М.: Благодаря, че приехте поканата за това интервю. Според това, което сме чели и гледали за Вас, вие сте един успешен човек. Вие как гледате на себе си и всъщност какво означава успехът за Вас?

М.Х.: Успехът за мен има три основни стълба – работа, семейство и приятели. Ако един от тях поддаде, винаги можеш да разчиташ на другите два. За да успееш, трябва да си готов да загубиш всичко и да се провалиш. Само при провал, можеш да оцениш след това успеха. За съжаление в България хората смятат, че успехът се измерва в пари и власт, а това е много грешно. Парите идват впоследствие. Един успех изисква 100-процентова отдаденост.

М.: Както се казва в “Батман началото”: “Защо падаме? – За да се научим да се изправяме”.

Успехът е монета с две страни. Какво Ви взе той?

М.Х.: Аз не мога да кажа, че ми е взел нещо, защото, когато си обичаш работата, всъщност ти превръщаш хобито си в работа. И тогава, работейки, дори някой път по 15 часа, всъщност ти не го усещаш като работа, защото ти се забавляваш. И според мен това е най-важното, защото, ако работата ти е бреме, ако сутринта не ти се излиза от вкъщи, като знаеш, че трябва да отидеш до офиса, това е голям проблем. А много хора в нашата държава, за съжаление, имат работа, която не харесват.Те са неудовлетворени и гледат в „купичката” на другия и това не тласка обществото напред. Човек трябва много добре да си дава сметка какво иска от живота, какво иска от работата и до къде са му вдигнати летвите. Трябва да знаеш много точно кой си, какво можеш и накъде отиваш. Много хора не гледат себе си и не си правят собствена оценка, а гледат всички около тях.

М.: Кога достигнахте до тези принципи, спрямо които живеете?

М.Х.: Аз никога не се спирам. Аз имам много интереси и непрекъснато търся нови такива. И може би моят късмет е в това, че много рано осъзнах какво искам да правя. Бях на 15, когато си купих първата камера, започнах да снимам. Когато човек рано разбере какво иска, има достатъчно време, за да го постигне.

М.: Вие споменахте, че всъщност повечето хора работят това, което не им харесва. Аз бих казал, че хората ги е страх да мечтаят. А Вие ?

М.Х.: Мечтите са безплатни, а всички знаем за тази максима, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. По пътя на своето развитие всеки може да има стотици стени, тежки за събаряне. Човек трябва да си вярва, да е много силен, защото събарянето на стените е най-големият проблем за една психика. Ще ти стигне ли хъсът, за да ги събаряш? Ще вярваш ли, че след всяка съборена стена, когато видиш следващата, ще можеш да събориш и нея? Много хора никога не събарят последната стена. А никога не знаеш дали това не е била стената, зад която се крие успехът.

М.: От Вас се изисква да взимате отговорни решения спрямо хората, с които работите – как ги преценявате?

М.Х.: Имам някакъв усет за хората. Рядко съм грешил. Подбирам хората по няколко критерия. За мен е изключително важно човекът да е умен, умен човек можеш да го научиш на всичко. Другото качество, което ми е необходимо, е да бъде готин пич. Аз обичам добрите хора. Не бих работил с много добър професионалист, който образно казано, е задник. Такива има много. Що се отнася до разделите, имал съм няколко тежки раздели с хора, с които не съм искал да се разделям, но това е неминуемо. Понякога то е свързано с грешната самооценка отново, защото някой смята, че може повече, а аз не му давам достатъчно шанс, за да върви напред. Може би някой път и аз съм грешал, няма безгрешни хора.

М.: Вие сте учили цирково майсторство. Как това Ви помогна да бъдете предприемач?

М.Х.: Това, на което мен ме научи циркът, е специалният поглед към изкуството и в същото време към дисциплината. Аз не бях много дисциплиниран, когато отидох да уча там, тийнейджърска история, и научих, че ако всъщност искам да направя двойно салто, това става с много работа, много постоянство, постоянна дисциплина. За да оцелееш в цирка, и да не си паднеш на врата, е необходима дисциплина. В същото време изкуството иска фантазия. Аз някак си успях да съчетая в себе си дисциплината и да опазя фантазията си, да може тя да лети, накъдето си искам, и може би това е едно от нещата, които много ми помогнаха.

М.: Говорим за качества, а ние хората принципно сме средностатистическото на петте души, с които общуваме най-много. Кои са качествата, които търсите във Вашето най-близко обкръжение?

