С оглед на рекордните нива, които водещият индустриален индекс Dow Jones достигна през месец май, човек би си казал, че ситуацията в САЩ се подобрява бързо и действително можем да говорим за възстановяване. Под повърхността на пазарния оптимизъм обаче нещата изглеждат малко по-различно.

Трите основни теми

Какво движи борсите в САЩ? Напоследък това е въпросът, който финансовите журналисти и анализатори все по-често задават на своите събеседници, а и на самите себе си. Дежурните отговори на този въпрос са три – поредното драматично бюджетно споразумение между републиканци и демократи, оптимистичните данни за намаляваща безработица и решителността на Федералния резерв да продължи да стимулира/симулира икономическо възстановяване чрез политика на евтини пари.

Донякъде иронично, тези отговори прекрасно обособяват трите основни теми, които вълнуват пазарите – управлението на дълга и дефицита, данните за състоянието на пазара на труда и стъпките, които предприема или се очаква да предприеме Бен Бернанке – председателят на щатската централна банка. Един по-задълбочен поглед върху всяка една от тези теми обаче разкрива редица несъответствия между гръмките изявления на политиците и американската реалност.

Пазар на труда

През последните година и половина официалната безработица в САЩ започна да спада, достигайки четиригодишно дъно от 7,5%. Почти всеки един от докладите за състоянието на пазара на труда в САЩ се приемаше от пазарите като „добър” и отразяващ бавното, но сигурно възстановяване на икономиката на страната.

Предоверяването на данните за „безработицата” като индикатор, отразяващ случващото се в икономиката, е често срещано явление. В същото време при периоди на продължителни икономически сътресения (особено в пазари на труда със структура като американския), надеждността на този индикатор намалява с всяка следваща година от кризата. Един по-внимателен поглед върху случващото се с пазара на труда в САЩ позволява да определим възстановяването в най-добрия случай като мудно и закъсняло.

Ето някои важни и често пропускани от анализа на трудовата статистика показатели, без чието трайно подобрение не може да става дума за реално възстановяване на пазара на труда.

Заетостта в САЩ (процентът на хората, влизащи в работната сила, които действително работят) не е прехвърляла 59% от лятото на 2009 г., а за последно толкова ниски нива са наблюдавани в началото на 80-те години. Въпреки че от 2010 г. насам броят на работните места в икономиката постепенно се увеличава, заетостта на практика остава непроменена. Причината е, че нарастването на броя на новите работни места не успява да изпревари нарастването на населението на САЩ.
Работещите на пълен работен ден в САЩ са с близо 6 милиона по-малко, отколкото в края на 2008 г. В същото време броят на работещите на непълен работен ден се колебае между 27 и 28 млн. души от началото на кризата. През април 2013 г., броят на хората, които работят на непълен работен ден, но искат да работят на пълен такъв, се увеличава от 7,69 на 7,92 млн. души в сравнение с април 2012 г.
Икономическата активност (т.е. делът на хората, които или работят или активно търсят работа – т.е. се броят за безработни, но икономически активни) на населението в работната сила също продължава спада си – от 66,2% в началото на 2008 г. до 63,6% през април 2013 г., което е най-ниската стойност от 1979 г. насам.
От началото на кризата броят на лицата, които са извън работната сила, но искат веднага да започнат работа, се е увеличил с 2 млн. души. Тези лица не попадат в обхвата на работната сила и съответно в статистиката за нивото на безработица, тъй като не отговарят на някои формални критерии (например, не са търсили активно работа в последните 4 седмици). В тази група през април 2013 г. влизат над 6 милиона души.
Според плана на Обама за справяне с кризата от края на 2008 г. безработицата в САЩ трябваше да е паднала до сегашното си ниво някъде през пролетта на 2010 г., тоест преди 3 години. Към май 2013 г. показателят трябваше да доближава 5%.

Всичко това показва, че наблюдаваното намаляване на официалната безработица и бавното, но продължаващо увеличаване на броя на заетите в икономиката, макар и положителни знаци, са по-скоро добре изглеждащи статистики, отколкото признаци за устойчив икономически растеж и съответно подобряване на бюджетната позиция на страната чрез увеличаване на данъчните приходи и намаляване на социалните разходи. Реално възстановяване на пазара на труда, изразяващо се в повишаване на заетостта и възстановяване на броя на изгубените по време на кризата работни места в страната, все още не се е състояло.

