Голяма част от съвременните политици, и, за съжаление – икономисти, продължават да разпространяват мита, че централните банки, управлявайки парите, гарантират стабилност и просперитет. Още повече, някои стигат дотам, че твърдят как растеж, просперитет и глобална експанзия на търговията и индустрията не са възможни без книжни пари и постоянна инфлация.

Историята обаче изобилства с противоположни примери. Когато Британия буквално „управлява света”, създавайки империя, над която „слънцето никога не залязва”, цените всъщност спадат – потребителската кошница на обикновения човек поевтинява с 16% за 114 години от началото на 19-ти век до Първата световна война. Периодът след Гражданската война в САЩ до 1932 г. – когато по средата на депресията Рузвелт променя из основи икономическия ред – е белязан със запазване на покупателната сила на долара. За сметка на това, от 1914 година до сега цените във Великобритания са нараснали 75 пъти, а американският долар вече купува 20 пъти по-малко стоки и услуги на пазара в сравнение с 1933 г.

Какво разделя тези епохи в развитието на някогашните глобални хегемони? Отговорът е един – водоразделът е премахването на връзката между валутата и златото. Когато парите са злато, или обменими в злато, стабилността е правило, а когато са оставени на политическите решения – инфлацията се превръща в ежедневие.

Ако се вгледаме в миналото, книжните пари са изключение и новост, а не правило. За сметка на това, благородните метали – златото исреброто – са били почти универсални „пари” за всички относително цивилизовани общества. В края на средните векове – от средата на 13-ти до началото на 16-ти век – цените на основните хранителни продукти, като жито, ечемик, месо остават непроменени. Тогава за дребни транзакции в търговията се използват сребърни и медни монети. Когато обаче, след откриването на Америка и огромните залежи на сребро и мед, тези два метала стават изобилни в Европа, цените започват да растат – но само измерени в сребърните парични единици. Всъщност, изменя се съотношението в стойността злато/сребро – от 8 към 1 (т.е. един грам злато струва 8 грама сребро), до 15 към 1 – а цените в злато остават стабилни.

Да се обърнем към зародиша на съвременните банки. Най-разпространеният пример е за търговците, които в късното средновековие са търгували между италианските градове-държави и Ориента. Типичната история е за търговеца, който заминава, да речем, от Венеция за Дамаск, за да купи коприна и подправки, които после да докара обратно в Европа. За него е по-сигурно да депозира пари при венецианския „банкер”, да получи писмо, с което неговата платежоспособност се потвърждава, и да го представи след няколкоседмичното пътуване на партньора-банкер на мястото на тържището, който да осъществи плащането за покупките. Но кое прави това възможно? Единствено вярата, че търговецът е депозирал стабилни пари – т.е. злато. А местните търговци не се интересуват от паричните системи във Венеция – за тях е достатъчно да получат плащане в нещо, което има универсална стойност – т.е. отново злато.

Да се обърнем и към нашите земи. Редица изследователи посочват, че българите се позамогнали по време на Руско-турската война през 1878 г. и така успели да изкупят много земи от изселващото се турско население. Парите влезли покрай харчовете на руската войска. Да се запитаме обаче как така чуждата войска харчи заплатите си в друга държава, населението с готовност приема парите, а след това с тях плаща на хора, които напускат и се заселват в други части на Османската империя. Нито дума затова не се среща при историците – не се говори за валутни спекуланти, банкери-мошеници или ограничения за внос и износ на валута, като че ли това е най-естествен процес. И всъщност е точно това – войниците плащат със злато и сребро, българите приемат и си изчистват сметките с турските чифликчии, които също (макар и „врагове”) нямат нищо против.

Когато Софийското браншово бакалско сдружение решава да си построи дружествен дом през 1897 година, то купува парцел в началото на бул. Дондуков за около 12 000 лева. На практика то плаща малко над половин унция злато за квадратен метър – или в днешни пари, около 600-700 евро на квадратен метър земя в центъра на София, точно колкото се продават имотите и сега.

