Кризата и либертарианството

Повечето от нас припознават Робин Худ като добър герой. В най-опростен вариант легендата ни разказва за човек, който краде от богатите и раздава на бедните – един вид някакъв благороден социализъм. Този кратък разказ е доста изкривен. Причината тази история да се помни и да се гледа с умиление е малко по-дълбока. Робин Худ не просто преразпределя богатството, а се бори срещу привилегированите и помага на онеправданите. Първите са облечени във власт и богатството им е директен резултат от тази власт (има насилствен характер), докато вторите са лишени от права и препитанието им е отнето.

Всъщност Робин Худ е много повече либертарианец (бидейки борец за свобода и права), отколкото социалист с желание да преразпределя насила. В този дух, между другото, е и последният касов филм за Робин Худ (с Ръсел Кроу), в който легендата за разбойника от Шерудската гора се преплита с историята на Магна Харта – документ, който ограничава кралската власт и поставя началото на демократичното конституционно право.

Основи на либертарианството

В основата на либертарианството, или класическия либерализъм, е именно това – ограничената власт на държавата да защитава човешките права, но не и да се меси в делата на хората. Под човешки права в случая се разбират т. нар. негативни права, тоест права, които налагат на всички останали задължение за въздържане от определени действия – например, правото на собственост е ограничително спрямо всички останали да не крадат тази собственост.

Голямото различие между съвременната държава и разбиранията на либертарианците е в припознаването на т. нар. позитивни права, тоест такива, чието ползване от един индивид, налага задължение на други да извършат определено действие или да се откажат от свои права. Например, правото на минимален доход (някой трябва да го изработи), правото на безплатно образование (някой трябва да го предостави) и т.н. Все права, които дават власт на държавата и носят задължения за гражданите.

“Отказвам се от пенсия, освободете ме от вноски” – да, ама не…

През 2010 г. една позната обществена фигура в страната пожела да се откаже от осигурителните си права в отворено писмо до президента и министър-председателя на България. В медиите писмото бе озаглавено „Отказвам се от пенсия, освободете ме от вноски”. Отговорът (макар и неофициален) тогава бе именно такъв – позитивното право на обществено осигуряване предполага и съответно задължение, което не подлежи на избор. Този тип права и задължения стоят в основата на съвременната държава и са в противоречие с разбиранията на либертарианците за ролята на държавата.

Представете си, например, че обществото ни се умали до една игра – в нашия случай ще е футбол. За да участва някой в тази игра, тя трябва да е справедлива като правила. Никой не би тръгнал да играе, ако на всеки негов гол се броят два за противника, например. Играта (професионално или в квартала) е възможна, само ако правилата са еднакви за всички. Това, което получаваме в тази естествена среда за възникване на обществен договор (правилата между играчите) са изцяло негативни права – не можеш да пипаш с ръка, не можеш да риташ противника, теренът си има ограничения и т.н. Отговорността да се спазват тези правила се предоставя на рефера[1], които в случая го играе държавата. Всяка несправедливост от тук насетне би се дължала на този рефер, а не на правилата, които третират отборите равно.

По-важното е, че в тази естествена среда няма място за позитивни права – никой не получава гол аванс или право да владее топката поне половината време. Реферът пък следи за спазването на правилата, но няма отношение към това кой как играе – дали едните нападат, а другите се защитават, дали си подават или само бият и т.н. Реферът няма (и не би следвало да има) отношение и към евентуалния победител. Когато в квартала децата се събират да играят футбол, те поставят основите на либертарианската държавата, при това без да са чели каквато и да е било морална или политическа философия.

Вечният въпрос – свобода или регулация?

През последните години се наблюдава завръщане към основополагащия дебат държава или пазар, който стъпва именно върху дискутираните по-горе философски въпроси. За първи път в съвременната история развитият свят влезе в толкова дълбока криза, а нивата на задлъжнялост са наистина впечатляващи. Нещо повече, кризата е именно за богатите – те са задлъжнели и те не успяват да растат, докато развиващият се свят се справя сравнително добре. Именно това дава пространство за преосмисляне на устоите на съвременната социална държава.

