Банкиране с частичен резерв на злато

За да проследим историята на банкирането с частичен резерв отправям поглед към XIX. век и се пренасяме в Англия, където се  води дебат между две школи – банкова и валутна. Банковата защитава банкирането с частични резерви, валутната е против.

Защитниците на практиката за банкиране с частичен резерв твърди, че то има следните няколко ползи: 

• Има положителни ефекти върху икономиката и е юридически оправдано;
• Увеличеното парично предлагане регулира увеличение в населението и растежа – т.е. това е идеална парична система според Джон Лоу;
• Система, която създава необезпечени пари, позволява парично предлагане, което да отговори на нуждите на търговията, без да има инфлационни ефекти и/или да влияе върху производството.

Валутната школа, от своя страна, твърди, че банковите депозити имат същата функция като на банкнотите – т.е. те са техен заместител.

Икономистите от валутната школа допускат следните грешки: 

• Не са наясно, че банковите депозити в системата на банкирането с частични резерви изпълняват функцията на необезпечените пари;
• Поради липса на капиталови познания и теория те не могат да определят влиянието на кредитната експанзия върху производствената структура на икономиката. Не изследват връзката между паричното  предлагане и лихвения процент – оттук идва и хипотезата им затова, че парите са неутрални;
• Смятат, че  наличието на централна банка е единственият начин да се намалят инфлационните предпоставки.

Регулаторна рамка

Банките имат лимит на резервите, които могат да поддържат. Този лимит е регулаторно зададен. В еврозоната например той е 1% от размера на депозитите на банките, а у нас той е 10%.

Икономическа функция

Банкирането с частични резерви е популярна форма на банкиране не само у нас, но и в глобален план.

При все, че то се е превърнало в норма то води до редица негативни ефекти в съвременните финансови системи, като например: 

• От една страна, това позволява създаване на кредитна експанзия – т.е. увеличаване на размера на кредитите над този на депозитите;
• От друга страна, банкирането с частичен резерв е предпоставка за създаване на систематични проблеми с банковата ликвидност;
• От трета – банкирането с частичен резерв поражда проблеми със собствеността върху средствата.

Регламенти при банкиране с частичен резерв

За да адресират гореспоменатите икономически проблеми, в голяма част от страните по света днес се обособяват различни фондове. Те гарантират изплащането на определен размер на вложителите, в случай дадена банка и/или няколко търговски банки фалират.

В Бълагрия това е т.нар. Фонд за гарантиране на влоговете в банките.  В действителност обаче банките нямат достатъчни резерви, за да обезпечат вложителите си, а какво остава до това да гарантират, че те ще  получат сумите, ако се случи нещо с банките.

Банкиране с частичен резерв на злато и пълен резерв от злато

Големите банки, търгуващи със злато (накратко BB), предлагат на своите клиенти два начина за съхранение на злато.

Първият начин са т.н. алокирани сметки в злато (allocated gold accounts). Алокираната сметка означава, че сте собственик на точно определено злато, с точно определени параметри, например златни кюлчета с конкретни серийни номера. В случая банката действа като трезор и няма право да се разпорежда с вашето злато. За тази услуга тя ви начислява такси по съхранение на златото.

Вижте повече по темата: Инвестиране в злато част 1 – инвестиционно злато

Вторият популярен продукт в банковата индустрия е т.нар. неалокирана сметка в злато (unallocated gold account). При нея банката просто ви дължи определено количество злато. С откриването на подобна сметка, вие се превръщате в незащитен кредитор на финансовата институция. Няма конкретни златни кюлчета или златни монети, които са записани на ваше име и които тя ви дължи.

Прилики и разлики между алокираните и неалокираните сметки в злато

Алокираните и неалокираните сметки са съотвено като наемане на депозитна кутия и отваряне на депозитна сметка в която и да е банка. В първият случай банакта ще ви начисли такси за правото да ползвате депозитната кутия, a във вторият случай дори може да получите лихва.

Неалокираните сметки в злато са счетоводно подсигурени частично със злато в трезора на банката. От там идва терминът банкиране с частичен резерв. Повечето неразпределени сметки са непокрити със злато, както и повечето депозити не са покрити с пари в трезора на банките. Невъзможно да се предложи 100% подсигурена сметка без такси за съхранение, освен ако не сте физически потребител на злато от рода на Perth Mint (един от най-големите производители на злато в света бел. ред.).

