лун около 105 г., по времето на династията Хан, като заменя скъпите коприна и бамбук. Барутът се появява при експериментите на алхимиците от династията Тан през IX век, които, по ирония на съдбата, търсят еликсира на безсмъртието. Сред приложенията му са фойерверките, използвани при церемонии, както и първите огнестрелни оръжия.

Най-важното за нашата тема откритие обаче е в областта на парите. По времето на династията Сун търговците в Съчуан започват да издават хартиени разписки, наречени дзяодзъ, а през 1023 г. държавата поема издаването им. Така се появяват първите хартиени пари в света.

Експериментът завършва според очакванията. Заради прекомерното печатане хартиените пари на династията Мин губят над 90% от стойността си до края на XV век – ранен урок за това какво се случва, когато държавата създава пари от нищото.

Пътят на коприната

Най-известният израз на икономическото значение на древен Китай е Пътят на коприната. Мрежата от търговски маршрути е открита официално около 130 г. пр.н.е., при император У от династията Хан, след като пратеникът Джан Циен изследва западните области и съобщава за съществуването на богати цивилизации отвъд пустините.

В продължение на близо хилядолетие и половина, докато Османската империя не затваря маршрутите през 1453 г., Пътят на коприната свързва Китай с Централна Азия, Персия, арабския свят и в крайна сметка с Римската империя. По него се пренасят коприна, порцелан и чай, но и хартията, която така достига първо до Централна Азия, а след това и до Европа.

За Китай този път означава повече от търговска печалба. Той превръща страната в централен възел на древната световна икономика и затвърждава репутацията ѝ на доставчик на най-търсените стоки в света – роля, която днес тя се опитва да възстанови чрез инициативи като „Един пояс, един път“.

Китайската обсебеност от среброто

За разлика от Европа, Китай използва като паричен стандарт не златото, а среброто. 

В основата на това предпочитание стои данъчното облагане. След провала на хартиените дзяодзъ династиите Мин и Цин се връщат към металите, а през 1581 г. министър Джан Дзюджън въвежда в цялата империя „Закона за единния камшик“. Той обединява десетките данъци и трудови повинности в едно плащане, дължимо изключително в сребро.

Проблемът е, че Китай не произвежда достатъчно сребро. През XVII и XVIII век страната става зависима от вноса, най-вече от испанците, които доставят метал от мините в Потоси в Южна Америка, както и от японците. Монетите от осем реала – първите испански долари – се превръщат в кръвта, която захранва китайската данъчна система.

Тази зависимост се превръща в огромна уязвимост. Когато притокът на сребро прекъсне, държавата остава без приходи. Именно от тази слабост Западът ще се възползва през следващия век.

Опиумната криза

Зависимостта на Китай от среброто придобива катастрофални измерения през XIX век. 

Европейците, особено британците, жадуват за китайски чай, коприна и порцелан, но почти нямат какво да предложат в замяна, затова плащат в сребро. За да спре изтичането на металните резерви обаче, Британската източноиндийска компания намира решение: отглеждан в Индия опиум, продаван незаконно в Китай срещу сребро.

Пристрастяването се разпространява бързо, а сребърните потоци почти незабавно сменят посоката си и започват да напускат Китай. Когато властите на династията Цин конфискуват и унищожават запасите от опиум в страната, Великобритания отговаря с военна сила. Първата опиумна война (1839–1842 г.) завършва със съкрушително поражение за Китай и с Нанкинския договор. Договорът предвижда отстъпването на Хонконг, отварянето на пет търговски пристанища и изплащането на огромни обезщетения на Запада.

Следва втора война (1856–1860 г.), отново загубена. Тези поражения бележат началото на онова, което китайците наричат „векът на унижението“ – период, в който най-голямата икономика в света е сведена до полуколония, а делът ѝ в световния БВП се срива от една трета до едва 5%.

Дългият поход и революцията от 1934 г.

Векът на унижението разяжда династията Цин, която рухва през 1912 г., отстъпвайки място на крехка република и десетилетие на граждански войни. От този хаос се издигат две съперничещи сили: националистите на Чан Кайшъ и комунистите, все по-отчетливо оглавявани от Мао Дзедун.

