Кацнах в Рио де Жанейро в един типично „зимен ден”. „Ужасно е студено, едва 17 градуса”-почти проплакваха бразилците, с които се запознах на аерогарата и на рецепцията на хотела.

Познавах страната вече доста добре, бях я кръстосвал от Сан Салвадор в Баия, през столицата Бразилия чак до града в сърцето на Амазония Манаус. Но сега ще ви разкажа повече за Рио де Жанейро, и за Петрополис. Рио днес е значителен търговско-промишлен център на Бразилия, но дължи славата си все пак не на това, а на чудесните природни дадености. С право се твърди, че именно той е най-красивият град на Латинска Америка и един от най-красивите в света.

Сърцето му безспорно е Копакабана-плажът на булевард „Атлантико”. Изобщо не предполагах, че именно на това красиво място ще ме оберат по възможно най-елегантния начин. А това се случи така – разхождах се по булеварда в очакване да се срещна с моите приятели- търговският представител на България и съпругата му. И изведнъж чух мелодично гласче, което молеше за цигара. Обърнах се и зърнах не повече от петнайсет годишна прелестна мулатка. Тогава пушех и кавалерски извадих кутията и запалката, за да ги поднеса на чаровницата. Но тя вместо да посегне към кутията изведнъж се прилепи към ханша ми и започна да се люлее в онзи добре познат, приятен ритъм. Тук е необходимо пояснение за моето облекло в онзи злощастен за мен ден. Бях обул панталон с два ципа отстрани, който погрешно, както се оказа, смятах за много добро решение. Всичко ценно, даже и часовника, бях оставил в хотела /Копакабана има лоша слава, особено вечер / и носех в десния джоб малко местни, много полезни да се отървеш от досадни просяци или за дребни покупки и повечко нови крузейрос в левия джоб. Любезно отказах недвусмислената покана на малката изкусителка, но тя, без да спира люлеенето дръпна нагоре блузата си, за да видя и прелестните й млади гърди. Тогава внимателно, но категорично я отстраних от себе си, тя тръгна към спрялата отсреща кола, в който седеше възрастна жена и едва тогава аз докоснах ципа на десния крачол, за да установя, че е разкопчан. Най-после ми просветна каква е истинската цел на това необичайно сексуално предложение и се провикнах: ”Не, моето момиче, при мен тези номера не минават!”. Колата тръгна и едва тогава се сетих да пипна и левия си джоб, където бяха парите с реална стойност. Той се оказа празен. Това била добре замислена постановка-люлеенето е необходимо, за да не усетиш отварянето на ципа, а ако хванеш крадлата, възрастната жена се провиква, че правиш неприлично предложение на невръстната й дъщеря. Изскачали нейните„възмутени” братя и често подобни инциденти завършвали с нож между ребрата. Това ми обясниха моите приятели, на които се оплаках и ме посъветваха да пия една стодуна вода. Което и направих.

А на пясъка животът кипеше, както всеки ден-едни спортуваха, други безгрижно се излежаваха, неколцина търсачи на силни усещания, навлекли неопренови костюми, се мъчеха да яхнат със своите сърфове вълните на океана. А трети блажено отпиваха от кокосовите орехи или от чашите си с кайпириня-питие, което се приготвя от кашаса-дестилат от захарна тръстика.

Казват, че не само този четирикилометров плаж, но и съседните нему, не заспиват никога и съм склонен да го вярвам. Попадналите за първи път тук туристи се учудват, че жителите на града рядко се къпят в океана, защото не знаят, че силни течения докарват леденостудена вода и затова плуването е опасно. А значителната температурна разлика може да доведе до проблеми със сърцето. И още нещо- оказа се, че слуховете за голямата престъпност в тези зони са донякъде преувеличени, защото полицията е навсякъде- контролира трафика, патрулира по плажовете и пешеходните зони. Което не означава, че не трябва да се внимава, което аз убедително доказах.