Вижте повече по темата: Какво е депозит?

Рафинериите, бижутерите или дилърите на монети, които предлагат 100% обезпечено неразпределено злато не са много на фона на общия размер на неразпределеното злато в световен мащаб.

Логиката зад банкиране с частичен резерв при златото

Става ясно, че банките на практика нямат реална нужда от физическо злато, освен ако не го съхраняват в алокирани сметки, за да могат да събират такси за съхранение. Наличието на неалокирани сметки, гарантирани от физическо злато в трезора (без или с много малка такса) е, ако не пълна загуба (таксата на банката за съхранение често е нула), то поне не много продуктивна и печеливша услуга за клиентите със златни депозити.

Вижте повече по темата: Банкиране с частичен резерв – легитимни ли са неалокираните депозити в злато

За да печелят от неалокираните сметки в злато, банките са стимулирани да отпускат злато назаем (или да го „дават назаем” на себе си в процеса на създаване на деривативни продукти). Това, естествено, води до въпроса какво е количеството на тези заеми и колко злато те държат като физически резерви. Факт е, че никой не знае. Джеф Кристиан от CPM Group дава някаква представа за възможното съотношение на частичните резерви, като казва, че повечето банки оперират при коефициент 10:1 (повече информация може да намерите тук).

Често, коментирайки банкирането с частичен резерв термините “частичен резерв”, “ливъридж” и “оборот“ се ползват като взаимозаменяеми.

Но, за да не стават обърквания, нека по-прецизно да уточним значението им:

• Частичен резерв – колко е физическото злато спрямо общата сума на неалокираните краткосрочни депозити.
• Ливъридж – колко капитал (собствените пари, останалите са взети назаем) сте инвестирали в даден актив.
• Оборот – търгуваните обеми спрямо общите налични запаси.

Фокусът на тази статия е върху банковите паники и ликвидините кризи е само в контекста на това дали механизма, по който банките търгуват злато, има опасност да се “взриви”. Свиването на оборота (ликвидността) или прекомерния ливъридж може да доведат до желанието на клиентите на банката да изтеглят неразпределените си средства, но ако банките работят със 100% резерв, то няма опасност от банкови паники.

Рискове при банкиране с частичен резерв от злато

Обърнете внимание, че частичният резерв се дефинира от гледна точка на краткосрочните неалокирани депозити, а не от общите задължения в злато на банката.

Например ако в банката е депозирано злато за срок от една година и тя го отпусне като заем за две години, това не може да създаде проблем с ликвидността на банката в рамките на първата година, защото заемодателят (депозантът) на банката няма право на златото в срок от една година. Проблем може да възникне след първата година, когато депозантът може да реши да прекрати отношенията си с банката и да си вземе златото обратно.

Очевидно, банките отпускат назаем краткосрочните депозити за все по-дълги периоди. Това се нарича матуритетна трансформация и много анализатори са склонни да твърдят, че това лошо нещо “може да бъде стабилно единствено, ако има пълна държавна протекция. Без държавна протекция, ще се стопи на секундата”.

В допълнение към това какво количество физическо злато притежава банката отнесено към краткосрочните й депозити, значение има и за какъв срок тя отпуска златото назаем. Ако банката има в даден момент само 10% от златото си като физически резерв, но е дала назаем останалите 90% за не повече от например седмица, е малко вероятно да изпита ликвидни проблеми, които да предизвикат банкова паника. Тя бързо може да получи обратно даденото назаем злато, за да го изплати на вложителите при поискване.

Тук се предполага, че получателите на кредита ще изпълнят договора си да върнат взетото назаем злато в срок. Това поставя въпроса на кого банката отпуска кредит и каква е неговата кредитоспособност!

Как може да се банкира с частичен резерв?

Банката има два варианта. Първо, банката да даде златото на заем, без да получи обезпечение. Това са т.н. необезпечени кредити, с които банката поема кредитен риск. Две, банката да поиска допълнително обезпечение срещу заема в злато, така че, ако клиентът не плати, тя може да продаде обезпечението и с парите от него да купи липсващото злато. Това, разбира се, предполага, че или стойността на обезпечението няма да спадне, или цената на златото няма да се покачи в ситуация на пазарен стрес или и двете. Тук имаме експозиция към ценови риск.