През октомври 1934 г., обкръжена от националистическата армия, Китайската комунистическа партия е принудена да изостави базата си в Дзянси и да предприеме отстъпление от близо 10 000 километра, известно като Дългия поход. От приблизително 86 000 войници, тръгнали на път, по-малко от 10% достигат до Шънси. Именно по време на този поход Мао затвърждава контрола си над партията.

Привидното поражение се оказва раждането на един режим. Комунистите оцеляват, прегрупират се и след поражението на Япония и подновяването на гражданската война вземат властта през 1949 г., основавайки Китайската народна република. С тази победа Китай навлиза в нова икономическа епоха – тази на централното планиране.

Ерата на Мао: командната икономика

С провъзгласяването на Китайската народна република през октомври 1949 г. Китай навлиза в коренно различна икономическа епоха. 

Мао Дзедун и Комунистическата партия пренасят съветския модел: командна икономика, в която държавата притежава земята, фабриките и търговията, а цените и производството се определят от плановици, вместо от пазара. Частната собственост постепенно е премахната, а икономическите решения са съсредоточени във върхушката на партията.

В продължение на близо три десетилетия тази икономика се люшка между методично планиране и идеологически кампании, които струват милиони човешки животи. За да разберем от каква изходна позиция започва Китай с реформите на Дън Сяопин, трябва да разгледаме три определящи икономически момента от ерата на Мао.

Първият петгодишен план

Първият етап на командната икономика е и най-строго дирижираният. Вдъхновен от посещението си в Москва през 1949 г. и убеден, че единствено индустриализацията може да гарантира икономическата независимост на държавата, Мао възприема съветския модел на планиране. Така се ражда Първият петгодишен план (1953–1957 г.).

Целта е ясна: превръщането на една аграрна страна в индустриална сила. Приблизително 20% от националните ресурси са насочени към инвестиции, а над половината от капиталовите разходи отиват за тежката промишленост. Съветският съюз е незаменимият партньор, който предоставя заем от 300 млн. долара за петгодишен период, изпраща хиляди инженери и техници и допринася за изграждането на 156 приоритетни промишлени проекта.

На хартия резултатите са впечатляващи. Промишленото производство се увеличава повече от два пъти, с годишен ръст от около 16%, а производството на стомана нараства от 1,35 млн. тона през 1952 г. до над 5,2 млн. тона през 1957 г. Успоредно с това държавата започва „социалистическото преобразуване“. До 1957 г. над 93% от селските домакинства са организирани в кооперативи, а частните промишлени и търговски предприятия са преобразувани в смесени предприятия с държавно участие.

Планът проработва достатъчно добре, за да затвърди убеждението на Мао, че масовата мобилизация може да ускори развитието. Това е точно погрешният урок, а последствията от него ще бъдат катастрофални в следващата кампания.

Големият скок напред

През 1958 г. Мао стартира програмата „Големият скок напред“ – план, предназначен да превърне Китай в индустриална и земеделска свръхсила, чийто успех се измерва с надминаването на британското производство на стомана. 

Селяните са организирани в огромни народни комуни, а около 90 млн. души, или почти всеки седми китаец, са мобилизирани да произвеждат стомана в самоделни пещи в собствените си дворове.

Резултатът е катастрофален. Стоманата, получена в глинените пещи, е неизползваема, а за да изпълнят наложените квоти, хората претопяват инструментите, тенджерите и дори бижутата си. С пренасочването на работната сила от земеделието към промишлеността реколтите се сриват. Същевременно държавата продължава да изземва все по-големи количества зърно въз основа на фалшиви отчети, завишени от страха на чиновниците да противоречат на партията, и да го изнася, за да изплаща дългове и да предоставя помощ на други държави.

Следва Големият глад – най-смъртоносният масов глад в човешката история. Оценките варират между 15 и 55 млн. загинали, като общоприетият диапазон е около 30–45 млн. живота, загубени заради централизираната организация на икономиката.

Големият скок напред е прекратен, а Мао временно е изтласкан на заден план в партията, понасяйки унижение, което няма да прости.

