Филип Багус е професор в университета „Хуан Карлос“ в Мадрид. Чест лектор в института Мизес в Аубрум, САЩ. Автор е на редица икономически публикации и книги, сред които „Трагедията на Еврото“, „Дълбоко замрaзяване: икономическият колапс на Исландия“ и „Пладнешки грабеж“. На 21 май тази година бе гост лектор на конференцията „Бъдещето на банковата система на Европа“, организирана от Brain Workshop Institute, където даде интервю за „Златен вестник“.

Филип Багус: Негативните лихви накърняват морала и пречат на предприемачеството

Петър Ганев: Г-н Багус, за мен е удоволствие да разговарям с Вас. Каква е трагедията на еврото? Защо еврото е причината за европейската дългова криза? Повечето хора обвиняват банкерите и капитализма, животинските духове, защо е виновна единната валута? Каква е трагедията на еврото?

Филип Багус: Удоволствието е изцяло мое. Нарекох този феномен „трагедията на еврото“, защото прилича много на трагедията на общата собственост – ситуацията, при която даден ресурс може да бъде експлоатиран от много хора. Подходящ пример е рибен пасаж в океана, който е ничия собственост и всеки може да лови от него. Ако само един рибар притежава този пасаж, вероятно ще лови само толкова, колкото пасажът да може да се възстановява, понеже той притежава основния капитал в този пасаж и може да го продава. Ако няколко души имат възможността да ловят, то те ще ловят толкова, колкото могат, понеже иначе някой от другите ще експлоатира ресурса. Това води до свръхупотреба и в крайна сметка ресурсът може да изчезне. Същото се случва и с еврото – в този случай общият ресурс е покупателната способност на еврото, неговата стойност. Как може да се експлоатира тя? Това се случва чрез бюджетния дефицит и монетизирането му в европейската система на централните банки. Гръцкото правителство например, има дефицит и харчи повече, отколкото получава във вид на данъци, може да разпечата хартийка и да напише на нея „гръцка държавна облигация“, след което гръцките банки купуват тези облигации и ги предоставят на ЕЦБ срещу европейски резерви, с които от своя страна гръцките банки могат да отпускат кредит и да увеличават паричното предлагане. По този начин дефицитът индиректно се монетизира, печата се повече евро, цените се увеличават, а покупателната способност на еврото намалява. Това е много привлекателно за гръцките политици, тъй като могат да правят държавни разходи, за да купуват гласове например, а част от разходите за това се екстернализират във вид на намаляване на покупателната способност на еврото и по-високи цени. Цените ще започнат да се покачват не само в Гърция, но и в други държави, така че част от цената се понася от италианците и германците например в чиито страни цените скачат. Това е трагедията на еврото, понеже не само гръцкото правителство може да прави това, но също така и португалското, испанското и германското – всички могат да експлоатират по този начин покупателната способност на еврото, което създава ситуация на трагедия на общата собственост.

ПГ: Мислите ли, че еврото е обречено? Бяха направени много опити за спасяването му, за борба с европейската дългова криза. Много страни влязоха в спасителни програми и много от тях бяха успешни, с изключение на Гърция. На лице е банков съюз, обсъжда се и фискален съюз. Mислите ли, че е възможно структурните слабости да бъдат преодолени, а еврото някак спасено?

ФБ: Едно възможно решение е правителствата да престанат да се финансират по този начин, например чрез налагане на ограничение на допустимия дефицит. Такъв беше замисълът на Пакта за стабилност и растеж; проблемът при него обаче е, че ако някоя страна го наруши, не се случва нищо. Нямаше санкции. С фискалния договор от 2011/12 година обещаха да поправят това, но отново виждаме как историята се повтаря – държавите не се съобразяват с правилата, и нищо не се случва. Изглежда, че независимо от развитието в правилната посока тези методи за налагане на ограничения не работят. Някои държави, например Ирландия, а и Гърция, много намалиха държавните си разходи. Проведени бяха реформи, но изглежда те не са достатъчни. Някои реформи са неизпълними заради съпротивата на населението, което ще загуби социалната държава и специалните си привилегии, например тези, с които се ползват профсъюзите. Те не са склонни да приемат такива реформи и гласуват за партии, които искат да отменят…

ПГ: Това означава ли, че каквито и правила да бъдат създадени, винаги ще има рибари, които ще експлоатират рибата?