Жителите на Рио, които надхвърлят шест милиона, а заедно с околностите сигурно са повече от единайсет, наричат себе си ”кариока”. На местния диалект „тупи-гуарани” „кари” означава „бели хора”, а „ока”-„дом”, тоест названието би трябвало да се преведе като „домът на белите хора”. Название, което донякъде удивлява, защото кожата на немалко от тях е тъмна – спомен за отдавна отминалото робство.

Убедих се, че Копакабана- „Принцесата на океана”, Ипанема, Леблон, Пепино и Бара не са просто имена на красивите плажове, обрамчили Рио, а и емблема на една специфична култура, темперамент и стил на живот, споделян охотно и от туристите.

Първо поех към един от главните символи на Рио, „Пао де Асукар”, известен като „Захарната глава” или „Захарната бучка”. Странното си име това възвишение дължи именно на захарта, която, добивана някога в Бразилия, поемала дългото си пътешествие към света във формата на конус, а не както ние я познаваме сега-на пясък или кубчета.

Кабинковият лифт, който тръгва от плажа Вермела бързо достига първо по-малкия хълм Морро да Урка. От чернобелите фотоси на върха по-любознателните посетители могат да се запознаят с историята на този първи в Бразилия въжен лифт, чието изграждане започнало в 1908 година и завършило през 1912-та. Безспорно инженерно постижение за онова време, за което човек забравя бързо, защото занемява от гледките, които се откриват пред очите му от височина 395 метра. Въздействието им не може да намали даже мрачното сиво облачно покривало над Рио. Като на длан се разгръща феерията на залива Гуанабара, няколко от плажовете, най-личен сред които е Копакабана, живописните жилищни квартали и 14- километровият мост, който свързва Рио със срещуположния Нитерой. Забавен анекдот разказва, че когато попитали прочутия бразилски архитект Оскар Нимайер защо според него и Нитерой е един от двата най-хубави градове в света, той отговорил:” Защото от него прекрасно се вижда Рио!”

След Пао де Асукар се отправих към една от многобройните „фавелас”-кварталите на бедняците. Казват, че посещението никак не е безопасно и съм склонен да го вярвам. За щастие има агенции, които предлагат маршрут през някоя от тях с добре подготвен гид, който има познати там и предупреждава туристите къде може да се снима и къде това не е желателно или опасно, защото издирвани от властите престъпници, най-вече наркодилъри, могат да сметнат, че фотография може да издаде на властите тяхното местонахождение.

От една тераса на най-високото място фавелата изглежда даже романтична. Добре се виждаше улеят, просечен в подножието на скалата, който събира дъждовната вода от хълмовете, за да я насочи към пластамасовите варели върху покривите на къщите.

Името на този бедняшки квартал беше „Хасиня”, което означавало „малка ферма”, както ми обясниха. И тя като останалите беше”държава в държавата” със свое кметство, но казват, че полицията влиза рядко тук и вероятно е така. Тя също потвърждаваше факта, че Бразилия наистина е страна на контрастите-на кафето и футбола, самбата и безкрайните плажове, но за съжаление и на бедняшките гета. За съществуването им спомага донякъде и мекият климат, тук истинският студ е непознато явление. Хората строят примитивни къщурки от подръчни материали и се настаняват в тях. Държавата се опитва да промени нещата като строи евтини хигиенични жилища, но големият град привлича хиляди хора всеки ден и положението се променя към добро твърде бавно.

Хората, които срещахме ни поглеждаха не много одобрително, но не усетих особена враждебност. Просто това беше още едно от лицата на Рио, може би най-скръбното. Макар че това посещение ме убеди и в друго- противно на широко разпространеното схващане, далеч не всички къщи във фавелата са „бърлоги”, както понякога биват описвани. Условията в доста от тях се оказаха съвсем не толкова лоши макар че хората, които ги обитават не са доволни от начина си на живот на фона на показният разкош на кварталите около прочутите плажове на Рио или тези край езерото Родриго де Фрейтас.

