Латинският паричен съюз: дядото на еврозоната

Десетилетията преди избухването на Първата световна война са изпъстрени с любопитни моменти от световната история. Наред с индустриалната революция и интернационализацията на икономическите и финансовите отношения в този период намира място и друг от най-интересните феномени на XIX век – опитът на различни държави да провеждат обща парична политика. Тогава в Европа са основани два мултинационални парични съюза – Латинският паричен съюз и Скандинавският паричен съюз. И двата просъществуват по няколко десетилетия и се разпадат в първата четвърт на XX век, без да успеят да достигнат ниво на развитие, което да доведе до създаването на наднационални структури (като например обща централна банка). В тази статия ще разгледаме съдбата на Латинския паричен съюз – в много отношения прототипа на днешната еврозона.

Причини за създаването на съюза

В наличност

20 лири Умберто I Италия

Продаваме 719 лв. 688 688 719 719

Купуваме 688лв.

Сравнение Известие Добавете към количката

Някои изследователи разглеждат Латинския паричен съюз (ЛПС) като постфактум механизъм за признаване на наложили се по естествен път парични отношения. Други изследователи поставят акцента върху желанието на Франция да разшири своята зона на влияние в Европа и света. Налагането на френската парична система над други страни е ключов инструмент за постигането на тази цел.

Оставяйки настрана амбициите на Франция, ЛПС прави опит да реши някои трудности пред международната търговия в този период. През 40-те години на XIX век са открити значителни златни залежи в Калифония и Австралия, което довежда до глобален спад в цената на златото и съответно – ръст на относителната стойност на среброто. Някои държави целенасочено намаляват ценното съдържание на своите сребърни монети, което довежда до бум на неправомерни арбитражни практики. Така през 1860 г. Швейцария намалява сребърното съдържание на своите монети до 80%. Арбитражисти се възползват от това, за да закупуват френски и белгийски сребърни монети с по-високо съдържание на ценния метал, след което ги претопяват и прибират разликата. Стига се дотам, че през 1864 г. Франция временно забранява използването на дребни швейцарски монети и намалява сребърното съдържание на собствените си такива. Това е само един от многобройните такива примери в този период. В резултат, доверието между държавите деградира, от което страда международната търговия, която бива поставена пред ред естествени и изкуствени ограничения.

Основаване и структура на съюза

Латинският паричен съюз е основан на 23 декември 1865 г., като идеята му е сравнително проста: придържането към общ стандарт за размера и състава на монетите ще позволи повишаване на ценовата прозрачност и ще подкрепи международната търговия, като в същото време намали цената на транзакциите.

Първоначалните му членки са Франция, Белгия, Италия и Швейцария. Според някои анализатори, това са и някои от най-богатите страни в света по това време, доколкото историческите данни позволяват подобни сравнения. Някои изследвания дори нареждат Белгия, Швейцария и Франция сред 10-те най-богати страни, а четвъртата основателка – Италия, също е съвсем близо. Въпреки това единствената “суперсила” от основателките е именно Франция. Швейцария влиза в съюза едва две десетилетия след края на гражданската война, която я оформя като конфедерация, Белгия печели независимостта си в края на 40-те години на века, а Италия “поглежда навън” след дълъг период на вътрешни сътресения. Самият съюз влиза в сила от 1 август 1866 г.

По своя първоначален замисъл ЛПС стъпва на френската биметална монетарна система, в която като пари се използват едновременно и златото и среброто. Златото се използва по-рядко, за транзакции с по-висока стойност, а среброто – най-вече за ежедневни покупки. В случая на Латинския паричен съюз съотношението между цената на двата ценни метала е 15,5 към 1, тоест: 15,5 грама сребро струват колкото 1 грам злато. Това съотношение е наложено със закон във Франция още в началото на XIX век, когато се намира в унисон с реалната относителна пазарна стойност на ценните метали.

В основата на тази система заляга идеята, че тя автоматично ще се нагажда към промените в пазарната стойност на златото и среброто. Ако например златото стане по-скъпо, очакването е, че част от златните монети ще бъдат извадени от обращение с цел арбитраж, докато губещото стойността си немонетарно сребро ще бъде насочено към монетния двор с цел изсичане на монети, които после да бъдат използвани. Така пазарната стойност на двата метала ще се балансира, тъй като срещу все по-голямо количество немонетарно злато ще стои все по-малко количество немонетарно сребро, което в един момент ще доведе до насочването на златни кюлчета отново към монетния двор.

Упадък

Проблемът с биметалната природа на паричния съюз излиза наяве още в края на 70-те години на XIX век, когато цената на среброто започва да намалява значително като следствие от нарастващото производство на този ценен метал. Реално погледнато, основаването на ЛПС съвпада с период, в който цената на среброто се намира на изключително високи нива спрямо тази на златото. Флуктуацията на стойността на двата ценни метала на международните пазари и спадът на цената на среброто в частност, водят до наплив на сребро към страните от съюза, поради фиксираната му стойност спрямо златото в неговите рамки. Сребро от цял свят се стича към ЛПС, където бива обменяно за злато при по-благоприятни условия от тези на международните пазари.

