Китай – всичко върви по план до момента, в който нищо не върви по план

Покрай случващото се в Гърция, много хора изобщо не разбраха за лудостта, която заля китайските пазари през последната година. За по-малко от 12 месеца борсовите индекси във вътрешността на страната (в Шанхай и Шенжен) нараснаха с над 150%, като върхът беше достигнат на 12 юни. Последвалият срив беше бърз и непоколебим. Само за месец борсата изтри 37% от своята стойност, пращайки в историята над 3 трилиона долара печалби.

.

Последва период на възстановяване, направляван от железния юмрук на Пекин само за да стигнем до два нови бързи срива – на 24 и 25 август 2015 г., като първият беше най-тежкият от 2007 г. насам – 7,6% в рамките на ден.Прецедентът на подобнибезконтролни, непредвидени от китайските власти сътресения, в един все още силно затворен пазар, е показателен за проблемите, които дремят под повърхността.

В периода между юни 2014 г. и юни 2015 г. Поднебесната империя постави своеобразен рекорд по бързо увеличаване на своята обща борсова капитализация. Стойността на акциите на компаниите, листвани на китайските борси, се увеличи с общо над 6,5 трилиона долара, надминавайки за пръв път прага от 10 трилиона долара в средата на месец юни. Това е най-големият регистриран ръст в 12-месечен период, по-голям дори от предишния рекорд от 5,8 трилиона долара при американските акции в периода март 2009 г.– март 2010 г.

Само преди година и половина комунистическата партия инициира кампания, насърчаваща хората да инвестират своите спестявания наборсата. Последствията от възприемането на този „съвет“ бяха пагубни за много обикновени китайски граждани. Именно това салицата, които според повечето оценки формират 80% от търгуващите с акции в Китай. Много от тези дребни инвеститори, които заложиха своите спестявания, изгубиха значителни суми особено тези от тях, които се присъединиха към “партито” в последния момент.

Сривът на фондовата борса – бърз и непоколебим

Както често се случва, когато една силно централизирана власт се изправи пред предизвикателство, което не може да контролира, Пекин избра просто да „забрани“ проблема.  Партията изпадна в паника и позволи(принуди)над половината от дружествата да спрат търговията с акции. Спрени бяха и предстоящите първични публични предлагания (известни още като IPOs), с което на практика бе затворена вратата за влизането на нови компании на борсата за периода на кризата.

Както е практиката напоследък, властите не пропуснаха да „насърчат“ инвеститорите по редица канали, един от които бе политиката на Централната банка.

В периода между края на 2014 г. и август на 2015 г. Китайската народна банка свали основния си лихвен процент  пет пъти поред, спирайки (засега) на ниво от 4,6%. Това е и най-ниското ниво през последните две десетилетия. Средното ниво за целия период от 1996 г. насам е 6,36%. Това на практика означава, че капиталът (парите) в Китай никога в този период не е бил толкова евтин, колкото е сега. В допълнение, на 11 август 2015 г.,Централната банка обезцени юана с почти 2%, с цел да подкрепи износа.

Китайската централна банка прибягна и до друг ход – на два пъти намали с 50 базисни пункта минималните резерви, които банките трябва да притежават, като по този начин им „развърза ръцете“ за по-нататъшни спекулации.

В разгара на кризата китайският регулатор на ценни книжа забрани на инвеститорите с дялове над 5% в компаниите на борсата да продават дялове в публични дружества до края на 2015 година. Логиката е проста – когато нещо не може да се продаде, цената му не може да падне. Но това, че Пекин забрани търговията с дадени активи, не означава автоматично, че тяхната стойност е спряла да се понижава. Значи само че това движение на цената няма да бъде регистрирано до момента, в който търговията с тях не бъде подновена.

Изтриването на пазарна капитализация от близо 3,2 трилиона долара в условията на подобен административен и държавен терор ясно показва, че дори в Китай в крайна сметка фундаментите на „пазара“не винаги козируват по команда. Сривът на борсовите индекси изглежда напълно логичен и очакван на фона на натрупаните през предходния период дисбаланси.

Има ли ефект върху икономиката?

Трябва да имаме предвид, че капитализацията на фондовия пазар в Китай по отношение на БВП на страната е много по-ниска, отколкото например тази в САЩ. Това е един от факторите, които карат много анализатори да мислят, че дългосрочните ефекти от срива върху китайската икономика ще са сравнително ограничени.

Ефекти, обаче очевидно има – през месец юли MNI China Business Indicator  се понижи с 8,8 пункта спрямо юни месец, достигайки 48,8 пункта – най-ниската стойност от януари 2009 година. 

Очакванията за бъдещото също се понижиха под дългосрочната средна степен на индекса,въпреки че в никакъв случай не може да става дума за „срив“ на този индикатор.Тенденцията към понижаване е видна от доста време насам, ниските нива са индикативни за предпазливите очаквания на китайския бизнес, както и за структурните предизвикателства, пред които е изправена китайската икономика.

Малко за самата икономика на Китай

Обзорът на срива, който китайските борси преживяха през първата половина на 2015 г. няма да бъде пълен, ако не хвърлим око и на част от икономическите предпоставки за текущото състояние на китайската икономика. Много от особеностите на китайския икономически модел намират свой паралел в това, което се случи на фондовите пазари през последната година.

Още в началото на 2014 г. Морган Стенли предупреди, че от макроикономическа перспектива, много малко икономики са успели да създадат толкова много дълг за толкова кратко време, колкото направи Китай. Частният дълг в народната република се увеличава от 116% от БВП през 2007 г. до над 200% през 2014 година.В същия анализ се посочва, че има сериозни индикации, че покачването на дълговото бреме е прекомерно и непродуктивно. Според анализа,в момента са нужни 4 ренмимби дълг, за генерирането на 1 ренмимби БВП, при нива от 1:1 допреди 10 години. С други думи – инвестициите имат все по-малко смисъл.