Сред тези устои със сигурност са високите нива на преразпределение, както и държавният монопол върху парите. Или с други думи, инструментите на фискалната и паричната политика, които са в учебниците по икономика и се разглеждат като неразделни от държавата. Именно държавните харчове и манипулирането на парите обаче направиха така, че най-напредналите страни, във времена на изключителен технологичен подем и без да са в световен конфликт, са изправени пред невъзможност да посрещат задълженията си. Допреди кризата дебат за преразпределянето или парите почти нямаше – когато всичко расте, тоест се надува поредният балон, фундаменталните въпроси остават настрана.

“Претенция за знание”

Кризата обаче показа, че има нещо сбъркано и възроди интереса към либертарианството. Държавата се оказа неспособна да осигури благоденствие за всички. Причината за това не е просто във факта, че няма достатъчно за преразпределяне – следвайки логиката, че за да преразпределиш, първо някой трябва да произведе.

По-дълбокото обяснение е обвързано със знанието, което е разпръснато и динамично. Когато преразпределяш половината доход и манипулираш парите, ти неизбежно централизираш взимането на решение, а знанието си остава все така разпръснато. Резултат е още по-големи балони и по-дълбоки кризи. Не случайно, нобеловата лекция на Фридрих Хайек от 1974 г. се нарича „Претенция за знание” и е насочена именно към тези, които считат, че могат да направляват икономиката и да осигурят благоденствие.

Държавни срещу свободни пари

Може би най-вълнуващото предизвикателство пред либертарианците са парите, тъй като тяхното манипулиране позволява в голяма степен нарастването на държавните разходи, трупането на дефицити и поемането на дълг. Държавният монопол и контрол върху парите е попил дълбоко в устоите на съвременната държава, като противните мнения доскоро се разглеждаха като някаква носталгия по миналото.

Разбира се, наблюдават се различни форми на дебат в рамките на държавните пари – да има независима централна банка, да функционира валутен борд, да се прави валутен съюз с различни правила, дори да се върнем към златния стандарт. По интересен обаче е въпросът дали има място за свободни пари, тоест такива, които са плод на пазара и тяхното съществуване зависи от пазара. Нека припомним, че парите именно така са възникнали, като естествен пазарен феномен, впоследствие присвоени от държавата. Свободните пари означават конкуренция на частни валути, което не предопределя тяхната форма – дали ще бъдат книжни с покритие, златни или дори пари, издадени от голяма компания като Епъл, и оставя развитието им на пазара.

Технологичният напредък също допринася за този дебат, като появата на биткойн е много ясен сигнал. В случая е безсмислено да се впускаме в някакви подробности, достатъчно е да отбележим, че алтернативна валута, която не е под контрола на държавата (и някакви демократични процеси) предизвиква подобен интерес. Съвременната социална държава се гради върху възможността на политици да преразпределят богатството чрез инструментите на паричната и фискалната политика. Ако изведнъж хората започнат да използват своя собствена валута, социалната държава неизбежно ще си замине.

Спонтанен ред

Либертарианството често е атакувано, че едва ли не казва „дайте нищо да не правим, пазарът ще намери решение”. Това е много погрешно разбиране. Въпросът не е дали да се прави нещо, а кой да реши какво да е то – дали насилствено чрез държавата или органично чрез действието на всеки един от нас. Адам Смит говори за „невидимата ръка” на пазара, а икономистите от Австрийската икономическа школа използват по-обхватното понятие „спонтанния ред”. Най-важните институции в обществото – език, право, пари, пазари – са се развили спонтанно, без държавно планиране.

Настоящата икономическа, а и морална криза не е криза на спонтанния ред. Това е криза на прекомерната държава, на крони капитализма (или клиентелизмът), на „претенцията за знание” у власт имащите. Предизвикателство пред настоящото поколение е да избяга от всичко това и да се върне към основите на демократичното право (защита на права, а не привилегии) и към икономикса, като наука за изучаване на човешкото действие, а не като инструмент, които държавата използва да управлява икономиката.