„Левът балкански“: Началото на парите в България

Статията е достъпна и като епизод на нашия подкаст. Не забравяйте да се абонирате в удобната за вас платформа, за да не пропускате подобни анализи.

Българското парично минало е познато на малък кръг специалисти и стойността му е подценявана. В него се отразяват по особен начин важни тенденции и специфики на икономическата култура, на отношенията между власт и управлявани. Прочетени през паричното минало, стопанската и общата история на България се приземяват в реалността, лишават се от героични пози и натрапчиви митове. Поради това фокусът върху неговите основни моменти има оправдание и смисъл.

Първият епизод, на който ще обърнем внимание, е свързан с раждането на българския лев: неговата предистория, условията, които предшестват създаването му, основните му характеристики и причините, които налагат тяхното приемане.

Българските пари през Средновековието

Парите имат дълго минало на Балканския полуостров – те са познати и ползвани през Античността и Средните векове. Български владетели секат пари през Второто българско царство. Може би най-известна е златната монета на цар Иван Асен II (1218-1241 г.), но най-ранните средновековни монети, произвеждани от българи, са имитации на византийски медни монети от втората половина на XI в. Предполага се, че през XII-XIV в. монетарници е имало в Търново, Видин, Червен, Дръстър (Силистра), Шумен и др. Теглото на отделните типове медни монети варира в относително голям диапазон, докато сребърните са изработвани по-внимателно и с малки отклонения от теоретичния теглови стандарт. Златните монети са изключителна рядкост.

Още през този ранен период парите не са просто неутрални свидетели на историята. При управлението на цар Константин Тих-Асен (1257-1277 г.) се предполага че са насечени милиони медни монети. Те се обезценяват, а инфлационният взрив води до народно недоволство, което предизвиква въстанието на Ивайло. Селският цар събира много българи под знамената си и разгромява войските на Константин Тих-Асен, който губи живота си. Инфлацията убива, понякога точно тези, които са я предизвикали.

България под османска власт

В края на XIV в. българската държавност е унищожена и българските земи преминават под османска власт. Парите имат своята важна роля и място в османската икономика. Най-важен пазарен център се очертава столицата Истанбул.

Нобеловият лауреат за литература Орхан Памук в романа си „Името ми е Червен“ разказва въображаемата история на фалшифицирана от венецианците златна османска монета. В нея съдържанието на злато е значително по-малко от стандартното. За седем години монетата преминава през ръцете на 560 човека, без да достигне до държавната хазна. Тя е крита на всякакви места и разменяна срещу различни стоки.

В някои случаи съдбата ѝ е доста необичайна. Докато е в кесията на ходжа, който пътува за Маниса, притежателят ѝ е нападнат от разбойници. При заплахата „парите или живота“, нещастният ходжа „къде да ни скрие в бързината – напъха ни в задния си отвор…“ Историята е измислена, но показва добре ролята и значението на парите през XVI в. – основният пазарен център е Истанбул, златните монети са с висока цена и се фалшифицират, търговията и свързаният с нея пренос на ценни монети на големи разстояния са твърде несигурни.

Биметалният стандарт в Османската империя

От началото на XIX в. българите се включват активно в стопанския живот на Османската империя, чиято икономика все по-тясно се обвързва с пазара. През 1841 г. българските земи са прекосени от известния икономист Жером–Адолф Бланки. Наред с многото интересни наблюдения той пише, че в Турция пътникът трябва да носи със себе си голямо количество пари в брой – предимно дребни разменни медни монети. Когато той и спътниците му тръгват от Белград към българските земи, те натоварват всичките си пари на един кон. Всеки път, когато се налага да правят дребни покупки, пътешествениците са принудени да „показват“ къде са парите им на околните, което е твърде рискова операция. В балканските провинции на империята няма достатъчно банкери, а златните „австрийски дукати са най-търсените пари, но те не могат да служат за дребни разходи.“

Със закон от 1844 г. османската власт въвежда биметализма при съотношение 15:1 между сребро и злато (т.е. 15 кг сребро официално струват колкото е цената на 1 кг злато). Това означава, че легални платежни средства са златните и сребърните монети. Курсът се различава в известна степен от други европейски страни. Например икономистът Анджела Редиш посочва, че към 1803 г. във Франция  съотношението е 15,5:1.

Златните монети се ползват за по-големи плащания и в международната търговия, а сребърните са за сравнително по-дребни транзакции. В ежедневието се употребяват и дребни монети, които не са от благородни метали: мед, никел и др.

От практическа гледна точка, биметалната система стандартизира парите и улеснява обмена на различни нива. Проблемът при нея е фиксираното от държавната власт съотношение в цената между злато и сребро. При увеличаване или намаляване на наличността на единия от двата метала пазарното ценово съотношение между злато и сребро се променя, едната от монетите става по-ценна и често изчезва от пазара – феномен, известен като Закон на Грешам. Монетна единица в Османската империя става лирата, която съдържа 7,216 г злато. Една лира се равнява на пет бели (сребърни) меджидиета, а едно меджидие се равнява на 20 гроша.

Към края на 50-те години на XIX в. руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров докладва, че ажиото пречи на развитието на търговията. Ажио е появилата се разлика между пазарната и номиналната цена на сребърните и златните монети, т.е. цените са нестабилни и труднопредвидими. Друг проблем е, че в различните градове на империята дори еднакви монети имат различна стойност. В някои градове турската златна лира се обменя за 133 гроша, в други достига до 147 гроша. Разликата в цените говори за ниска степен на пазарна интеграция. Не е случайно, че по-едрите български търговци се интересуват непрекъснато от курса на парите, защото и най-малкото невнимание носи сериозни загуби.