Да си зададем въпроса как Княжество България – все още зависимо от Османската империя, без никаква финансова система, с едва прохождаща индустрия – успява да издаде облигации по външни заеми в края на 19-ти век. При това – платими в български левове и то със срок 30-40 години. Всъщност, дългът може да бъде платен и във франкове, марки, крони или лири – което няма особено значение, защото валутите са обезпечени със злато, точно както и българският лев. А лихвите са фиксирани – за 40 години – без уговорки, индексации, сложни формули и обвързване с инфлацията! Просто заемите са били известни като „5-процентния български златен заем” и т.н. – а това е било достатъчно, за да се създаде доверие към младата държава. Затова и шокът от Първата световна война е толкова голям – кредиторите, от незапомнени времена, приемат за най-естествено заемите да се плащат в злато, а българското правителство (както и почти всички други участници във войната, и особено – загубилите) отказва. За тях няма значение какво пише на облигацията – левове, франкове, марки – а това, че когато са отпускали кредита, са очаквали да получат обратно същата равностойност в злато.

И сега към 20-ти век – белязан с масови финансови катаклизми и инфлация. През 30-те години, масовите семейни автомобили се продават за 500-700 долара – което изглежда малко шокиращо по сегашните ни представи за цените. Но това са 15-20 унции злато (по тогавашната фиксирана цена от 35 долара за унция). Същото количество злато сега има стойност 25000-34000 долара – отново един среден масов автомобил в САЩ. В разгара на депресията типичната фамилна къща се продава около 4000 долара – или между 110 и 120 унции злато. В момента, отново в тежка криза и отново със спадащи цени на имотите, това количество злато има покупателна сила от 180-200 хиляди долара – което е средната цена в средно скъп щат по източното крайбрежие на САЩ. Неслучайно, мнозина от по-старото поколение приемат, че един висококачествен мъжки костюм винаги струва около 1 унция злато.

Може да вземем и малко по-скорошен и донякъде скандален пример. В учебниците по стопанска история началото на 1970-те години се описва като времето на рязкото поскъпване на петрола. За целия период от края на Втората световна война докъм 1970 г. суровият петрол струва около 3 долара за барел. После само за три години цената стига 12-13 долара. Дали това е някакъв геополитически заговор на страните-износители от Близкия Изток? Или пък изведнъж петролът започва бързо да се изчерпва? А всъщност става друго – през 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън официално отменя ангажимента да обмени доларите, държани като резерви от чуждестранните правителства и централни банки, в злато при курс от 35 долара за 1 унция. За няколко години цената на златото скача до 150 долара на пазара. Излиза, че петролният картел единствено иска да запази цената на петрола, измерена в злато – и високата цена в действителност е реакция на обезценяването на книжния долар от политиците.

Всички тези примери вероятно вече показват какво трябва да „заровим в гърне на двора”, ако искаме да оставим нещо на внуците. Едно от качествата на парите – според икономическата теория и няколко хиляди години опит в човешката история – е съхранение на стойността. Не е достатъчно парите да са удобни за употреба, или да се приемат в търговията от много хора. Нужно е да има доверие, че покупателната им сила ще се запази в дълги отрязъци от време. Ето защо златото със сигурност е повече пари от банкнотите, издавани от съвременните централни банки без никакво покритие. Ако искаме съхранение на стойността, предпочитаме злато, а не хартия.

Друго предимство на златото – разглеждано като съхранител на стойността – е в това, че ценността му не зависи от политически декрет. Обратно, хартиените пари и облигациите са всъщност „обещания за плащане”. Те са ценни, доколкото този, който ги е издал, спази обещанието си. Вероятно не е нужно да напомняме стотиците парични реформи по света, при които след смяна на властта или други катаклизми, правителствата отменят стари пари и издават нови, или отказват да изплащат дълговете си. Отделно от това, правителствата нямат ограничение колко такива „обещания” ще напечатат – независимо от наличните в икономиката стоки и услуги. Банкнота в джоба днес може да купува панталон, а на следващия ден – парче хляб, в зависимост от действията на политиците. Златото обаче е търсено глобално, независимо от политически режим или икономически платформи. То може да се размени за стоки и услуги в почти всяка точка на света, независимо каква идеология изповядват управниците там. Стойността му не може да изчезне с решение на правителството.

Не на последно място, златото може да съхранява покупателната сила без да е активна инвестиция по своята същност. Мнозина сравняват покупката на злато с покупка на акции в компании или други финансови инструменти. Но това са несравними действия – активното инвестиране изисква познания, време за постоянен анализ и носи риск от загуба. А какво да правят пасивните спестители – които искат без да носят търговски и финансов риск да запазят покупателната сила на спестяванията си? Как да може да има спестяване, без то да е пряко вложено в стопански дейности, които винаги са свързани с несигурности и риск? Традиционно, спестителите са държали „пари” – но само когато парите са били злато. Защо да изневеряваме на някоко хилядолетия успешна традиция?