Тъй като е втората най-търгувана валута в света, а също и втората валута по обем на международните валутни резерви, еврото е важен паричен елемент, точно след американския долар.

Повече по темата, тук: Международни резерви – какво представляват те и защо ги имаме?

Въпреки това, в сравнение с долара, който е официалната валута на Съединените щати – федерална държава, еврото е валутата на 20 европейски държави, които съставляват еврозоната. Всяка от тези страни има различни инвестиционни възможности, различия в езика, културата, историческото наследство и т.н.

Това е една от слабостите на валутата. Ще разгледам не само тази негативна страна на еврото, но и други. За да балансирам отрицателните черти, ще подчертая и някои положителни. Дотогава нека видим как започна еврото и как беше използвано като политически инструмент за бюджетна безотговорност.

Началото на еврото

Концепцията за обща валута беше представена на европейските лидери през 1970 г. от тогавашния министър-председател на Люксембург Пиер Вернер. Вернер създаде проекта за начина, по който либералните демокрации в Европа могат да въведат обща валута.

Планът обаче беше отхвърлен, след като през 1974 г. Франция напусна „валутната змия“, която беше европейска система, предназначена да поддържа ограничени колебания на обменния курс спрямо американския долар.

Въпреки това идеите не спряха да идват. През 1979 г. е създадена Европейската парична система, която точно като „валутната змия“ установява коридор за колебания на валутните курсове от ±2,25% между европейските валути. Това бележи началото на поредица от интервенции, в по-голямата си част организирани от Франция, с цел отмяна на паричната независимост на Германия и по-консервативния подход към фискалните решения.

Както посочва Филип Багус в книгата си „Трагедията на еврото“:

Проектът за евровалутата беше насърчен от социалистическите европейци, за да могат да видят със собствените си очи мечтата за централизирана европейска държава, но проектът е на ръба на провала.

Според Багус основното безпокойство на лидерите на страните с инфлация, особено Франция, Испания, Италия, е било доверието в германската марка. Съществуването на такава валута застрашава разширяването на държавните разходи. Така трябваше да се сложи край.

Отмяна на паричната независимост на Германия

Основното предизвикателство на Европейската парична система (EMS) беше, че Германия не желаеше да купува валутата на по-инфлационни централни банки, само за да поддържа обменните курсове изкуствено „стабилни“.

Президентът на Бундесбанк – германската централна банка по онова време, Отмар Емингер, се противопостави дори на заплахите на Хелмут Шмит, канцлер на Германия между 1974 и 1982 г. Шмит заплаши, че ще наложи закон, който ще изкорени независимостта на Бундесбанк, ако тя продължи да се противопоставя на Европейската валутна система.

Разширявайки своята мощ, Франция – чрез Франсоа Митеран и Жак Делор, президентът на шестоъгълника и председателят на Европейската комисия, се бори да има цялата структура на Европейския съюз според френската конституция.

Бърнард Кроноли в книгата си „Гнилото сърце на Европа: мръсната война за парите на Европа“ заявява, че:

Твърдото ядро от ръководството на Комисията винаги е било готово специално да подкрепи френските интереси.

След като публикува книгата си, Кроноли е уволнен от Европейската комисия.

Въпреки това Бундесбанк успя да устои на натиска на южноевропейските страни, които исторически са известни като по-инфлационни и безотговорни от фискална гледна точка, което доведе до колапса на Европейската парична система през 1993 г.

Но това не спира французите да упражняват своите империалистически възгледи на континента. Те смятаха, че в сравнение с плана на Пиер Вернер от 1970 г., централизацията трябва да бъде ядрото на общата валутна система.

Така им хрумна идеята за Европейската централна банка, супердържавна организация, предназначена да има достъп до резервите на всички страни членки, като същевременно е под политическото влияние на Европейската комисия. Такава организация може да спре силата на германската марка, защото марката вече няма да съществува.

Маес, Сметс и Мишелсен подчертават в „Икономическият и паричен съюз от историческа гледна точка“ (“EMU from a Historical Perspective”):

Само един общ фонд на националните парични резерви може да сложи край на германското господство.

И точно това се случи. Консервативността на Германия беше потисната от повечето страни с инфлация. На 15 декември 1995 г. 15-те ръководители на Европейския съюз се срещнаха в Мадрид и решиха да нарекат общата валута „евро“, която трябваше да бъде въведена на 1 януари 1999 г. Веднъж въведена, тя служи като фикс за обмен на валута, като банкнотите и монетите започват да се движат в страните от еврозоната през 2002 г.

Как се приема еврото?

За да може една страна да приеме общата валута, има няколко критерии, които трябва да бъдат изпълнени. Дори след като ги отбележите всички, има процедури, на които всяка държава трябва да обърне внимание.

Това, което обаче не съществува, е списък с критерии, които биха изключили дадена страна от еврозоната. Ако подобно събитие се случи, както се застъпват някои политически партии в Германия, това би довело целия европроект до крах.

Критериите за конвергенция

През 1992 г. в холандския град Маастрихт беше подписан договор, който трябваше да уточни начина, по който ще функционира еврозоната. Това включва и „критериите за конвергенция“ за страните, които желаят да се присъединят към общата валутна зона.