Рискът за банката от изчерпване на неалокираните сметки зависи от:

• физическия частичен резерв в злато
• степента на матуритетна трансформация
• кредитоспособността на необезпечените контрагенти
• възможната промяна на цената на обезпечението и на златото за обезпечените контрагенти

Всички тези фактори се отнасят също така и за банкирането с валута, но с една съществена разлика –  банкирането с валута се подкрепя от правителството. Правителството може да печата пари и да ги разменя за дългосрочни активи на банката, внезапно увеличавайки нейните физически частични резерви (банкноти) и по този начин избягвайки възникването на банкова паника.

Само че златото не може да бъде отпечатвано. Банките, търгуващи с ценни метали, знаят този факт и в резултат на това извършват банковите си сделки по малко по-различен начин от фиатното банкиране.

Какви активи в злато притежават банките?

Преди да се фокусираме по-подробно върху междубанковата търговия със злато, трябва да обясним типовете „активи в злато“, които може да притежава една банка. Само тогава можем да разберем рисковете, свързани с тях, както и динамиката на златните резерви. Ще можем да научим повече за банкиране с частичен резерв и какви активи в злато притежават банките.

При кредитирането със злато в България има два вида кредитополучатели.

Причината е, че има само две неща, които могат да бъдат направени със злато, взето назаем (никой не взема златото на кредит, само за да го държи вкъщи и да го гледа):

1. Да се използва като инвентар в бизнес със злато (например изработване на бижута или сечене на монети)
2. Да се продаде с цел да се спечели от евентуален спад в цената на златото. Тук имаме следните два случая:
   1. Инвеститори/спекуланти (хедж фондове, физически лица). Това са така наречените „къси“ продажби на злато (short sаle), при които спекулантът или инвеститорът продават злато, взето назаем;
   2. Златодобивни компании, които целят да застраховат риска цената на златото да спадне, от момента на започване на проекта за добиване, до момента на реалното добиване на златото.

Ако банката прецени, че съществува риск да не погасите дълговете си, тя ще поиска някаква форма на обезпечение, до което да има достъп, в случай че спрете да плащате вноските по заема в злато. Аналогия в случая може да се направи с ипотечното кредитиране, когато банката притежава ипотека върху вашия дом като обезпечение при използване на заем.

В случая (виж т. 1 по-горе), когато банката финансира златните запаси на някоя фирма, тя може да изиска някакъв вид запор или ипотека срещу физическата наличност и/или други активи на кредитополучателя. Все още ще съществува рискът от това бизнесът да фалира, златото да бъде продадено или просто да бъде откраднато и да не бъде възстановено.

Въпреки това, кредитополучателите, които ползват златото за продажби на късо, са по-важни за банката от гледна точка на риска, главно защото:

• Финансирането на запасите и мониторингът на даден бизнес е основна дейност на търговските банкии като цяло банките се справят добре с тази задача. Докато  има интерес към пазара на злато, рискът от неплатежоспособност на предприятията, занимаващи се със злато, е сравнително малък (освен ако пазарът на злато не е отишъл в продължителен мечи пазар);
• Има много повече заеми, финансиращи къси продажби, в сравнение с такива, които  финансират индустриалните запаси;
• Нито банката, нито спекулантът или инвеститорът имат физическо злато, което могат да заложат, тъй като то вече продадено.

Обикновено, в случая (виж т. 2а по-горе), когато финансира къси продажби, банката изисква спекулантът (инвеститорът) да съхранява постъпленията от продажбата на златото под формата на марджин сметка (депозит) в банката, като обезпечение.

Марджин депозит означава, че:

• В случай че цената на златото започне да се покачва, спекулантът ще трябва да добави допълнителни средства по сметката си като обезпечение. Ако спекулантът не може да допълни средства по марджин сметката, банката ще я закрие служебно;
• Обратното – когато стойността назлатото започне да се понижава, спекулантът ще има право да се разпорежда с част от средствата на депозитите/а в банката, тъй като стойността на депозитите/а ще бъде по-висока от тази на дължимото злато.

Марджин сметките са основен инструмент на банките да управляват кредитния риск по финансирания на къси продажби. Те значително ограничават риска обезпечението да не покрива стойността на кредита, в случай че кредитополучателят не може да изпълни задълженията си в даден момент.

Златодобивните компании (виж т. 2б по-горе) са нещо като бижутерите или монетните дворове, тъй като са бизнес, само че златото, което притежават, е в земята, а не във фабриката.