Твърди се още, че именно фавелите са главният „източник” на момичета, които вечер слизат надолу, за да предлагат свежите си тела срещу заплащане. И няма пътеводител, който би ви препоръчал да се озовете в тях сам, особено нощем. Тъжно наистина, но вярно за съжаление. Защото според мен Рио е един невероятно привлекателен град.

Нямах търпение да се отправя към главната атракция на Рио де Жанейро, хълмът Корковадо. Избрах може би твърде бавният, но безспорно най-приятен начин да стигна до нея- със зъбчатата железница, която пълзи нагоре през истинската тропическа гора на националния парк „Тиджука”. Почти 4 километра път по главозамайващо стръмен склон. Двете вагончета упорито се катереха нагоре без да бързат, но това беше добре дошло, защото имах възможност да се полюбувам на пищната зеленина. На едно- две места влакчето спря, за да вземе и остави пътници, а после продължи нагоре, разгръщайки все нови и нови гледки. Имах достатъчно време да си припомня, че пълното име на града е „Сао Себестиао ду Рио де Жанейро”, че го наричат още „Великолепният град” и „световна столица на туризма”.

Въобще все по-нетърпеливи ставахме всички от очакването и , както се оказа,имаше защо……Още първата пролука отдясно откри зашеметяваща панорама към града и Атлантическия океан, от която всички ахнаха, но тя бързо изчезна зад зелената завеса. А влакчето все така продължи да се катери нагоре и когато имах чувството, че това пътуване сякаш никога няма да свърши, то спря. От първото вагонче бойко изскочи малък оркестър, за да поздрави многобройните пътници, но всички бързо го отминаха. И ето ни най-после горе.

Тук спрях да бързам…Нека да звучи шаблонно, но гледката наистина „ме прикова” властно. Не мога да намеря други думи, а и за какво въобще са ми думите, толкова безсилни понякога, поне моите…да опишат феерията на това място. Как е възможна подобна хубост, Господи? Колко много са му дали Природата и Небето на този град!!! Очевидно е бил благословен свише!!!

И не може да има по-подходящо място от това, на което да се издигне статуя на Христос Спасителя, съвсем наскоро определена като едно от новите чудеса на света.

Идеята да се построи религиозен паметник на високото 700 метра възвишение Корковадо датира още от 1850 година, но се превръща в реалност едва през 1922 г., когато френският скулптор Пол Ландовски се заема да осъществи проекта на бразилския архитект Ейтор да Силва Коща. Високата почти 40 метра с тегло 700 тона статуя бързо се превръща в символ не само на града, но и на цялата държава.

От тук даже фавелите изглеждат красиви и докато се любувах на града, чудейки се накъде най-напред да обърна поглед, си припомних неговата история. Брегът от 16 до 25 градуса южна ширина, който включва и залива на Рио Гуанабара, бил нанесен на карта от португалска експедиция през 1501-1502 година. А самият град, основан през 1565 г., както е известно, дължи името си на грешка. Португалците, опитали водата на езерото Родриго де Фрейтас решили, че заливът е устие на голяма река / Рио / и понеже пристигнали тук на 1 януари нарекли мястото Рио де Жанейро /Януарска река /. Малкото рибарско селище бързо се разраснало в края на 17 век поради удобното си пристанище, което се оказало и най-близо до златните находища в щата Минас Жераис.

Оказа се, че нощта в Рио едва сега започва. Най-хубавият финал не само на този ден, но и на цялото пребиваване в Рио де Жанейро ми предложи „Платаформа”-наистина представлението беше като за туристи, но и то даваше великолепна представа за темперамента на бразилците. Рио наистина покорява- с вълшебна красота и чар, и с хората си, които танцуват най-огнените танци на света. Каквото и да се каже за този град, все ще бъде недостатъчно. Винаги, когато се спомене неговото име, в представите на повечето хора по света вероятно изплуват асоциации за полюшващи се палми, огнени жени, танцуващи самба, за плажове със ситен пясък сред които блести глезената красавица Копакабана. И, разбира се, за невероятно красивите панорами към града от Пао де Асукар/ Захарната глава / и от хълма Корковадо, от който разперените ръце на 38-метровата статуя на Христос Спасителя сякаш сипят благодат над него.