Това развитие е всъщност естествено последствие от китайския икономически модел. Модели на развитие, при които инвестициите биват насърчавани и на практика провеждани от централната власт, а потреблението нарочно потискано, крият дългосрочни рискове пред устойчивостта на икономиката.

Първоначално подобен процес е лесно управляем. Нивото на инфраструктурно развитие е ниско, което значи, че практически всеки инфраструктурен проект води до видима икономическа полза. Проблемите се появяват, когато разходите за поддържане на прекомерно високи нива на инвестиционна активност надхвърлят ползата от новите съоръжения. Този процес почти винаги води до увеличаване на дълговото бреме в икономиката, както е и в Китай.

Има още два важни момента:

1. Изкуствено ниският курс на китайската валута представлява едновременно своеобразна такса върху потреблението на вносни стоки и скрита субсидия за търгуемия сектор. Китайските потребители заплащат повече от необходимото за вносни стоки, а местното производството се ползва с предимства спрямо своите международни конкуренти.
2. Увеличаващата се разлика между нивото на заплащане в икономиката и производителността на труда също води до насърчаване на инвестиционната активност и до повишаване на международната конкурентоспособност на производството. С други думи – стандартът на живот на много китайски работници е поддържан изкуствено нисък, което позволява разликата в принадената от труда им стойност да бъде насочена към капиталови инвестиции. И докато изпреварващото ръста на заплатите повишаване на производителността на труда е нещо нормално за по-изостанали в икономическото си развитие икономики, централното задаване на темповете, с които това се случва, е крайно рискова икономическа политика, създаваща предпоставки за огромни злоупотреби и самоцелни инвестиции.

В наши дни почти всеки е попадал на примери за подобни безсмислени, но мащабни инфраструктурни проекти в Китай. И в момента икономическият растеж на страната остана силно зависим от обема на инвестициите. Този проблем се осъзнава от Пекин, а планът за „приземяване на икономиката” е постепенно да бъде увеличен делът на доходите на домакинствата в БВП и оттук – потреблението.

Един от основните похвати, които Пекин припознава като решение на този проблем, е политиката на ускорена урбанизация. Нейната цел е едновременно да насърчи инвестициите (най-вече в инфраструктурни съоръжения) и да увеличи потреблението. Недостатъкът на този подход може да бъде обособен по следния начин: урбанизацията в случая се разглежда като предпоставка, а не като следствие от икономическото развитие.

Няма как тук да подминем аргумента на Майкъл Петис, един от водещите критици на китайския икономически модел, който посочва че:

Обществото може да стане по-богато, единствено ако строенето на нови градове води до повишаване на производителността до нива, надхвърлящи стойността на капитала и труда, вложени в изграждането им.

С други думи – централно планираният и ръководен процес на урбанизация е разход, а не приход за икономиката, тъй като се осъществява с публични ресурси – т.е. чрез увеличаване на дълговото бреме или чрез пренасочване на средства от други пера в бюджета. Петис защитава тезата, че централно планираната урбанизация е силно проциклична по дефиниция – тя ускорява икономическия растеж, докато икономиката върви добре, но в същото време е предпоставка за задълбочаване на проблемите в периоди на икономически спад, каквито все повече анализатори вещаят.

Заключение

Както динамиката на индикаторите за състоянието на китайската икономика, така и случилото се през последната година и половина на финансовите пазари показват ясно, че в социално-икономически модели, като налагания от комунистическия режим в Китай, всичко върви по план до момента, в който нищо не върви по план. Независимо от контрола, който Пекин упражнява върху „стимулите“ и поведението на инвеститорите и икономическите агенти, устойчивостта на китайското икономическо чудо тепърва предстои да бъде тествана.

Настоящата криза даде отговор и на въпроса: „Колко свободна е вече китайската икономика?“. Отговорът е: „Не особено“.

Търговията на маржин

Една от основните предпоставки за бързия срив на китайската борса е всъщност един от елементите, който спомогна за нейния бърз ръст през предходната година.  От 2010 г. насамПекинчувствително намали регулацията на т. нар. „търговия на маржин“. При този тип търговия инвеститорите залагат на борсата пари, които на практика нямат. Например при левъридж 50:1 да търгуват със 100 хиляди долара, а всъщност да имат обезпечение от 2 000 долара. Както се досещате, този тип търговия може да доведе до бързи печалби за лица с ограничен собствен ресурс, но също така може да доведе до сериозни (и бързи) загуби. Успешната търговия на маржин предполага наличието на значителен опит в управлението и диверсификацията на риска – нещо, което, много от новоизлюпените по волята на Партията китайски инвеститори, просто нямат.

Този тип търговия води до повишаване на нестабилността на пазара. Причината е, че когато борсовите индекси тръгнат надолу и инвеститорите започнат да губят пари, брокерите могат да поискатувеличение на размера на обезпечението на позицията (т. нар. „маржин кол“). Ако инвеститорът не може да отговори на това изискване, брокерът може да продаде част от акциите, за да е сигурен, че заелият парите няма да загуби всичко. Но този тип разпродажби могат да доведат до по-нататъшно намаляване на цената на търгуваните активи, което да завърти кръга и да доведе до още повече разпродажби.

Именно тази, сравнително нова за китайските борси практика, е част от обяснението, както на бързия ръст на борсовите индекси в предишния период, така и на последвалия рязък спад.

Явор Алексиев, ИПИ