Те са малко по-рискови от другите бизнеси, занимаващи се със злато, защото има вероятност разходите по добива на златото да са по-високи от очакваните или може да възникнат някои други оперативни проблеми.

Също така златодобивните компании са по-рискови и от спекулантите, тъй като мината използва парични средства, за да плаща разходи или да купува оборудване, така че може да няма достатъчно пари, които да послужат като обезпечение по марджин сметка.

Банката може да ипотекира оборудването и т.н. на златодобивната компания, но препродажната му цена и стойността на една нерентабилна мина би била доста ниска, така че обезпечението няма да бъде достатъчно.

Ако банката прецени, може да ви отпусне кредит до някакъв лимит без да имате нужда от марджин сметка или допълнително обезпечение. Това обаче е много по-рисковано от обезпеченото кредитиране, описано по-горе.

Банките също така участват активно в създаването на златни деривати (фючърси, опции, форуърди и др.). Без да влизаме в излишни детайли, до голяма степен дериватите в актива на банката наподобяват на обезпеченото кредитиране на спекулантите с марджин сметка, описано по-горе.

От казаното дотук можем да направим обобщение на видовете златни “активи”, които може да притежава една банка:

• Необезпечени къси продажби на златодобивни компании;
• Необезпечени къси продажби на спекуланти;
• Необезпечено кредитиране на бизнес със злато;
• Обезпечени къси продажби на златодобивни компании;
• Обезпечени къси продажби на спекуланти;
• Обезпечено бизнес кредитиране със злато;
• Фючърси (дълги);
• Опции (продадени пут опции, закупени кол опции);
• Други деривати;
• Неалокирано злато, държано с други банки или централни банки;
• Алокирано злато, държано с други банки или централната банка; 
• Физическо злато в трезорите под техен контрол.

Освен това (с изключение на последните три, които са краткосрочни активи, т.е. наличността трябва да е на разположение при поискване), всички тези договори имат различни дати на падеж, на които банката получава обратно златото (това е едната страна на матуритетната трансформация, която споменахме в предишната статия).

Ясно е, че всички тези активи не са напълно сигурни и има известен риск, свързан с ликвидността на същите.

Как се оценява риска и доколко сме защитени?

Често хората, пристрастени към инвестициите в злато, т.н. gold bugs, се отнасят към всички тях по един и същи начин – като към „хартиено злато”. Това обаче крие опасност от недооценяване на реалните рискове, които могат да бъдат много различни при различните активи. И така, какви са тези рискове?

За някои от финансовите инструменти базирани върху злато е сравнително лесно да се оцени размерът на рискова експозиция. При оценката на други по-сложни деривати банките използват модела на Блек-Шолс, но това само по себе си крие сериозен риск от неточност, поради ограниченията на този модел, например:

• подценяване на екстремните движения, при които се получава риск от резки пазарни движения (tail risk), който може да бъде хеджиран с опции извън парите(out-of-the-money options);
• допускане за незабавна, евтина търговия, която води до риск от ликвидност, което е трудно да се хеджира;
• допускане за стационарен процес, водещ до риск от волатилност, при който може да бъде приложено хеджиране срещу волатилността;
• Риск от внезапно „пропадане на пазара“(gap risk), при който цената на даден актив внезапно се променя от едно ниво на друго, без да има търговия(реални котировки) между двете нива. Този риск се хеджира с т.н. гама-хеджиране.

Допускането, че рисковете могат да бъдат хеджирани с други деривати е меко казано наивно! Неизбежно възниква въпросът: а как се оценяват самите деривати – отново използвайки подобни формули? А в случаите на обезпечено кредитиране, как да бъде оценено самото обезпечение? И как да се определи размерът на марджина? Пак със същите тези формули…

Проблемът се корени в неверните допускания, които са в основата на много от формулите, използвани от банките, за да „хеджират” сами себе си, както се обяснява в статията Математическото уравнение, което причини банковите сривове. (https://www.theguardian.com/science/2012/feb/12/black-scholes-equation-credit-crunch)

В нея професор Ян Стюарт отбелязва, че въпреки фалшивите допускания, на които се основава уравнението на Блек-Шолс, „моделът се представяше много добре, така че с течение на времето и нарастването на доверието към него, много банкери и търговци забравиха за неговите ограничения“. Дали специалистите в банките отчитат рисковете от резки пазарни движения, ликвидност, волатилност и гапове? Дори и да го правят, то едва ли гледат на тях от гледна точка на инвеститорите, които наблюдават пазара в много по-дългосрочна времева рамка и биха били доста по-уязвени при екстремни ситуации.