Културната революция

Изтласкан на заден план след провала на Големия скок напред, Мао се завръща на власт през 1966 г. чрез нова кампания: Културната революция (1966–1976 г.). Официално целта е „прочистване“ на партията и обществото от „капиталистически“ и „феодални“ елементи. На практика това е и борба за власт, чрез която Мао отстранява прагматични съперници като Лю Шаоци и Дън Сяопин.

За разлика от Големия скок напред Културната революция е преди всичко политическо сътресение, а не нова икономическа рецепта. Но последиците за икономиката са дълбоки. Действията на Червената гвардия и политическият хаос водят до свиване на промишленото производство с 13% през 1967 г. 

Още по-тежко в дългосрочен план е затварянето на училищата и университетите за повече от десетилетие, докато около 17 млн. младежи от градовете са изпратени „на превъзпитание“ в селските райони. Поколението, израснало тогава, остава известно като „изгубеното поколение“.

Когато Мао умира през 1976 г., Китай остава планова, затворена и бедна икономика. Именно този застой и разочарованието от идеологическите кампании създават желание за промяна. Две години по-късно Дън Сяопин ще постави началото на съвсем различен етап.

Икономически реформи и курс към либерализация

След смъртта на Мао Дзедун през 1976 г. Дън Сяопин става върховният лидер на страната. Неговите възгледи за избавянето на Китай от бедността, с която страната се сблъсква от 1949 г., са насочени към свободна пазарна икономика.

От 1978 г. Дън прилага поредица от реформи, които променят социално-икономическата структура на страната:

• Земеделската реформа, при която колективно притежаваната земя се предоставя на селяните, за да увеличат добивите си, при условие че продават част от реколтата на китайското правителство по предварително определена цена.
• Реформата на държавните предприятия, която позволява предприятията да бъдат управлявани от частни лица, да продават продукти на цени над определените от правителството и да търгуват със стоки по международни цени.
• Политиката на „отворените врати“, която позволява на чуждестранни компании да навлязат на китайския пазар. С тази реформа Дън Сяопин създава „специални икономически зони“ – градове, относително по-свободни от бюрокрацията и регулациите, които биха могли да възпрепятстват икономическия растеж – като Шънджън, Пекин, Шанхай и Хайнан.
• Законът за съвместните предприятия с китайски и чуждестранни инвестиции, чрез който китайското правителство позволява сътрудничество между местни и чуждестранни компании с цел печалба и икономически растеж.
• Завръщането към Общото споразумение за митата и търговията през 1987 г., чрез което държавите членки намаляват контролните бариери и данъчните ставки.
• Присъединяването към Световната търговска организация през декември 2001 г., чрез което Китай затвърждава позицията си в световната търговия.

Всички тези политики позволяват на частни инвеститори и компании да навлязат на китайските пазари, които предлагат голям потенциал и евтина, многобройна работна сила. По време на тези реформи БВП на човек от населението нараства почти шест пъти – от 156,4 до 1053,1 долара.

Разрастването на частния сектор и държавните предприятия

Стратегията на Дън не е да разруши командната икономика за една нощ, а постепенно да я подкопае, позволявайки на пазара и държавата да съществуват едновременно. 

Прагматизмът му намира израз в цитата:

„Няма значение дали котката е черна или бяла, стига да лови мишки.“

Първият инструмент е привличането на чуждестранен капитал в партньорство с държавата. През юли 1979 г. Китай приема Закона за смесените предприятия с чуждестранен капитал, който позволява на чуждестранни компании и инвеститори да създават предприятия съвместно с китайски държавни организации. Западните компании предоставят капитал и технологии, а държавният партньор осигурява достъп до пазара и работната сила. От този обмен Китай системно извлича ноу-хау.

Вторият инструмент идва от селските райони: селските предприятия. Макар формално да са собственост на местните власти, те функционират като частни компании, следвайки пазарната логика. Броят им скача от около 1,5 млн. през 1978 г. до над 12 млн. през 1985 г., като те достигат дял от почти 30% от промишленото производство на страната.