М.Х.: Всичко, в крайна сметка, се крие в ценностната система, не в отделни качества. Ако тя е правилно изградена – от една страна трябва ген, изключително важно, на второ място трябва възпитание, добро – във вкъщи, правилно възпитание, което да формира правилна ценностна система. И след това опираме до средата. Аз съм абсолютно убеден, че няма среда, която да може да развали доброто възпитание, получено вкъщи. Ти няма да бъдеш в тази среда, ще бъдеш в друга.

М.: Вие сте живели дълги години в Италия. Защо решихте да се върнете в България и какво бихте казали на младите хора, които се колебаят дали да се върнат ?

М.Х.: Защото аз съм борбен дух. За съжаление, аз нямам точните думи, с които да накарам някого да се прибере тук и да се бори, по- скоро бих го призовал да си даде сметка, че това ще е битка от сутрин до вечер. Трябва да реши дали е готов за тази битка, защото тя си е война. Не са много хората, които биха го направили. Отново опираме до самооценката. Преди да се прибереш в България с целия потенциал от научени неща, които носиш в главата си и се опиташ да направиш нещо тук, преди това трябва да си дадеш сметка дали ще издържиш.

М.: Ако можете да се обадите на 20-годишния Магърдич Халваджиян и да му дадете един съвет, какъв ще е той?

М.Х.: Такъв въпрос никой не ми беше задавал. Тук ме изненада готино. Не знам… обаждам се по телефона на 20-годишния Магърдич и му казвам: „Човече, ти ще успееш благодарение на това, че имаш правилно възпитание вкъщи, че имаше майка и баща, които те обичат и те обграждат с цялата любов на света, че имаш този брат, когото имаш, и поради тази причина няма да ти дам нито един съвет. Всичко, което ще направиш, ще е правилно, въпреки грешките, които ще допуснеш. Точка по въпроса.”

М.: А най-добрият съвет, който сте получавали някога?

М.Х.: Всъщност той не е съвет, а по-скоро една изрезка от вестник, едно изречение, което стоеше залепено на телефона вкъщи през късните години на 80-те. Винаги, когато отидеш до телефона, този надпис го прочиташ, защото той беше залепен там от баща ми. На него пишеше: „Няма невъзможни неща!”. Това го виждаш по десет пъти на ден. Когато си малък и четеш по няколко пъти на ден това нещо, то ти става максима.

М.: Коя книга подарявате най-често?

М.Х.: Биографията на Стийв Джобс от Уолтър Айзъксън, въпреки че той не ми е идеалният пример за качества като човек, но ми е пример за начин на мислене като предприемач.

M.: Страхотна биография. Както Джобс казва «Всичко около вас, което наричате живот, е измислено от хора, които не са били по-умни от вас.»

М.: Интересно ми е какво Ви е било вдъхновението като дете? И сега дали Ви вдъхновява нещо подобно?

М.Х.: Същото, което ме вдъхновяваше като дете, ме вдъхновява и сега – киното и добрите филми. Аз си купих камера и реших, че ще ставам режисьор и че всъщност това е нещото, което харесвам, след като гледах „Индиана Джоунс”. През `81 година аз полудях просто. Аз съм бил на 13 години и всъщност това провокира у мен да започна да се занимавам много яростно с тази цел, с киното. И за да докажа, че продължава да ме вдъхновява, в момента точно върху това работим – голям сериал, който се опитваме да реализираме тук – за Америка. Смятам, че сме на ръба да успеем. Това е много сериозна крачка, но както започна разговорът ни, човек трябва да си слага много високи летви, за да постигне нещо в живота си.

М.: И последен въпрос. Ние, хората, често надценяваме това, което можем да постигнем за един или два месеца, но подценяваме това, което можем да постигнем за 5 или 8 години. Къде сте Вие след 8 години?

М.Х.: Трудно ми е да отговоря, защото аз планирам само пет… Аз умея по някакъв начин да превръщам работата ми и това, което мога да правя добре, в производство и във фабрика. На времето, когато започнах да снимам клипове, снимах 1-2, после станаха 20 на месец, после наех хора и започнахме да снимаме страшно много. После направих едно предаване и след това още 50. Искам да направя следващото нещо. Всъщност Магърдич Халваджиян след 5 години силно се надява, че ще произвежда за хората. Това сигурно звучи, как да кажа, самонадеяно, нагло, но ние сме с провинциално мислене. Ние, като част от една малка държава като България, която е в периферията на световните събития, мислим много локално и това ни е голям проблем. Целият бизнес мисли локално, културата ни е локална, киното ни е локално. Нито един български филм не може да го разбере никой в чужбина. Хората в чужбина не се смеят на една българска комедия, защото тя третира локални проблеми, а не общочовешки. Аз смятам, че българинът трябва да се отърве от провинциалното си мислене и кадърните българи да вярват, че могат да покорят света. Трябва да мислим по на едро.