Управление на дълга и дефицита

От началото на кризата американското правителство демонстрира хронична неспособност да се вмества в собствените си бюджетни прогнози. Дефицитът за фискалните години в периода 2008-2012 г. е подценяван със средно 321 млрд. долара годишно. Това са разходи, които американското правителство не е очаквало да направи, и които по размер се равняват на около 2% от целия БВП на страната през 2012 г. Дори ако изключим ужасяващата 2009 г., когато дефицитът е с 1 трилион долара повече от заложения, средната разлика между очаквания и реалния дефицит е над 150 млрд. долара на година. На приложените графики се виждат разминаванията между прогнозата за първата, втората и третата бюджетна година, включени в одобрените бюджети на САЩ за периода 2008-2012 г. Без изключение от 2008 г. насам недостигът на средства за първата година е винаги подценен, като за втората и третата година разминаванията са още по-сериозни.

Ако приемем бюджета за 2008 г., като първия кризисен такъв, общият размер на допуснатите оттогава до края на фискалната 2012 г. дефицити достигна 5,8 трилиона долара. Това е на практика размерът на средствата, които американското правителство е похарчило без да има – т.е. без да успее да събере като данъци. От тях 1,6 трилиона идват именно под формата на непредвидени в одобрените бюджети за годината дефицити. С други думи, въпреки зейналите огромни дупки в американския бюджет през последните няколко години, почти една трета от тях не са очаквани да се реализират в рамките на следващата бюджетна година. В дългосрочен план нещата са още по-сериозни. Така например, донякъде комично, прогнозите през 2008 и 2009 г. са за излишъци от 61 и 29 млрд. долара съответно през 2013 и 2014 г.

Занижаването на очакваните дефицити е явно доказателство, че САЩ подцениха дълбочината на кризата. Видно е също, че по-високата „точност” на прогнозите след 2010 г. не се дължи на реални усилия за намаляване на разходите, а на завишаването на прогнозите за дефицита до нива около един трилион долара.

Цялата идея зад залагането през 2011 г. на автоматични съкращения на разходите, които трябваше да влязат в сила в началото на 2013 г. (т.нар. „фискална пропаст”), беше да се спре тази тенденция. Неспособността на републиканци и демократи да се споразумеят за съкращения, на стойност едва половината от планирания само за 2013 г. дефицит, говори за зависимостта на американската икономика от дълг.

Любопитен и стряскащ факт е, че обемът на натрупания при администрациите на Буш и Обама дълг е на практика два пъти повече от натрупания в цялата история на САЩ до момента на оттеглянето на Бил Клинтън, когато е едва 5,7 трилиона долара. За фискалната 2013 г. очакванията отново са за дефицит близо до 1 трилион долара. Остава въпросът: Колко време една икономика с дълг, надхвърлящ 100% от БВП, може да си позволи бюджетни дефицити от порядъка на 8-9% годишно?

Политика на Федералния резерв

Зачестилите през последните две години „мини политически кризи”, свързани с поредното покачване на все по-формалния таван на американския дълг и преговорите за съкращения на публични разходи, всеки път изправят пазарите на нокти. Остава впечатлението обаче, че последните се интересуват не от характера на постиганите споразумения, а от самия акт на тяхното сключване. С други думи – не е от значение какво всъщност се решава и какви ще са дългосрочните последици от него. Важното е да се реши нещо, което да позволи на финансовите агенти да се хвърлят необезпокоявани в следващата сесия. Не е трудно да си обясним защо се получава това. Причината са планините от новосъздадени пари, които Федералният резерв предоставя в замяна на така наречените „ниско ликвидни активи”, или в случая – активи, които никой не иска.

Резултатът от подхода на Фед към решаването на кризата е лесно предвидим. В замяна на правото на собственост върху грешки, допуснати в миналото (загубили стойност активи – най-често ипотечни заеми), американските банки се сдобиват със свежи пари, с които да оперират в среда на ниски лихви. В условията на анемичен икономически растеж и слабо кредитиране, тези средства биват логично насочвани към финансовите пазари, където се опитват да генерират максимална възвръщаемост за възможно най-кратко време.

Поради намаляващите реални доходи в американската икономика, инфлационният натиск върху потребителските цени остава нисък и се материализира най-вече по линия на покачването на цените на ключови суровини като петрола на международните борси. С други думи ставаме свидетели на процес на съсредоточаване на огромна част от новосъздадените пари във финансовия свят. В резултат на това борсовите индекси покоряват нови върхове, а връзката между реалната икономическа конюнктура и цената на финансовите активи става все по-мъглява. Инфлацията е налице, но не в кошницата на американския потребител, а в портфейла на инвеститора, чиито „нови пари” стигат за все по-малко неща.