Успоредно с това държавните предприятия (state-owned enterprises) се реформират постепенно: получават оперативна самостоятелност, право да задържат част от печалбата си и да продават произведеното над плановите квоти по пазарни цени. По-късно икономическата политика се насочва към закриването на хиляди малки държавни предприятия и съсредоточаването на ресурсите в ограничен брой гиганти във всички икономически сектори.

Примери за такива гиганти са PetroChina в енергетиката, Industrial and Commercial Bank of China – най-голямата банка в света по размер на активите, State Grid в електроенергетиката – третата по големина компания в света по приходи, и China Mobile в телекомуникациите.

Китайската икономика по време на финансовите кризи

През последните десетилетия светът премина през две големи финансови кризи: азиатската от 1997 г. и световната от 2008 г. И при двете развитите икономики се свиха рязко. Китай обаче продължи да расте.

Тези кризи бяха резултат от спукването на кредитни балони, надути чрез изкуствено ниски лихви. Естественият въпрос е: как Китай успя да премине почти незасегнат през бури, които поставиха останалия свят на колене? Отговорът се крие първо в изолацията му от финансовата зараза, а по-късно – в използването на същите парични оръжия.

Азиатската криза от 1997–1998 г.

По време на азиатската криза от 1997–1998 г. повечето страни в региона са ударени от икономически срив без аналог в близкото минало. Само за шест месеца местните валути се обезценяват спрямо щатския долар с между 80% при индонезийската рупия и 45% при малайзийския рингит. Само през 1998 г. БВП на Индонезия спада с 13,12%, на Малайзия – със 7,36%, на Южна Корея – с 5,12%, а на Япония – с 1,27%. За сравнение, китайската икономика нараства със 7,11% през същия период.

В основата на кризата стои кредитен балон. Надутите цени на акциите не са оправдани от производството и приходите на компаниите, а отключващият фактор е изкуственото понижаване на лихвите в продължение на години. Япония сваля лихвата си от 9% през 1990 г. до почти 0% през 1998 г., за да стимулира растежа чрез кредитиране. Тъй като всички азиатски валути са с курс, фиксиран към долара, когато инвеститорите изтеглят средствата си, централните банки вече не могат да поддържат курсовете и цялата парична система се срива.

Китай избягва кризата по три причини.

Първо, страната има солидна производствена база, подкрепена от над десет милиона предприятия. Второ, преди кризата е девалвирала юана от 5,8 на 8,7 юана за долар през 1993–1995 г., което прави износа ѝ още по-евтин. Курсът остава фиксиран до 2005 г. Трето и най-важно, капиталовата сметка на Китай е затворена. Китайският юан е конвертируем за търговски операции, но не и за инвестиции. Така „горещите пари“, които бягат от съседните икономики, просто не могат да напуснат Китай.

През следващите десет години, между азиатската криза и финансовата криза от 2008 г., Китай продължава да расте и да укрепва отношенията си с други държави. Преките чуждестранни инвестиции нарастват с над 275% – от 45,64 млрд. долара през 1998 г. до 171,53 млрд. долара през 2008 г. БВП на човек от населението се увеличава повече от два пъти – от 1909 до 4319 долара.

Тези числа, заедно с впечатляващия ръст на БВП от 350%, показват решимостта на правителството да увеличи световното значение на Китай.

Китай по време на кризата от 2008 г.

Докато светът се сблъсква с най-тежката финансова криза от Голямата депресия през 30-те години насам, БВП на Китай нараства с 9,65%.

Начинът, по който китайското правителство успява да „увеличи“ икономиката на страната, е чрез създаването на пакет от 4 трилиона юана, предвиждащ инвестиции в различни обществени направления като образование, здравеопазване, транспорт и други.

Повече за кризите и тяхната цикличност прочетете тук: Анатомия на кризите и икономическият цикъл

Стимулиращият пакет е структуриран на две нива на финансиране:

• Централното правителство планира да предостави 1,18 трилиона юана – основно чрез печатане на пари.
• Местните власти, заедно с предприятията и банките, предоставящи кредити, трябва да осигурят още 2,8 трилиона юана.