Всички тези представи са верни, но истинският Рио де Жанейро е в рядко посещаваният от чужденци колониален център. Макар и с поовехтяло достолепие той припомня, че именно този град е бил столица на огромната страна. В еклектична симбиоза се редуват небостъргачи от бетон и стъкло, храмове на различни вероизповедания, музеи и театри, но аз най-дълго се задържах пред сградата на така нареченият Паласио Тирадентес, пред които мирно съжителстваха монументите на Дон Педро Първи-императорът на независимостта и на маршал Деодоро да Фонсека, първият републикански президент на Бразилия.

А само крачка встрани лабиринтът на тесните улички предлага романтични гледки към двуетажни къщи с издадени еркери и чугунени балкони, които някога са били олицетворение на самия лукс. Повечето от тях са били построени сравнително неотдавна. Тук винаги е пълно с хора, животът пулсира, търговията е в разгара си, суетнята неописуема и е наистина интересно.

Но точно на това място със своеобразен и покоряващ чар може да се долови колко сложна всъщност е историята на Бразилия, която почти без преход от робството през краткотрайната монархия, се превръща в република. В края на 17 век златната треска в Минас Жераис дава тласък на развитието на града, прииждат емигранти главно от Португалия. Но тя е причина насам да се отправят множество контрабандисти и френски пирати, които в крайна сметка биват прогонени и през 1763 година Рио става столица на Бразилия.

Такива мисли ме споходиха докато се любувах на паметника на големия поет Луис Камоеш и изключително красивата сграда, построена в стил ”мануелиньо” на най-голямата португалска библиотека извън Португалия, която, казват, съхранява неоценими книжовни богатства.

Днес само зоологическата градина в този мегаполис подсказва донякъде колко разнообразен е животинският свят на Бразилия. Или по-скоро е бил, защото след пристигането на белите хора в нея той непрекъснато обеднява. Употребих и думичката”донякъде” неслучайно, защото нейните питомци не бяха много. Разбира се моите разсъждения, не можеха да попречат на възторга, с който мургавите малчугани притичваха от място на място и с шумна глъчка и провиквания ”жакаре,жакаре” се опитваха да накарат невъзмутимите крокодили да се раздвижат.

Най-дълго се задържах пред клетките на вечно игривите даже и в неволя маймуни. Да ви призная не обичам особено подобни места. Много подтискащо е присъствието на решетките, особено когато иззад тях надничат лицата на същества, с които доста си приличаме. Ако ние, човеците, наистина сме връх в еволюцията, то постъпваме меко казано зле със своите предшественици.

Най-царствени и най-облагодетелствани се оказаха птиците. Защото идваха, кацаха тук и си отиваха когато поискат. Дори пингвините се чувстваха удобно в тази жега, макар и да изглежда отстрани като кощунство.

Много посетители се събираха край шумните папагали. Едни, защото се надяваха да ги накарат да проговорят, други искаха да ги докоснат, а трети просто да им се полюбуват. Малък терариум и аквариум при изхода даваха представа, но твърде бегла, за влечугите и рибите, които се въдят в джунглите и реките на необятната Бразилия.

Може би е добра идеята за създаване на подобни градини, но след всяко такова посещение в душата ми се утаява най-вече тъга от злочестината, на която ние, хората, обричаме тези симпатични същества и не престава да ме удивлява недалновидността, с която се отнасяме към собствената си планета. Често си припомням и цитирам / ще го направя и сега / горчивите думи на големия английски зоолог Джерълд Даръл:” Нямаме представа за неоценимата полза, спотайваща се между дърветата, и въпреки това в пристъп на почти маниакална разюзданост рушим една ценност от огромно значение за човечеството, която никога не бихме могли да създадем отново!”