Къде е проблемът?

Всичко, което активната монетарна политика на Бен Бернанке може да постигне, вече е постигнато – изтеглянето на ниско ликвидни активи от системата и замяната им с ликвидни такива –т.нар. новосъздадени пари. Остава въпросът за техния обем и съответно степента на заложения от тази политика риск. Това, което често се пропуска, е, че щом тези активи се намират в баланса на Фед, това означава, че търсенето за тях е силно ограничено. Неслучайно централните банки са известни като „кредитори от последна инстанция”. Бен Бернанке твърди, че ще успее да изтегли стойността на тези активи от системата (да ги продаде) в момента, в който реши, но дали това е така?

Дилемата пред Федералния резерв е, че институцията няма инструменти, с които да определи къде отиват средствата, които предоставя. Прокламираната от Федералния резерв борба с безработицата би следвало да предполага засилено кредитиране за бизнеса, което да доведе до разкриването на нови работни места. Реално погледнато, обаче, огромна част от тези пари остават във финансовия свят, където съответно водят до раздуване на балони в пазарите на акции и облигации (вкл. държавни).

Какво следва?

Рано или късно обаче балонът на борсите ще се спука. Най-вероятно е именно спад на курса на долара да повлече всичко надолу. Донякъде иронично, най-голяма опора американската валута намира в трагедията на еврото и йената, чиято обща стойност определя над 70% от нивото на т. нар. доларов индекс. Иначе казано – в една по-различна международна обстановка, Федералният резерв не би могъл да си позволи да преследва текущите си политики. Ако нещата продължават според плана за изкупуване на активи (държавни облигации и пакети от ипотечни заеми) на стойност над 85 млрд. долара месечно, балансът на Фед ще премине умопомрачителните 4 трилиона долара в края на 2013 г. В рамките само на година – от септември 2012 г. до септември 2013 г., Фед ще е напечатал над 1 трилион долара.

Краткосрочната помощ, която дават програмите на Фед на икономиката, в дългосрочен план заплашват стабилността на долара. Причината е, че когато икономиката най-сетне потръгне и новите пари се влеят в реалния сектор, Федералният резерв ще трябва да се раздели с непрекъснато нарастващо количество активи, за които може и да не намери купувачи. Алтернативата е увеличаваща се инфлация.

В един момент на Фед ще се наложи да избере едно от две неща – или да вдигне лихвите и да свие паричното предлагане, за да се бори с инфлацията, или да остави инфлацията да атакува стабилността и стойността на долара. До голяма степен, обаче, този избор е безпредметен, защото и в двата случая (когато сериозен инфлационен натиск най-после започне да се случва или Фед реши да повиши лихвите), лихвите по американския дълг ще тръгнат нагоре.

Надеждата на Фед на този етап е раздвижването на икономиката и повишаването на цените на недвижимите имоти чрез собствената му програма за изкупуване на пакети от ипотечни заеми да му позволят да се освободи от част от ипотечните заеми на своя баланс, както и да остави държавния дълг да падежира, заменяйки го с все по-малко нов дълг. Поне на този етап, обаче, подобно развитие изглежда крайно теоретично, тъй като предполага бързо и устойчиво развитие на икономиката за години напред. Същевременно, както вече стана дума, американският дълг продължава да нараства с всяка изминала година, а реално възстановяване на пазара на труда не се случва.

Инструменти като предложената наскоро ревизирана методология за изчисляване на БВП и инфлацията могат да замаскират проблемите на САЩ за кратко. Резултатът ще е намалено съотношение на дълга към брутния вътрешен продукт и „по-ниска”, заради променената методология, инфлация за потребителите. Но подобни ходове няма да доведат до решение на основните проблеми – непосилно дългово бреме, неустойчиви социални програми и най-страшното: избор между надвисналата над икономиката заплаха от инфлация и срив на финансовите пазари.

Рекордните нива на борсовите индекси се дължат най-вече на новите пари на Фед и не отразяват случващото се в реалната икономика. В подобна инвестиционна среда няма нищо по-естествено за инвеститорите от това да спекулират с евтини пари, в търсене на бърза печалба. Истинските проблеми, обаче, ще излязат наяве, когато резултатите от тази потенциално унищожителна за долара политика започнат да се материализират. Този момент може би още е далеч, но когато настъпи, последствията ще бъдат бързи и трудно обратими.