Наред с този пакет за стимулиране на икономиката Китайската комунистическа партия прилага три мерки за намаляване на въздействието на кризата:

• Разхлабена парична политика чрез понижаване на лихвения процент от 7,47% през август 2008 г. до 5,31% през декември 2008 г., за да се стимулира икономическият растеж чрез кредитиране.
• Намаляване на данъчното облагане: увеличаване на ставката за възстановяване на ДДС при износ, с което възстановяваният от държавата ДДС на предприятията се удвоява, както и повишаване на необлагаемия праг на доходите от 1600 на  5000 юана.
• Финансово спасяване на държавни предприятия на обща стойност 500 млрд. юана.

В крайна сметка между последното тримесечие на 2008 г. и 2010 г. централното правителство влива ликвидност на обща стойност 1,6 трилиона юана спрямо първоначално предложените 1,18 трилиона.

Така през 2010 г. централното правителство влива в паричната система почти двойно повече средства спрямо 2009 г.

Финансирането на китайската икономика

До 2014 г. Китай местните администрации нямат право да емитират облигации – единствено централното правителство разполага с това правомощие. Проблемът е, че местните власти задържат само 37% от събраните данъци, а останалата част се прехвърля към централното правителство.

Затова местните администрации въвеждат механизми за финансиране на местната власт (Local Government Funding Vehicles).

Тези механизми функционират по следния начин:

• Местните администрации създават дружества „обвивки“ и прехвърлят в тяхна собственост част от активите си – пари, земя и оборудване.
• Дружеството „обвивка“ използва активите, за да получи кредит за финансиране на инфраструктурни и имотни проекти.
• Дружеството започва проекта с банковия кредит, а ако впоследствие се нуждае от допълнително финансиране, емитира корпоративни облигации.

Примери за инфраструктурни проекти, ръководени от китайските власти:

• Метрото в Нанкин, завършено през 2005 г. – 1,7 млрд. Долара.
• Втората фаза на АЕЦ „Циншан“, завършена през 2011 г. – 2,2 млрд. Долара.
• Инициативата „Един пояс, един път“, започнала през 2013 г. – очаквани разходи до 8 трилиона долара.
• Язовир „Сяндзяба“, завършен през 2014 г. – 6,3 млрд. Долара.
• Мостът Хонконг–Джухай–Макао, завършен през 2018 г. – 17 млрд. Долара.
• Новият град Нанхуей, завършен през 2020 г. – 4,5 млрд. долара.

Всички тези проекти се финансират чрез кредити, поемани от дружествата „обвивки“ от името на местните администрации. Според изследване на S&P Global 90% от държавните предприятия имат дълг, който е 18 пъти по-голям от нетната им печалба. Това равнище на задлъжнялост показва колко силно бизнес секторът е раздут чрез кредитиране.

Местните администрации представят проектите си на Националната комисия за развитие и реформи – институцията, отговорна за изготвянето на национален инвестиционен план и за одобряването на представените проекти. Когато тя одобри инфраструктурен проект, ръководен от местните администрации чрез дружества „обвивки“, това е сигнал, че дружествата отговарят на условията за получаване на кредит.

Китайските градове призраци

Китай е широко известен със своите „градове призраци“. Канбашъ, районът Чънгу̀н, град Ордос, Инкоу и Дзюнмин са само няколко примера. Тези градове са пълни с жилищни сгради, като средният дял на необитаваните жилища през 2021 г. е 12,1%. Говорим за 50 млн. апартамента, които стоят празни. В сравнение с дела от 5,6% в САЩ, 2,8% в Германия или 8,2% във Франция можем да видим проблем в стремежа на Китай да създаде развит пазар на недвижими имоти.

Тези проекти носят все по-ниски приходи. Според Global Property Guide всяка инвестиция в недвижим имот, която осигурява доходност под 3% годишно, се смята за „сигнал за опасност“. Такъв е случаят в китайски градове като Пекин, Шанхай, Шънджън, Чънду и Гуанджоу. В нито един от тях годишната доходност от наеми не надхвърля 3% според данните от 2018 г.

Инвестициите се осъществяват от три страни: местните администрации, съвместните предприятия с китайско и чуждестранно участие и частните предприятия.