Тези доста тъжни мисли не ме напуснаха и при посещението на изключително богатата на растителни видове ботаническа градина, основана преди две столетия. Още от входа ме посрещна шпалир от царствените палми, които напълно заслужено и точно бяха наречени „кралски”. Прекрасно място за посещение, макар да се оказа, че растенията в нея не бяха само бразилски, а имаше и „пришълци” от цял свят. Което само подчертаваше нейното великолепие.

Не се наемам да ви представя растителните видове, защото латинските наименования на повечето от тях бяха неразбираеми за мен. Но близо до шуртящия фонтан на възбог се беше възправило едно наистина гигантско дърво, чиято родина беше Бразилия. Стоях дълго отдолу, поразен от неговите размери.

Отдавна знам, че никой не е успял да изрази с думи красотата, което и аз в момента убедително доказвам.

Разделих се с ботаническата градина, а после и с Рио, за да продължа по стъпките на историята към сложното минало на страната, за което в България не се знае достатъчно.

Пътят се катереше все по-високо в планината Оргоас, като всеки завой откриваше нови и нови внушителни гледки. Стана прохладно- една от основните причини, както ще разберете, за съществуването на града, към който се бях отправил.

И ето ме най-после в него, прочутият Петрополис. Така нареченият „Кристал палас” не успя задълго да привлече моето внимание, защото нямах търпение да разгледам града, парка отсреща и най-вече императорският дворец в него-главната забележителност на Петрополис. Не допуснаха моята камера вътре в двореца и не успях да зърна толкова хвалените, вероятно с основание, антични мебели, бижута, книги и гоблени, но пък имах достатъчно време да заснема сградата отвън, както и разкошния парк. Поспрях по-дълго при паметника на дон Педро Втори, който на 15 ноември 1889 година бил свален от власт и Бразилия провъзгласена за Федеративна република. Но този император и до днес се ползва с добро име и причина за това са осъществените от него либерални актове, сред които най-важен е този за отмяна на робството през 1888 година.

В Петрополис се дишаше свободно и леко. Причина за това е най-вече неговата надморска височина. Не случайно именно тук бразилските императори бяха построили своите резиденции. Владетелите и техните семейства напускали Рио де Жанейро през нетърпимо горещите летни месеци и дворът се пренасял в Петрополис. Така този град за половин година се превръщал във фактическата столица на Бразилия.

Днес той е един от най-посещаваните културни центрове на страната и причина за това са не само климатичните му особености. Защото не е пресилено да се каже, че историята, образно казано, наднича иззад всеки ъгъл, оставила следи в архитектурата на дворците и църквите.

Красотата му е покоряваща. Разсечен от реката, край която избуява пищна тропическа растителност, той е наистина живописен с къщите, покатерили се по стръмните склонове. Завладява и с друго-със спокойствието на делничния си бит в който хармонично се вписват паметниците и фонтаните, сърдечните сякаш вечно усмихнати жители, готови да откликнат на всяка молба на пришелеца и даже с пазарчето, от което всеки турист отнася нещо със себе си, неиздържал на изкушенията и любезността.

Една от най-внушителните сгради в Петрополис е готическата катедрала, наречена „Сао Педро Алкантара”-истински архитектурен бисер, към който пристъпих с уважение и любопитство. Светлината прониква вътре през прекрасните стъклописи и пада върху гробницата, където са намерили вечен покой членовете на императорската династия, управлявала някога Бразилия.

Заедно с кралското семейство, потърсило убежище в Бразилия, за да се спаси от нашествието на Наполеоновата армия, в страната пристигнали множество благородници или просто заможни люде.Те последвали примера на владетеля и също построили в Петрополис разкошни къщи, в които се оттегляли на хлад през горещите летни месеци. Днес по-голямата част от тях са превърнати в музеи, които могат да бъдат посетени.

Завръщането към миналото на една страна е винаги интересно. Поне за мен, а, надявам се, и за вас…..Вече знаех колко прав е бил Киплинг в един от своите стихове да възкликне:” И всички посетили я, разказват за Бразилия. Бразилия, Бразилия, ще видя ли Бразилия, преди да остарея?” За щастие аз я видях….

СИМЕОН ИДАКИЕВ