В допълнение, въпреки сключените споразумения, по-малките страни от ЛПС често си позволяват да секат сребърни монети в по-голям от договорения обем и с по-ниско ценно съдържание от това на френските монети. Арбитражът в рамките на съюза процъфтява до такава степен, че наводнената със сребърни монети (често неотговарящи на изискванията) Франция поставя ултиматум, при който ако една страна иска да напусне съюза, тя е длъжна да заплати в злато номиналната стойност на всичките си сребърни монети на френска територия. В един момент именно страхът от изпълнението на това задължение се превръща в основна причина за поддържането на целостта на съюза. Биметалната основа на съюза се оказва неспособна да посрещне реалностите на международните пазари. Мерките за ограничаване на обращението на сребърни монети започват само 8 години след основаването на ЛПС, а свободното сечене на сребърни монети е забранено на 30 юли 1879 г. Така съюзът постепенно се преориентира към класическия златен стандарт, като в обращение остават единствено сребърните монети от 5 франка, но дори тяхното изсичане е преустановено.

Друг основен проблем, който води до упадъка на ЛПС, е липсата на регулация в рамките на съюза по отношение на печатането на хартиени пари. Още в първите години след създаването на ЛПС, неспособната да се справи с бюджетните си дефицити Италия, започва да финансира държавния си дълг с печатане на пари. Само в периода до 1870 г. печатаните пари в обращение в страната се удвояват почти всяка година, а в периода между 1870 и 1874 г. “примерът” е последван и от Швейцария, където ръстът е около 50% годишно. По този начин членството в ЛПС и липсата на обща регулация по отношение на хартиените пари де факто позволява на Италия да изплаща по-лесно външния си дълг. Именно подобни практики водят до опасения във френското правителство от по-нататъшно разширяване на съюза. Единствено Гърция е прибързано приета, а в последствие изхвърлена, заради отчайващото състояние на публичните си финанси и “нечестната” си монетарна политика. Други страни, като Испания, така и не биват официално приети, въпреки че кандидатстват за членство.

Иронично е, че макар “на хартия” съюзът да продължава съществуването си до 1 януари 1927 г., неговият практически край идва с избухването на Първата световна война през 1914 г., когато Франция временно спира използването на златни монети, както и обезпечеността на хартиени пари в злато. Войната слага началото на сериозно печатане на хартиени пари на Стария континент, а Латинският валутен съюз е официално закрит на 1 януари 1927 г.

Някои паралели между ЛПС и еврозоната

В наличност

20 френски франка Наполеон III

Продаваме 719 лв. 698 698 719 719

Купуваме 698лв.

Сравнение Известие Добавете към количката

Въпреки че трудностите пред функционирането на бимонетарния паричен съюз от XIX век и днешната еврозона са различни, някои от най-сериозните им недостатъци всъщност са аналогични.

• Той включва някои от днешните членки на еврозоната (като Франция, Италия, Белгия и Гърция), а много други европейски страни (като Румъния и България) правят опит за приемане и прилагане на системата на съюза, без обаче да бъдат официално приети като членове.

• Още през 70-те години на XIX век се срещат понятията “Европейски съюз”, “Европейска комисия” и “Европейски парламент”.

• Концепцията за обща валута също присъства, но под името “Европа”.

• Ролята на европейската централна банка се предвижда на “комитет”, който да координира монетарната политика на отделните страни членки. Реални последствия от това обаче няма.

• Членството в ЛПС не довежда до сближаване на лихвените проценти, доходността по облигациите или инфлацията с водещия основател и член на съюза – Франция. Тук отново могат да се търсят известни паралели с еврозоната, където обаче наличието на обща централна банка до голяма степен неутрализира пълния ефект.

• Наблюдава се разминаване при развитието на политическите и икономическите интереси на страните членки, които довеждат до целенасочено “фриирайдване” от някои членки за сметка на други. Както в рамките на Латинския паричен съюз, така и в еврозоната, типичен пример за това е Гърция – страна, която едновременно се възползва от общия валутен курс и в същото време допуска излизане на публичните финанси от контрол.

• И в двата съюза виждаме липса на инструменти за ефективно налагане на дисциплиниращи мерки върху правителства, които не се придържат към “правилата на играта”. Можем да направим аналогия с въведения наскоро у нас механизъм за оздравяване на финансите на общините. Когато една община не отговаря на определени критерии за фискална стабилност, тя бива включена в този механизъм, който води до мониторинг, както върху приходната, така и върху разходната част на бюджета. Подобен инструмент на международно ниво обаче би изисквал прехвърляне на по-голяма част от националния суверенитет към наднационални структури – нещо, което дори днешните страни членки на ЕС далеч не са склонни да направят в степен, която може да гарантира работещи механизми.

Явор Алексиев, Институт за пазарна икономика