В серия от статии в „Златен вестник“, нашият автор Явор Алексиев ще се опита да направи кратък преглед на финансовата и икономическа история. Много велики империи са се сринали отвътре, водейки грешна икономическа политика. Учим ли се от уроците на историята, или удобно ги пренебрегваме и забравяме? Предстои да разберем. Стартираме с Рим.

Парите на Древен Рим

В продължения на десетилетия (от средата на IV век пр.н.е. почти до средата на III век. пр.н.е.) в рамките на Римската република се изработват единствено бронзови монети. Сребро се използва предимно за нуждите на войската, както и за търговия на юг, но почти не в рамките на самата Република. Първите римски сребърни монети се появяват през 267 пр.н.е., като тяхната тежест e 1/48 римски фунта (около 6,8 гр.), а всяка една от тях се равнява на 10 аса (основната бронзова монета). Традиционният сребърен римски денарий се появява чак през 211 пр.н.е., като теглото му е 1/72 римски фунта (около 4,5 гр.), но вече се равнява на 16 аса. Именно тази монета служи за гръбнак на римската монетарна система през следващите векове. Златният ауреус навлиза в по-широко обрaщение едва по времето на Гай Юлий Цезар, в последните години на съществуване на Римската република.

Римската империя

В последните си години Римската република е силно отслабена от битките между Гай Марий и Сула, както и от гражданската война на Юлий Цезар срещу Помпей Велики и Брут, за да се стигне в крайна сметка до идването на власт на Октавиан Август – първият римски император.

Въпреки че установяването на принципата довежда до спад на политическата свобода, частната собственост, предприемачеството и свободната търговия се радват на значителна подкрепа от Октавиан Август (27 пр.н.е. – 14 сл.н.е). Сравнително мирният първи век от съществуването на ранната Римска империя води до оживление на икономическите отношения, подкрепено от публични инвестиции в пътища и пристанища, както и от ниски данъци и митнически тарифи.

Вижте повече по темата: Конфискацията от 1933 г. и началото на нарастващата цена на златото

Сходна политика преследва и Тиберий (14-37 сл.н.е.), като той се концентрира върху изграждането на стабилна средна класа, която вижда като ”гръбнака на Империята”. Тиберий, обаче, остава в историята като един от “най-стиснатите” императори, преустановявайки голяма част от публичните инвестиции, с цел трупането на бюджетни излишъци.

Тъй като Римската икономика е предимно кешова, когато държавният бюджет е на излишък, това води до свиване на паричното предлагане. Така идва финансова криза от 33 сл.н.е., характеризираща се с остър недостиг на пари в обрaщение. Решението може да ви изненада: Империята отпуска тригодишни заеми на стойност 100 млн. сестeрции и при нулеви лихви, за да влее ликвидност в системата. Според някои това е първият опит за провеждане на политика на количествени улеснения. Докато съвременните централни банки печатат пари в опит да спрат спада на цените след спукването на ценови балони (с чест резултат надуването на други балони), Тиберий се опитва да поправи друг вид грешка на монопола върху монетарната политика – прекомерната концентрация на средства в държавата в условията на кешова икономика.

Упадъкът на империята

В продължение на векове монетарната политика на Римската република е в ръцете на сената, което до известна степен помага за запазване на консервативната ѝ структура. След падането на Републиката, императорите придобиват контрол върху все по-голяма част от държавните ресурси.

Римската империя достига най-големия си териториален размер по времето на император Траян (98-117 сл.н.е.). След този период тя на практика спира да получава допълнителни приходи от присъединяването на нови територии, което означава, че нарастващите разходи за армията и бюрокрацията трябва да бъдат покрити с приходи от вътрешността на Империята. Нуждата от по-високи приходи е налице още от времето на император Нерон, който вместо да повиши данъците, решава да намали съдържанието на ценни метали в монетите. Целенасочената девалвация на парите още тогава е разглеждана като алтернативна форма на данъчно облагане.

Вижте повече по темата: Най-старото златно съкровище в света – Варна

Тъй като златният ауреус не се характеризира със сериозно обращение, обезценяването на римските пари се насочва към сребърния денарий. Нерон намалява сребърното му съдържание до 90%, като в същото време леко намалява и размера на ауреуса, за да запази ценовото съотношение от 25 към 1. Император Траян (98-117 сл.н.е.) намалява сребърното съдържание до 85%, но също успява да запази съотношението, заради значителен прилив на злато. Девалвацията продължава и при Марк Аврелий (161-180 сл.н.е.) – до 75%, и при Септимий Север (193-211 сл.н.е) – до 50%, за да се стигне до сребърно съдържание от едва 5% през втората половина на III век.

Въпреки някои свидетелства, че тази девалвация помага за подобрявне на фискалната позиция на Империята в краткосрочен план, продължителното обезценяване на парите има всъщност обратния ефект. Хората започват да пазят “старите” монети и да плащат данъците си с “новите”, поради което реалните приходи на Империята спадат.

Постепенно започва увеличаване на данъчната тежест за богатите, продиктувано както от нуждите на армията и бюрокрацията, така и от целенасочен опит за намаляването на тяхната финансова мощ и политическо влияние. С течение на времето се налага схващането, че основният стълб на императорската власт е всъщност армията, което предопределя необходимостта нейните интереси да бъдат поставяни на първо място.

Крахът идва в III век сл.н.е., когато в условията на все по-високи данъци и непрекъснат натиск от външни заплахи, паричната данъчна система рухва. Някои оценки за размера на инфлацията в този период сочат за 15 000% в рамките само на III век сл.н.е. Както и в наши дни се случва в подобни обстоятелства (напр. Венецуела), държавата се опитва да стабилизира цените чрез налагането на ценови контроли. Император Диоклециан (284-305 сл.н.е.) се проваля в този си опит, въпреки въвеждането и дори прилагането на смъртни наказания за нарушение на приетите цени.

Непрекъснато нарастващите военни разходи и инфлацията карат дори заможни и добре свързани римляни да бягат в провинцията, в опит да избегнат непрекъснато увеличаващото се данъчно облагане. От гледна точка на съвремието ни, не е трудно да си представим края на Римската империя като логистичен и административен кошмар.

Четири урока от упадъка на Древен Рим

Държавният монопол върху паричното предлагане не може да бъде гарант за стабилността на парите, независимо от това кой в крайна сметка ръководи монетарната политика (сенат, император, централна банка). Това важи дори, когато парите са обезпечени с ценни метали и имат реална стойност.
Целенасоченото обезценяване на парите е стара практика, която освен че подкопава социалните и икономическите основи на обществото, често има и фискални или политически цели;
Повишаването на данъците в една икономика обикновено има обратния на желания ефект, особено в дългосрочен план. Вместо повече постъпления в хазната, събираемостта намалява, а икономическата активност бива потисната.
Свободното движение на капитала и определянето на неговата цена във времето (лихва) е нещо, което може да бъде затруднено с регулации, но никога – спряно. Същото важи и за ценообразуването на стоките и услугите в една икономика.

Автор: Явор Алексиев, Институт за пазарна икономика; статията е публикувана в “Златен вестник”, брой 13