Например, преди няколко години Perth Mint разглеждаше софтуерни пакети за управление на финанси. . Един от продавачите обясняваше, че неговия софтуер има вградени всички сложни „формули“  на разположение на клиента. На въпроса откъде се взимат основните данни, например за волатилност, отговорът беше: от оценката на данните за базовия актив за една година! Този кратък период очевидно няма как да обхване важни събития, като рекордния възход до $850 за тройунция и последвалия срив до $300 долара за тройунцияв цената на златото през 1980 г. , например.

Като че ли банките все още не взимат предвид новия клон на математиката, наречен “наука за сложността”, който, както професор Стюарт обяснява:

моделира пазара като съвкупност от индивиди, взаимодействащи си според определени правила“, което разкрива, че „почти всяка финансова криза през последния век е била предизвикана от стадния инстинкт на търговците. Той кара всичко да рухне едновременно.

Именно затова, активите в злато на банките не са толкова стабилни при екстремни събития.

На този етап си струва да обсъдим източниците на финансиране, които са част от баланса на банките. Очевидно е, че хората, които купуват и оставят златото си в банката в неалокирана сметка, са сериозен източник на финансиране. Но банките могат също да придобият финансиране и чрез деривати, или по-точно, да балансират(хеджират) активите си с противоположни пасиви от подобен тип. Например, дълга позиция във фючърси срещу къса позиция във фючърси или опции срещу опции.

Само че, тук се намесват различните падежи на продуктите, които рядко се подреждат по най-удобния за банките начин. И така, в допълнение към погрешната оценка на стойността на хартиеното злато, директната експозиция на риск от контрагента, неадекватността на изчислението на обезпечението и марджина, имаме и матуритетна трансформация – т.е. умишлено преобразуване на падежите на тези продукти. Това предполага или прехвърляне на настоящите падежи, или намиране нови източници на финансиране.

Като се има предвид цялата тази сложност и големият риск да бъдат допуснати грешки на много места, може да се заключи, че имаме силно нестабилна система или както Насим Талеб би я нарекъл- крехка и чувствителна към стрес, случайност и безредие.

Факт е, обаче, че системата на търговия със злато не се е провалила. Например, през 1998 г. отношението на сключените сдели за злато на COMEX (основният фючърс пазар в света) към реалните запаси на физическо злато в лицензираните от COMEX трезори надхвърли 40:1 и въпреки това системата не се срина. А какво да кажем за LTCM (Long Term Capital Management) или AIG, не трябваше ли това да е достатъчно, за да взриви системата?

Очевидно е, че има и други фактори, които имат сериозно влияние върху стабилността на банковата система и търговия със злато.

Легитимни ли са неалокираните депозити в злато?

Както до сега стана ясно, банките, търгуващи със злато, могат да създават златен кредит (неалокирани златни депозити), точно както търговските банки създават депозити в процеса на кредитиране. Обикновено, балансът на една банка търгуваща със злато се състои от неалокирани задължения(депозити), подкрепени от обещания за изплащане на злато.

“Но това звучи като измама” – чувам ви да казвате. Ето един пример от практиката, който може да промени мнението ви:
Представете си един опростен пазар на злато, където има четити участника: Златодобивна компания(мина), Рафинерия, Банка и Инвеститор.

Мината доставя необработено злато на Рафинерията за рафиниране. Поради конкуренцията в бранша, понастоящем е прието рафинерите да плащат на мините след като анализът за чистотата на златния материал е завършен. Това обикновено е няколко дни преди Рафинерът да е в състояние действително да рафинира златния материал. Анализът показва, че златото съдържа 12 унции от чисто злато и Рафинерията определя възмутителната (но лесна за изчисленията за целите на примера) такса от 2 унции за рафиниране.