Дългът в Китай

Тъй като местните администрации не могат да емитират облигации освен чрез дружествата „обвивки“, съотношението на китайския държавен дълг към БВП на пръв поглед изглежда приемливо. През 2022 г. той е 76,9% от БВП. Ако сравним тази стойност със 129% за САЩ, 91,5% за еврозоната или зашеметяващите 263,9% за Япония, Китай не изглежда зле, дори при нарастващо съотношение.

Но картината се променя, ако погледнем корпоративния дълг. През последните десет години той надхвърля 100% от БВП и продължава да расте.

Според Bloomberg съотношението на китайския дълг към БВП достига 280%, без да се включват ипотечните кредити в страната. По данни на Statista в края на 2022 г. те възлизат на 40 трилиона юана, или над 560 млрд. долара – 3,11% от БВП.

Тези данни, заедно с бюджетните дефицити на Китай през последните 35 години – с изключение на 2006 г., когато е отчетен излишък от 0,58% – ни карат да се запитаме как страната успява да поддържа целия този дълг в надпреварата си да изпревари САЩ.

Централното правителство печата толкова пари, колкото пожелае, а местните администрации теглят кредити чрез дружествата „обвивки“, използвайки държавна собственост като обезпечение.

Според Гай Ишъруд, старши съветник в KPMG China:

„Дългът, включително банковите заеми, е използван за финансиране на по-голямата част от този растеж.“

Той продължава, като отбелязва, че напоследък над 70 компании за строителство и развитие на недвижими имоти са фалирали, включително както частни, така и държавни предприятия. Според него проблемите зад имотния балон в Китай са „лошо управление, спекулации и прекомерна задлъжнялост“.

Тъй като Китай все по-често търгува с други държави в юани, търсенето на китайската валута расте. Сред важните търговски партньори на Китай, няколко държави са се договорили да търгуват с него в юани – Русия, Бразилия, Пакистан, Ирак, Аржентина, Бангладеш и Саудитска Арабия. Така стойността на юана засега остава стабилна.

Икономическата мощ на Китай днес

Днес Китай е втората по големина икономика в света след САЩ по номинален БВП и първата, ако БВП се коригира по паритет на покупателната способност. 

През 2024 г. БВП на страната надхвърля 18,7 трилиона долара, или почти 18% от световната икономика, а Китай се превръща в най-големия промишлен производител на планетата. По-показателен от мащаба обаче е темпът. Този растеж се случва в рамките на четвърт век, през който Китай изминава път, отнел на други цели поколения.

Спрямо населението числата са още по-впечатляващи. Между 2000 и 2024 г. БВП на човек от населението нараства почти 14 пъти – от около 960 до над 13 100 долара. Промишленото производство на човек се увеличава приблизително десет пъти, а производството на електроенергия на човек – почти седем пъти, като днес Китай произвежда около 30% от електроенергията на планетата.

Второто измерение на китайската икономическа мощ е търговията. Китай се превръща в най-големия износител на стоки в света и днес държи около 12–13% от световната търговия със стоки спрямо едва 3–4% през 2000 г. При износа делът достига близо 15%, или почти един на всеки седем долара от световния износ.

Още по-показателен от процентите е броят на държавите, за които Китай се е превърнал в основен търговски партньор. През 2000 г. САЩ доминират световната търговия като основен партньор на около 80% от държавите, докато Китай е начело в едва 33 страни, предимно съседи или държави с обтегнати отношения с Вашингтон. Четвърт век по-късно картината е напълно обърната: днес Китай е основният търговски партньор на около 128 от общо 190 държави, доминирайки в Азия, Африка, Южна Америка, Близкия изток и Океания. Повратната точка отново е присъединяването към СТО през 2001 г.

Нововъзникващи пазари и иновации

Ако имотният балон и дългът са уязвимата страна на китайската икономика, ускореното технологично развитие е нейната впечатляваща страна. За по-малко от две десетилетия Китай преминава от статута на „фабрика за евтини стоки“ към световен лидер в индустриите на бъдещето.