ФБ: Да. Има споразумение между рибарите, според което имат право да ловят само определено количество. Когато наловят повече обаче, никой не идва и не им казва да спрат. Тези, които ловят повече, дори имат причина да кажат „нека се съберем и кажем на онези, които спазват правилата, че няма проблем, можете сами да правите така“. Единственото решение би било да има върховен рибар, европейска над-държава, която да контролира фискалната политика, която може би има и право да издава европейски облигации и да социализира дълга и фискалните разходи. Вече са направени важни стъпки в тази посока, например банковият съюз и подобни.

ПГ: Живеем в странен свят с много ниски лихви, дори с отрицателни лихви. Във Ваша публикация пишете, че това е на практика капан. Капан ли са нулевите лихвени проценти и защо?

ФБ: В ситуация, в която има лоши инвестиции и си в рецесия, лошите инвестиции трябва да бъдат ликвидирани възможно най-бързо, а лошият дълг трябва да бъде изплатен или по него да бъде обявен фалит. Политиката на нулеви лихви обаче изкуствено поддържа тези лоши инвестиции, особено за правителствата. При нормални лихвени проценти, например традиционните 4-5%, италианското и френското правителство няма да издържат и ще трябва да обявят фалит, което ще доведе до големи проблеми за банковата система, която притежава много държавни облигации, както и такива на фирми, които имат висок ливъридж и биха фалирали, ако им се наложи да плащат по-високи, нормални лихви. По този начин ниските лихвени проценти, нулевите или отрицателните лихви насърчават поддържането на нивата на дълг и дори тяхното увеличаване. Става все по-трудно да се излезе от този капан, понеже нивата на дълг са много високи, а длъжниците са обвързани помежду си – банковите системи, фирмите, правителствата – и ако един от тях фалира, например банката , правителството също фалира, понеже трябва да спаси банката. Другите банки, дали заеми на правителството, също фалират, фирмите, които имат отношения с банката фалират. Така става все по-трудно да увеличим лихвените проценти, заради все по-високите нива на дълга. За да увеличим лихвените проценти, първо трябва да намалим дълга до нива, които могат да бъдат обслужвани. Нулевият лихвен процент обаче подтиква към вземане на повече дълг и по тази причина това е капан, от който се излиза много трудно само с помощта на сурови мерки, които също разглеждам в публикацията си. Може да бъде извършена „подстрижка“ с цел намаляване на дълга, може да има частичен фалит, може да има финансова репресия, може да се въведе еднократен данък върху собствеността, при което се отнема собственост, за да се погаси държавен дълг, може и да се проведе пълноценна парична реформа. След това нормализацията става възможна.

ПГ: Какви са страничните ефекти на тези неконвенционални политики, имам предвид въздействието върху предприемачеството и културата, върху начина, по който възприемаме живота си?

ФБ: В система на фиатни пари, при която паричната маса се увеличава постоянно при ниски лихви, има много повече причини за задлъжняване в сравнение със система с чист златен стандарт. При чист златен стандарт човек първо спестява златни монети, а после си купува къща. Днес обаче няма смисъл човек да спестява пари и да си купи къща след 10 години. Много по-смислено е да задлъжнееш, да си купиш къща веднага, след което да наблюдаваш как цената на имотите се покачва, а поетият дълг поевтинява вследствие на инфлацията на цените. По тази причина е смислено да задлъжнееш толкова, колкото можеш да понесеш.

ПГ: Това е, както на ниво фирма, така и на лично ниво?