Първият министър-председател на България Тодор Бурмов се оплаква в дневника си, че преди Освобождението като учител в родното си Габрово получил част от заплатата си в „калпави“ монети. Срещу тях на пазара той получава по-малко стоки, защото благородният метал в парите, които има, е силно намален. Нестабилността на финансовата система в Османската империя предизвиква рационални реакции. Учители например сключват договор за работа с общините определят в какви монети ще получат заплатата си. През 1872 г. П. К. Рогозаров се договаря с общината в Тетевен да учителства една година срещу годишна заплата от 60 турски лири (златни) от 103 гроша.

Освобождението и раждането на българския лев

След Освобождението българското Княжество е изправено и пред задачата за организиране на паричната си система. Трудностите идват от няколко посоки. На първо място стои цялостната икономическа изостаналост. В новото Княжество няма модерни кредитни институции и традиции, селските домакинства са слабо обвързани с пазара, липсват свободни капитали. От друга страна новата държавна власт трябва да събира данъци и да извършва определени плащания, т.е. тя има нужда от приходи. Не на последно място трябва да се отбележи, че в годините преди Освобождението цената на среброто на световните пазари спада. Това води до появата на все повече сребърни монети и до намаляване на златните. Последните се изтеглят от обращение и се държат като съкровище от хората, които разполагат с тях.

Руските окупационни войски в българските земи за времето от началото на Освободителната война през 1877 г. до формирането на първото българско правителство през 1879 г. закупуват със сребърни рубли доставките си и тези пари заливат българския пазар. Те циркулират заедно със заварените турски монети и с голямо разнообразие от други, предимно сребърни монети.

Вижте повече по темата: Френски франк – златна монета, движила европейската търговия

По спомени на Михаил Тенев (бъдещ управител на БНБ и финансов министър), в страна се срещат:

Изобилно сребърни унгарски мангърчета, австрийски фиоринти, германски талери и марки, американски долари, английски шилинги и крони, песети испански, риксдалери шведски, датски и холандски, рупии индийски и пр. и пр., както и франк от държавите на Латинската конвенция.

Той описва държавите от Латинския монетен съюз: Франция, Белгия, Италия и Швейцария). Циркулират и монети, които са дотолкова изтрити от употреба, че не личи от коя държава произхождат. Не е ясно съдържанието на благороден метал в тях.

Вижте повече по темата: Латинският паричен съюз: дядото на еврозоната

В тази ситуация българските управляващи са принудени да направят стратегически избор за паричната система на страната. Той се отнася до ролята на държавата в създаването на пари и какъв паричен стандарт ще се приеме. На 27 май 1880 г. Второто Обикновено народно събрание без дълги обсъждания и/или дискусии в специалната комисия гласува „Закон за правото на рязане на монети в Княжеството“. В неговия първи член правото за сечене на монети е монополизирано от държавата. Така са пресечени опитите на отделни български общини преди Освобождението за секат свои локални пари. Парламентът, по предложение на министъра на финансите, решава колко и какви монети ще се отсекат. За монетна единица е въведен левът, разделен на сто стотинки.

Въпреки някои неясни моменти, за основа на българската монетна система е взет биметализмът, практикуван от Латинския монетен съюз. Разликата между България и  държавите на класическия монетен съюз е, че в България не са предвидени ограничения в сеченето на медни и сребърни пари. Предвидено българските монети да са златни от 10 и 20 лева, сребърни от 5, 2, 1 лева и от 50 стотинки и медни от 10, 5 и 2 стотинки. Те са определени за законно платежно средство. Всички сделки на държавата и всички нейни парични документи се изразяват в левове и в стотинки.

Можеше ли да приемем златния стандарт за лева?

Според първия паричен закон на България в страната се налага биметалната парична система, със стремеж да се приемат устройствените принципи на Латинския монетен съюз.

Защо в България не се приема алтернативния златен стандарт?

Част от мотивите на тогавашните управляващи могат да се открият в неголемите дебати по първия паричен закон. Министър-председателят Петко Каравелов просто заявява, че паричните системи в целия свят са еднакви, т.е. българските народни представители нямат нещо съществено за дискутиране. Сходна причина изтъква докладчикът по законопроекта при неговото гласуване на второ четене. Той е малко по-конкретен и казва, че:

Латинската конвенция е… най-много практична и най-много общеупотребителна.

Законопроектът минава, защото, според управляващите, така е по целия цивилизован свят. Подобно мислене ще се превърне в евъргрийн за българския политически елит. То заменя липсата на познание (в конкретния случай напълно разбираема), намалява личната отговорност и винаги минава пред обществото.

Вижте повече по темата: Как добивът на злато прави България по-богата

Сред останалите мотиви трябва да се спомене фактът, че в българските земи просто няма злато, за да се премине към златен стандарт. Преминаването към златен стандарт би обезценило наличното сребро в страната и по този начин осезаемо би намалило паричното богатство на българите. То е предимно в сребро, натрупано по време на руско-турската война (1877-1878 г.).

Вижте повече по темата: Как да се върнем към златен стандарт

Не на последно място, трябва да се споменат и външните причини: всички български съседи са със сходни парични стандарти. Дори сред водещите икономики по света към края на 70-те и началото на 80-те години на XIX в. все още не е ясно дали златният стандарт или биметалната система имат по-добър ефект върху държавните финанси и върху цялата национална икономика. Следователно приемането на златния стандарт в следосвобожденска България е било практически невъзможно.