Тъй като Рафинерията не притежава злато, с което да плати на Мината, тя иска от Банката заем от 10 унции злато. Банката се съгласява да направи това със скандалнен(на фона на последните години) лихвен процент от 10% и създава неалокиран златен депозит буквално от нищото. В този момент балансът на банката изглежда така:

След това Рафинерията инструктира Банката да прехвърли неалокираното злато по сметка на Мината, като плащане за необработеното физическо злато, което е вече при нея. Обикновено тази транзакция се извършва чрез т.н. loco swaps – локални суапове – сделка, при която две страни се споразумяват да обменят помежду си злато, което имат на различни места (locos). В случая Рафинерията разменя неалокираното си злато в Банката за физическо злато, което Мината и е изпратила за рафиниране. Счетоводният баланс на Банката сега изглежда така:

Забележете че, докато Банката не притежава и една унция физическо злато (тук чувам още повече викове “измама”), Рафинерията има физическо злато, което обезпечава кредита в банката. Мината има по-голяма нужда от пари, отколкото от злато, за да може да изплаща заплати и други разходи, така че влиза на пазара, за да продаде “златото си”. Както обикновено се случва, намира се Инвеститор, който е заинтересован да притежава някакво (неалокирано) злато. Отново чувам викове “не” от нашата публика, “не знаете ли, че хартиеното злато е зло, не се доверявайте на банкерите”. Нашият Инвеститор игнорира тези предупреждения и договаря цена с Мината. Мината дава указания на Банката да прехвърли златото на Инвеститора. Счетоводният баланс на Банката сега изглежда така:

Междувременно Рафинерията работи усърдно, за да превърне необработеното злато в 99.99% чисти златни кюлчета от 1 унция. След една година (много неефективен процес), Рафинерията доставя 11 х 1 унция златни кюлчета на Банката, 10 за погасяване на заема и 1 – за погасяване на лихвата от 10%. Счетоводният баланс на Банката сега изглежда така:

Мнозина са убедени, че описанят процес е донякъде измама, но какво бихте казали, ако Рафинерията издаде на Мината складова разписка за 11 унции злато и Мината я дисконтира в Банката за 10 унции злато? Двата процеса са абсолютно идентични и имат един и същ краен резултат.

Процесът на създаване на кредит в злато по-горе, според мен, е напълно легитимна функция на банките, която улеснява производството и дистрибуцията на злато, като го дава в ръцете на инвеститорите. И всички бихме се съгласили, че това е нещо хубаво. Инвеститорът в нашия пример спестява в злато и финансира индустрията чрез неалокирани депозити и отлагане във времето на нуждата си от физическо злато.

Нашият пример може да бъде разширен до много повече участници, като дистрибутори на кюлчета и други подобни. Всъщност в случая на Пърт Минт(където работя), повечето от големите търговци на злато, плащат за доставката на физически монети чрез неалокирани депозити(сметки). Пърт използва неалокираното злато, за да плаща златния материал от златодобивните компании с който по-късно се правят монетите. Така се получава един непрекъснат поток. Проф.

Фекете обяснява защо този вид банкиране с частични резерви е ОК (а банкирането със 100% резерв е погрешно):

Ако бъдем честни, идеята, че обещанията(пасивите) на банката я принуждават да има 100% запас от физическо злато, равняващо се на общата сума на нейните депозитни задължения, произтича от фундаменталното объркване между понятията за наличност и потоци. Обещанието на една банка, както и на всеки друг бизнес, се отнася до потоците, а не до наличностите. Обещанието е честно, стига бизнесът да прави всичко по силите си потоците да не прекъсват. В случая с банката обещанието е честно, докато банката се занимава само със самоликвидиращи се ценни книжа(кредити на база злато), в портфейл с активи, гарантиращи задълженията за покритие на нейните пасиви или депозити в злато.

Преди някои gold-bugs да започнат да имат когнитивен дисонанс, че някой толкова уважаван, колкото професор Фекете, одобрява това, за което им е казано, че е лошо, бих насочил вниманието им към последното изречение в този цитат. Банковата търговия със злато е легитимна единствено “докато банката държи само злато и самоликвидиращи се ценни книжа (т.е. кредити към златната индустрия), за да покрие емисията на неалокирани депозити. По този начин тя не променя нито предлагането, нито търсенето на кредити в злато.

Проблемът е, че голяма част от активите, които притежават банките, не отговарят на тази дефиниция, тъй като те не достигат до превръщането им във физическо злато в кратък срок. По мое предположение, банките изпълняват напълно легитимна и полезна за златната индустрия функция само с малка част от активите си, докато по-голямата част от неалокираните краткосрочни депозити се използват директно за финансиране на спекулативни къси продажби или много по-дългосрочно финансиране (т.е. с голям матуритетен риск). Можете да се отпуснете спокойно и да продължите да „мразите“ хартиеното злато.