Има пет критерия за конвергенция, които всяка страна трябва да приеме:

Нивото на инфлация трябва да бъде под средното за трите най-добре представящи се страни + 1,5 процентни пункта
Бюджетният дефицит трябва да бъде под 3% от БВП
Държавният дълг трябва да бъде под 60% от БВП
Дългосрочните лихвени проценти трябва да са под средните за трите държави с най-ниски проценти + 2 процентни пункта
Държавите трябва да са част от Механизма на обменните курсове (ERM II) поне две последователни години

Европейските служители смятат, че отговаряйки на тези пет критерия, страни като Германия и Гърция могат да споделят една и съща валута. Още по-съмнителни са праговете. Няма нито логична причина, нито доказателства защо дефицит от 3% от БВП означава, че страната е достатъчно стабилна, за да се присъедини към валутната зона. При присъединяването си Германия едва изпълни критериите, като дългът към БВП беше 59,8%.

Още по-нелепо е, че дори критериите да са изпълнени, а теоретично те са задължителни по време на членството в еврозоната, формите на принуда станаха много малко и евтини.

Както можете да видите, дори ако критериите за конвергенция са задължителни за тези, които искат да се присъединят, те изглеждат по-малко важни за страните, които вече са част от еврозоната.

Състоянието на централните банки

Европейската централна банка, заедно с националните банки на двадесетте страни членки на еврозоната, съставляват Евросистемата. Това е органът, който има право да издава евро валутата, но има разлики. Националните банки имат право да емитират само евромонети. Банкнотите се емитират единствено от ЕЦБ.

След като дадена държава се присъедини към еврозоната, управителят на централната банка става член на Управителния съвет на ЕЦБ. След като това се случи, основните решения относно основните лихвени проценти, предлагането на валутни резерви в Евросистемата и изпълнението на тези решения стават отговорност на Управителния съвет.

Въпреки че националната банка на присъединилата се страна не е разпусната, нейните отговорности са намалени. Той вече не може да решава паричната политика на страната. Централната банка става само изпълнител на решенията, взети на ниво ЕЦБ, като гарантира, че решенията за паричната политика са приети.

Процесът на приемане на еврото

След като една страна се присъедини към Европейския съюз, за нея е задължително да приеме еврото като национална валута през периода на членството си. Единствените изключения засега са Дания и Швеция.

След като бъдат изпълнени критериите за конвергенция от Маастрихт, правителството, заедно с централната банка, решават кога еврото да стане законно платежно средство в страната. След като датата бъде уредена, има буферен период от обикновено шест месеца. През този период националната валута и еврото се използват като законно платежно средство в транзакциите.

През тези шест месеца търговските банки работят с фирми и физически лица за конвертиране на техните наличности в национална валута в евро по фиксирания курс, установен от централната банка.

В случай, че националната валута под формата на парични спестявания не бъде обменена през шестте месеца, тя ще бъде обменена за евро в централната банка. Той обаче вече няма да се използва като законно платежно средство.

Ползите от еврозоната

Еврозоната е група от държави, които не само споделят обща валута, но и позволяват свободния поток на капитали, хора, стоки и услуги през границите. Това улеснява извършването на бизнес в различни държави, достигайки до повече клиенти.

Потребителите печелят от липсата на тарифи или други мита, но също и от липсата на колебания на обменния курс.

Ако е по-евтино да се произвежда бира в Хърватия, отколкото в Германия, но тя трябва да се продава в Люксембург, защото ДДС е по-нисък, отколкото в Германия или Хърватия, трябва да се направи. Това дава възможност за стимули за печалба, но и за по-високо ниво на удовлетвореност на клиентите. Използването на една и съща валута и в трите страни го прави още по-изгодно, без риск от обменния курс.

Заемът също е по-евтин в евро, отколкото в румънски леи или български лева. Това е така, защото в момента нивото на инфлация в еврозоната е по-ниско, отколкото в двете страни.

Разходите на еврозоната

Приемането на еврото може да доведе до повече спадове, отколкото ползи. Основният проблем на еврото, както при всяка друга валута по света, е, че то е хартиена валута.

Липсата на подкрепа от твърд актив, който не може да бъде умножен лесно, стимулира големи държавни разходи, финансирани чрез заеми. Откакто беше въведено през януари 1999 г., еврото загуби половината от стойността си поради печатането на пари и прекомерното кредитиране.

Друг въпрос е, че за една и съща валута, към момента на писане на тази статия, има 20 икономики, които я използват като законно платежно средство и които, според общото предположение, дават на еврото неговата стабилност на обменния курс. Но ние говорим за 20 държави с различни икономики – някои са индустриални страни, като Германия или Франция, други предоставят повече услуги, като Люксембург или Италия.

Стандартизирането на валутата на толкова голям брой държави е проблематично от културна гледна точка. Подобен проект е реализиран през 19 век чрез Латинския паричен съюз. Въпреки това, той беше спрян, защото страните не можаха да спазят своите части от сделката.

Повече по темата, тук: Латинският паричен съюз: дядото на еврозоната

Като се има предвид, че критериите от Маастрихт важат само за присъединилите се страни, въпросът е само кога, а не дали еврозоната ще се разпадне. И след като това се случи, Европа ще се сблъска със значителна парична криза, с изтеглени инвестиции, затваряне на предприятия, необуздана инфлация и безработица.

В момента няма план какво ще се случи, когато дадена страна напусне еврозоната.

Ако мощна държава като Германия напусне зоната на общата валута и възстанови германската марка като своя валута, по-инфлационните страни като Франция, Испания, Италия, Португалия и Гърция ще видят много по-високи разходи по заеми. В крайна сметка това ще доведе до по-високи нива на инфлация и много по-слабо евро на международните валутни пазари.