Най-красноречивите примери са електромобилите, литиевите батерии и соларните панели. Днес Китай произвежда над 80% от соларните панели и батериите в света, контролира над 70% от световното производство на електромобили (BYD изпревари Tesla, а делът на електромобилите на вътрешния пазар скочи от 6% през 2020 г. до 41% през 2024 г.), като през 2024 г. секторите на чистата енергия за първи път надхвърлят 10% от БВП на страната.

Темпът се вижда и в инфраструктурата. Само за петнадесет години Китай изгражда най-голямата високоскоростна железопътна мрежа в света – над 48 000 километра, или две трети от световната мрежа.Страната инсталира повече промишлени роботи от всички останали държави, взети заедно, нарежда се на второ място в света по разходи за научноизследователска и развойна дейност и подава най-много патентни заявки.

Обратната страна на медала е, че голяма част от тази експанзия е стимулирана чрез огромни субсидии и евтин кредит, което създава свръхкапацитет и ценови войни, предизвикващи недоволство на Запад. Но скоростта и мащабът на преобразяването безспорно остават впечатляващи.

Шанхай – бъдещият световен център на търговията с благородни метали

Една от по-слабо отразяваните, но по-значими амбиции на Китай се проявява на пазара на благородни метали, особено на злато. Като най-голям производител и потребител на злато в света, Китай вече иска да има думата и при определянето на световната му цена.

Инструментът е Шанхайската златна борса (Shanghai Gold Exchange, SGE), основана през 2002 г. и превърнала се в най-голямата борса за физическо злато в света. За разлика от западните пазари – COMEX и Лондон, където преобладават сделките с „хартиено“ злато, SGE поставя акцент върху физическата доставка чрез 69 сертифицирани трезора в 37 региона. През 2016 г. Китай въвежда референтна цена на златото в юани – пряко предизвикателство към цената на LBMA, изразена в долари и определяна в Лондон от повече от век.

Последната стъпка е международната експанзия. След като през 2014 г. открива международен сегмент за чуждестранни инвеститори, през юни 2025 г. SGE открива първия си офшорен трезор в Хонконг, управляван от Bank of China, заедно с нови договори, деноминирани в юани. Така Китай за първи път може да внася злато в собствената си валута. Предстои изграждането на цяла мрежа от трезори в Азия, Европа и Близкия изток.

Логиката е същата като в останалата част от китайската стратегия. Златото, всеобщо признато като паричен актив, се превръща в средство, чрез което юанът си проправя път в международните сделки, заобикаляйки долара. За златния пазар това означава ценови ориентир, който все по-малко е съсредоточен изключително върху Запада.

Заключение

Макар да изглежда, че подхранваната от дълг китайска икономика вече е трябвало да се срине, централното правителство избягва този развой чрез печатане на пари. Начинът, по който местните администрации създават инфраструктурни проекти, прехвърляйки дълга върху корпоративния сектор, също продължава да поддържа системата в действие.

Историята на Китай сама по себе си е впечатляваща. Страната, която някога формира почти една трета от световната икономика, а след това рухва през „века на унижението“, само за пет десетилетия се издига от глада в ерата на Мао и БВП от около 156 долара на човек до статута на втората по големина икономика в света.

Тя се превръща във фабриката на планетата и в основен търговски партньор на над 120 държави, в лидер при електромобилите, соларните панели и високоскоростните влакове. А сега, чрез Шанхайската златна борса, претендира дори за роля в световната парична архитектура.

Нито една система, основана на кредит, не е съвършена, но само времето ще покаже дали твърдението, че китайските финанси функционират оптимално, е основателно. Централна власт, която контролира обществото, не е способна да реши финансовите си проблеми и умишлено обезценява валутата си, представлява посегателство срещу свободната икономика.

Дългът многократно е показвал колко тежко бреме може да бъде: самата криза от 2008 г. избухна заради него.

Повече за това колко вреден може да бъде кредитът прочетете тук: Кредит и дълг I

Всеки път, когато дългът навлезе в паричната система при сегашния модел на банковия сектор, той обезценява парите. Това води до покачване на цените, а централните банки повишават лихвите, за да ограничат инфлацията. След повишаването на лихвите вече отпуснатите кредити поскъпват и ще бъдат изплащани с новонапечатани пари или с нови кредити.