ФБ: Да. Това означава, че хората имат много повече дълг, отколкото биха имали в свободна парична система, например при чист златен стандарт. Редно е да се запитаме какви са следствията от тази свръхзадлъжнялост върху културата. Големият дълг означава, че хората са по-зависими. Колкото по-голям е дългът, толкова по-зависим е човек от кредиторите си. Те просто правят правилата, хората разчитат на кредиторите си да разсрочват дълга, когато падежът му настъпи. Това ги прави по-зависими, по-малко свободни в някакъв смисъл. Дългът слага голямо тегло на плещите на хората, дългът винаги е с тях и трябва да го обслужват. Не могат просто да си вземат почивка, не могат да си позволяват да останат без работа няколко месеца; вместо това трябва веднага да си намерят друга работа, не могат да направят, например околосветско пътешествие. Дейностите, които носят пари стават относително по-важни. Обратно, дейностите, които не носят пари – например доброволният труд, , времето, прекарано с приятелите и семейството, задълбочените дискусии и дебати с приятели, духовните занимания стават по-маловажни. По-важно е правенето на пари. То става толкова важно, че човек дори нарушава традиционните морални норми. Мнозина имат толкова големи дългове, че се интересуват единствено как краткосрочно да спечелят възможно най-много пари, фирмите правят същото. Фирмите се управляват от мениджъри, които са много задлъжнели, следователно искат да правят възможно най-много пари, понеже личният им дълг е много голям. Благодарение на начините за изкупуване е лесно да се купуват фирми с нови пари, а фирмите често минават от едни ръце в други; в такива условия е по-трудно да се изгради дълготрайна връзка между собствениците и работниците и управниците, каквито съществуват при традиционните семейни компании, например. Хората стават по-големи материалисти, мислят само в краткосрочен план; предприемачите стават по-зависими от паричната система. Много важно става да имаш бърз достъп до евтини пари и да имаш добри отношения с банката си. Другите дейности стават относително по-маловажни. При това предимство имат утвърдените фирми, понеже те имат по-добри отношения с банковата система; познават се добре, а и утвърдените фирми разполагат с гаранции, най-вероятно притежават някаква инфраструктура, която могат да предложат като залог, имат повече активи и по тази причина имат по-лесен достъп до новите пари в сравнение с някого, който иска да открие нова фирма и не разполага с активи, които да заложи. По този начин системата на фиатни пари дава предимство на старите големи фирми за сметка на новите иновативни компании. Предприемачеството става по-малко динамично.

ПГ: Ако обобщим настоящото ни състояние: еврото е трагедия, политиката на нулев лихвен процент е капан, предприемаческата култура се променя и то не към добро. Как виждате бъдещето, следващите десет години? Ще имаме ли ново загубено десетилетие, подобно на Япония?

ФБ: Трудно се отговаря на въпроси за бъдещето. Бъдещето зависи от всички човешки действия, които хората ще извършат. Хората не знаят точно какво ще правят утре, какво остава да знаят какво други хора ще правят след 10 години. Понякога сме прекалено песимистично настроени и пропускаме огромната креативност и енергия на отделните предприемачи, които стават рано сутрин и се опитват да задоволят нуждите на клиентите си, опитват да произвеждат иновативни продукти на по-ниски цени, да решават проблемите, пред които са изправени. Те работят през цялото време за по-добро бъдеще. Понякога подценяваме тази много голяма енергия, която променя бъдещето. На лице обаче е и разрушителната сила на паричната система и на държавата. Разбира се, без това отрицателно влияние на държавата следващото десетилетие ще бъде много по-плодотворно; в този смисъл можем да кажем, че десетилетието е загубено.

ПГ: Ще кажете ли няколко думи за новата Ви книга, какво е заглавието и основната й тема?

ФБ: Новата ми книга, която написах заедно с германския икономист Андреас Маркуарт се нарича „Пладнешки грабеж“, а темата й е начинът, по който централните банки крадат парите ни и се опитва да обясни на обикновени хора, които не са запознати с икономиката всички проблеми на нашата парична система – културният проблем, нечестното преразпределение, от което печелят свръхбогатите и в известен смисъл увеличава неравенството. Книгата обяснява бизнесцикъла, как държавата нараства до размери, които не са съвместими с личната свобода. Опитва се да обяснява чрез примери, истории и провокативен изказ, за да накара хората да четат, за да убеждава и да ги кара да я дават на приятелите си, за да може да се разпространява това знание, понеже това е единственият път към промяната…

ПГ: Смятате ли, че днес тези неща се обясняват по-лесно, отколкото преди кризата, например през 2006 или 2007 година?

ФБ: По-лесно се привлича интересът на хора към тези неща след настъпването на кризата и в този смисъл наистина е по-лесно, да.

ПГ: Благодаря Ви.

ФБ: За мен бе удоволствие.